— Не. Аз ги откъснах. Сам. — Той се поколеба. — Получих последния си припадък в кабинета му. Точно пред него Струва ми се, споменах, че пристъпите се предизвикват от стрес.

На лицето на братовчед му се изписа съчувствено изражение.

Галени въздъхна.

— Хароче също не можеше да повярва. Според него всички в щаба на ИмпСи знаели, че Илян адски те цени.

„Нейсмит беше най-добрият, о, да.“

— След операцията на Дагула IV няма начин да не ме цени. — Но от спасителната мисия на Дагула бяха изтекли почти четири години.

— А Хароче не си хвърля думите напразно. Чувал съм, че се е издигнал от най-ниското стъпало. Той каза, че те подготвяли за наследник на Илян.

Майлс сепнато повдигна вежди.

— Невъзможно. Ръководството на цялата Служба изисква съвсем други качества. Аз съм оперативен агент. Най-малкото, имам отрицателно отношение към всякакви устави. Не съм… не бях готов за работата на Илян.

— Така каза Хароче. Изглежда, са имали намерение да те повишат и да те направят негов заместник. Пет години във вътрешния отдел и щеше да си готов да заемеш мястото на Илян.

— Глупости! Не и във вътрешния. Виж, ако трябваше да ръководя нещо, по-логично решение щеше да е галактическият отдел на Комар. Поне там имам известен опит.

— Като са искали да те пратят при Хароче, те са се надявали да запълнят точно тези празноти в опита ти. Веднъж Илян ми каза, че като агент във вътрешния отдел, генералът лично се справил с четири сериозни заговора срещу императора. Освен случая „Равнец“, който му осигури повишението. Може би Илян се е надявал Хароче да ти предаде опита си.

— Нямам нужда… — започна Майлс, после затвори уста.

— Какъв е този случай „Равнец“, и ако е толкова важен, защо не съм чувал за него? — попита Иван.

— Класически пример за контратерористична операция — отвърна Галени. — Илян кара всичките си нови аналитици да го изучават.

— За това се знае само в ИмпСи — поясни Майлс. — Тъй като историята завърши успешно, не се разчу нищо. Такъв е характерът на нашата работа. Успехите се запазват в тайна и не получаваш никаква благодарност, а провалите са скандални и ти носят само обвинения. — „Вземи моята кариера например…“

— Една хиперизолационистка фракция — продължи Дъв — се беше обединила с граф Вортрифрани. Готвеха се да разбият стар скоков товарен кораб, казваше се „Равнец“, в императорската резиденция. Корабът беше достатъчен, за да унищожи напълно двореца, даже без експлозивите, с които щяха да го натъпчат. Тъкмо експлозивите обаче бяха грешката им, защото те привлякоха вниманието на групата на Хароче. Вортрифрани се дистанцира от терористите, но след това изгуби поддръжниците си и оттогава не е… хм… посрамвал Империята.

Иван запремигва.

— Апартаментът на майка ми не е много далеч от резиденцията…

— Да, човек се пита колко души във Ворбар Султана са щели да загинат, ако онези бяха улучили целта си.

— Хиляди — промълви Майлс.

— При първа възможност трябва да благодаря на Хароче — каза Иван.

— По онова време не бях на Бараяр — въздъхна Майлс. — Както обикновено. — Той сподави ирационалния си пристъп на завист. — Никой не ми е споменавал за това евентуално повишение. Кога… е трябвало да ми сервират тая подла изненадка?

— Явно до края на годината.

— Мислех, че съм направил „Дендарии“ прекалено ценни за ИмпСи, за да ме прехвърлят на друга работа.

— Е, май си се попрестарал.

— Шеф на ИмпСи на трийсет и пет. Слава Богу, че поне това си спестих. Е, на Хароче нямаше да му е много приятно да обучава някакво си ворско пале, само за да го повишат вместо него. Би трябвало да е много облекчен.

— Всъщност, изглежда, наистина е така — малко извинително отвърна Галени.

— Ха! — мрачно възкликна Майлс. — Между другото, Дъв, струва ми се, е очевидно, че това, което ви разказах, е поверителна информация. Официалната версия в щаба на ИмпСи и навън е, че съм пенсиониран по болест.

— Така каза Илян, когато го попита Хароче. Но не спомена нищо друго.

