— Твоят приятел капитан Галени има ли някакви идеи? — вече по-спокойно попита Илян. — В края на краищата, това беше заговорът на баща му.

Майлс мрачно се усмихна. Саймън присви очи.

— Ясно ти е, че той ще фигурира в краткия ти списък.

— Да.

— Каза ли на Хароче?

— Не.

— Защо?

— Щеше да е излишно. Дъв ще бъде проверен наред с всички останали. И… напоследък му причиних достатъчно неприятности.

— Не разглеждаш ли информацията малко… пристрастно, милорд ревизор?

— Познаваш Галени.

— Не толкова добре, колкото го познаваш ти.

— Въпреки това. Аз изобщо не преценявам информацията. Преценявам характера на човека. Мотивите му, ако щеш.

— Хм — рече Илян, — само внимавай със собствените си мотиви, синко.

— Да, да, знам. Не само трябва да съм безпристрастен, но трябва и да изглеждам такъв. Ти ме научи на това — малко злобно прибави той. — В известен смисъл няма вероятност някога да го забравя.

— Аз ли? Кога?

— Няма значение. — Майлс разтри челото си. Не само бе изтощен, но и започваше да го боли глава от умора. Беше време да си легне, иначе после нямаше да може да продължи със следващия рунд. — Добре — въздъхна той. — Последен въпрос. Спомняш ли си през последните четири месеца някой да ти е дал да глътнеш малка кафява капсула?

— Не.

— Липсват две. Той може да е изпил втората едновременно с теб. — Който и да бе „той“.

— Не — по-уверено от обикновено отвърна Илян. — През последните трийсет години не съм взимал други лекарства, освен онези, които ми е давал личният ми лекар.

Майлс си спомни теорията на Хароче за няколкото извършители.

— Възможно е да е бил дори личният ти лекар. Опитвам се да открия тази малка кафява капсула.

Илян поклати глава.

Майлс се изправи, сбогува се и отиде да си легне.

Събуди се следобед и половин час безуспешно се опитва отново да заспи, докато мислите му тревожно се въртяха около новите проблеми. Накрая се отказа, стана и се свърза с Хароче. Системните специалисти все още не бяха представили доклада си. Обади се на Уедел, който замърмори, че бил прекъснал работата му, но му обеща скоро да му даде нова информация. Скоро, но не сега.

Нервните му обиколки из стаята на свой ред бяха прекъснати от Иван, който мрачно му съобщи по комуникационния пулт, че криминологичният отдел проучил и върнал биоконтейнера, и го попита можело ли, по дяволите, да даде това проклето нещо на някой друг и вече да отиде да поспи? Майлс виновно потръпна, доволен, че Иван не може да види все още неоправеното му легло, нареди му да прибере контейнера в склада и да си почине до края на деня.

Тъкмо влизаше в банята, когато комуникационният пулт отново иззвъня. Този път го търсеше доктор Ченко от Имперската военна болница.

— Лорд Воркосиган — бодро му кимна неврологът. — Извинявам се, че толкова се забавих. Тези микроинженерски предизвикателства винаги се оказват по-сложни за изпълнение, отколкото за планиране. Но направихме достатъчно малко устройство, за да го имплантираме в черепа ви. Най-после сме готови да го изпробваме. Ако работи нормално, ще можем да направим последните изчисления и да определим ден за операцията.

— О, добра работа — каза Майлс. „В най-неподходящия момент.“

— Кога можете да дойдете? Утре?

Хароче всеки момент можеше да му се обади, за да докладва за резултатите от анализа на системните си специалисти и тогава, подозираше той, нещата щяха да започнат да се развиват с бясна скорост. А… някъде във Ворбар Султана се криеше изключително ловък, обучен в ИмпСи човек, който беше превърнал Майлс в своя мишена. Дали експерименталният имплантант на Ченко имаше протеинови вериги и какво се бе случило с онази изчезнала капсула? Побиха го тръпки при мисълта, че хора, които не познава много добре, ще имплантират в мозъка му устройство, което изобщо не разбира.

— Хм… навярно не утре. Пак ще ви се обадя, за да уточним деня, докторе.

На лицето на Ченко се изписа разочаровано изражение.

— Имали ли сте нови пристъпи след онзи, който предизвикахме в лабораторията?

— Не.

— Хм, добре. Препоръчвам ви да не чакате прекалено много, милорд.

— Разбирам. Ще направя всичко възможно.

— И избягвайте стрес — прибави неврологът, когато Майлс посегна да прекъсне връзката.

— Благодаря ви, докторе — изсумтя той на празния видеоекран.

Докато взимаше душ, внезапно си спомни, че тази вечер е приемът на Лайза. Императорът почти му беше наредил да присъства и изглежда, че задълженията му нямаше да го възпрепятстват. Най-малкото можеше да използва възможността да докладва на Грегор за напредъка. Трябваше само да си намери партньорка за танци.

Майлс грижливо се облече и се обади на Делия Куделка.

— Здрасти — поздрави той нейно сияйно блондинство. По комуникационния пулт поне нямаше да му се схване вратът да гледа нагоре. — Какво ще правиш довечера?

— Малко съм… заета — учтиво отговори Делия. — Защо питаш?

— О! — По дяволите. Сам си беше виновен, че се е сетил в последния момент.

— Да не би да е нещо, свързано с твоето имперско ревизорство? — уплашено попита тя.

За миг му хрумна мисълта, че това е великолепна възможност да използва новите си права.

— Не.

— Съжалявам — искрено каза тя.

— Хм… Мартя там ли е?

— И тя е заета довечера.

— Ами Оливия?

— И тя.

— О, е, нищо, все пак благодаря.

— За нищо. — Делия прекъсна връзката.

Заради доклада на Майлс двамата с Грегор закъсняха за приема. Императорът имаше десетки въпроси, на повечето от които Майлс все още не можеше да отговори. Той раздразнено хапеше устни, докато чакаха в сенчестото преддверие към една от по-малките зали на резиденцията. Вътре вече бе пълно с хора. В свързаното със сводест портал съседно помещение настройваше инструментите си малък оркестър.

Полковник лорд Вортала Младши, който тази вечер отговаряше за охраната на резиденцията, лично ги беше придружил. Сега той отдаде чест и се върна в коридора, като в движение отговаряше по микрофона си на запитването на някой свой подчинен.

— Трудно ми е да свикна с отсъствието на Илян — загледан след него, въздъхна Грегор. — Макар че и Вортала се справя добре — побърза да прибави той. После погледна Майлс. — Опитай се да си придадеш малко по-бодър вид. Въпреки че не носиш ревизорската си верига, хората ще са любопитни какво става и после цяла вечер ще трябва да опровергаваме слухове.

Майлс кимна.

— Същото се отнася за теб. — В момента обаче не успя да се сети за нищо смешно. — Мисли за Лайза — посъветва го той.

Лицето на Грегор грейна. Майлс кисело се усмихна и го последва в залата. Завариха доктор Тоскана под крилото на лейди Алис, както обикновено. Графиня Воркосиган също стоеше при тях и приятелски бъбреше.

— А, ето ги — каза графинята. Императорът хвана Лайза за ръка и й се усмихна с блеснали очи. — Алис, след като кавалерът й вече е тук, защо не ми отстъпиш за малко ролята на Баба? Поне веднъж трябва да си починеш и да се забавляваш. — Леко накланяне на глава: Майлс проследи посоката и забеляза Илян, облечен в необичайно добре ушит цивилен костюм. По стар навик той се губеше в навалицата, сякаш светлинните лъчи се разделяха и минаваха покрай него.

— Благодаря ти, Корделия — прошепна й лейди Алис. След като Грегор поздрави бившия шеф на службата си за сигурност и двамата размениха обичайното „как сте, добре, сир, изглеждате много добре“, Алис решително отведе Илян преди да се е опитал да превключи на работен режим.

— Изглежда, че се възстановява — одобрително загледан след тях, отбеляза императорът.

Можеш да благодариш за това на лейди Алис — отвърна графиня Воркосиган.

— Синът ти също има известна заслуга.

— И аз така разбрах.

Майлс леко се поклони, не съвсем иронично.

— Не че познавам съдържанието на гардероба на Илян, но… в облеклото му има нещо различно, кълна се. Адски консервативно, както винаги, но…