Иван се извини и излезе от кухнята. Майлс замислено се загледа в чаената си чаша. Сега вече навярно щеше да успее да заспи. Всъщност това бе единственото му желание. Братовчед му обаче се върна и остави до масата голяма раница.

— Това пък какво е? — подозрително попита Майлс.

— Багажът ми — отвърна Иван. — За два дни.

— Няма начин да се нанесеш тук!

— Да не би да няма достатъчно място? Тук има повече стаи, отколкото в хотел.

Майлс разбра, че няма да спечели спора.

— Това е страхотна идея за нова кариера. Хотел „Воркосиган“.

— Евтини ли ще са стаите? — повдигна вежди Иван.

— Не, по дяволите. Ще им взимам по цяло състояние. Той замълча за миг. — И кога възнамеряваш да се изнесеш?

— Не и докато не доведеш тук други хора. Докато оправиш проблема с главата си най-малкото ще имаш нужда от шофьор. Между другото, видях скутера ти в гаража. Бил на ремонт, как ли не! И някой трябва да готви и да се грижи да ядеш. И да чисти след теб.

— Аз не разхвърлям чак толкова…

— И да чисти след всички други — безмилостно продължи братовчед му. — Тази къща се нуждае от поддръжка, Майлс.

— Като всеки друг музей? Не знам.

— Ако това означава, че не знаеш дали искаш други хора, сам се сещаш, че нямаш избор. Ако означава, че не знаеш откъде да ги намериш… искаш ли майка ми да се заеме с това?

— Хм… мисля, че предпочитам сам да ги избера. Тя ще го направи прекалено прилично и точно, ако използвам стария израз на сержант Ботари.

— Добре. Избери ги сам, иначе ще се обърна към нея. Как ти звучи тази заплаха?

— Страшно.

— Тогава действай.

— Не смяташ ли, че мога да мина и само с един човек? Да шофира, да готви…

— И да те гони, и да те кара да си пиеш гадното лекарство ли? За тази цел ти трябва Баба, който да ти намери жена. Защо не започнеш с шофьор и готвачка и после да продължиш?

Майлс уморено сбърчи лице.

— Виж — каза Иван. — Ти си скапан ворски лорд във Ворбар Султана. Този град е наш. Живей си живота! Поне веднъж се забавлявай!

— Да не си си изгубил ума?!

— Ти не си гостенин в замъка Воркосиган, Майлс. Ти си единствен наследник или поне беше, докато не се появи Марк, а той има свое лично богатство. Поне разшири обсега на възможностите си! Досега си работил само при Илян. Напоследък все едно че изобщо не си живял.

„Това е самата истина. Живееше Нейсмит.“ Но Нейсмит вече беше мъртъв — в крайна сметка убит от онази иглена граната на Джаксън Хол, макар че бе трябвало да измине цяла година, докато го осъзнае.

Майлс беше чел за мутанти — сиамски близнаци. Понякога единият умираше пръв и оставяше другия свързан с труп в продължение на часове или дни. Лорд Воркосиган и адмирал Нейсмит, сиамските близнаци. „Повече не искам да мисля за това. Изобщо не искам да мисля за това.“

— Хайде… да си лягаме, Иване. Късно е, нали?

— Достатъчно късно — отвърна братовчед му.

Майлс спа почти до обяд на другия ден. За негово удивление, когато слезе в кухнята, завари Иван да пие кафе. Съдовете от закуската му бяха отрупани в мивката.

— Няма ли да ходиш на работа? — попита Майлс, докато си наливаше утайката от кафеварката.

— Взех си няколко дни неплатена отпуска — информира го братовчед му.

— Колко?

— Колкото ми трябват.

Колкото му трябваха, с други думи, докато се увереше, че Майлс се държи добре. Той се замисли. Значи… ако наемеше тази нежелана прислуга, Иван щеше да се прибере в уютното си апартаментче — в което случайно не му се пречкаха слуги, освен дискретната фирма, грижеща се за почистването. После Майлс можеше да уволни персонала… или по-точно да ги освободи със съответните отлични препоръки и прилично възнаграждение. Да. Така щеше да стане.

— Съобщи ли вече на родителите си? — попита Иван.

— Не. Не още.

— Трябва да им кажеш. Преди да научат някоя изопачена версия от друг източник.