— Да, трябва. Не е… лесно. — Той погледна братовчед си. — Мислиш ли, че би могъл да го направиш ти?…

— Категорично не! — ужасено извика Иван. Но след кратко мълчание се смили. — Е… щом наистина не можеш. Но предпочитам да не го правя.

— Ще… ще помисля.

Майлс допи утайката в чашата си, качи се на горния етаж и си облече широка бродирана риза в провинциален стил и тъмни панталони, които откри в дъното на гардероба си. За последен път ги беше носил преди три години. Поне не му бяха тесни. После извади всичките си бараярски униформи и ботуши и ги занесе в една от празните стаи за гости в дъното на коридора, за да не ги вижда всеки път щом отвори гардероба. След дълго колебание струпа при тях и униформите си от „Дендарии“. Малкото останали дрехи изглеждаха самотни и изоставени.

После седна пред комуникационния пулт в спалнята си. Съобщение до родителите му, о, Господи! Трябваше да прати писмо и на Ели Куин. Дали някога щеше да има възможност да се сдобри с нея? Лице в лице? Сега до нея щеше да стигне само електронният му призрак, изричащ зле подбрани думи. А и всички комуникации на „Дендарии“ се следяха от цензорите на ИмпСи.

„Сега не мога да го направя. По-късно. Скоро. Обещавам.“

Отново насочи мислите си към не толкова мъчителния проблем с прислугата. Какви средства щяха да са му нужни? Лейтенантската му пенсия едва щеше да покрие заплатата и издръжката на един постоянен прислужник, дори ако включеше безплатна стая, поне ако бе от онези надменни персони, каквито обикновено наемаше столичната аристокрация — щеше да се конкурира с шестдесет други областни графове на трудовата борса, безброй по-дребни благородници и новата промишлена неворска буржоазия.

Майлс въведе паролата. Когато се свърза с офиса в Хасадар, над видеоплочата се появи приятното усмихнато лице на Ципис, главния управител на рода Воркосиган.

— Добро утро, лорд Воркосиган! Не знаех, че сте се завърнали. С какво мога да ви бъда полезен?

Очевидно все още не беше научил за пенсионирането му. Майлс се чувстваше прекалено уморен, за да обяснява дори редактираната за публична консумация версия на събитията, затова каза:

— Да. Пристигнах преди няколко седмици. Изглежда… че ще остана по-дълго, отколкото очаквах. Какви средства мога да изтегля? Баща ми оставил ли ти е някакви нареждания?

— Всичко.

— Моля? Не разбирам.

— Имате достъп до всички сметки. Графът и графинята искаха да се подсигурят. За всеки случай. Вие сте наследник на баща си, нали знаете.

— Да, но… — Не бе смятал, че Сергияр е толкова дива планета. — Хм… какво мога да направя?

— По-лесно е да се каже какво не можете. Не можете да продавате завещаните ви имоти, а именно резиденцията в Хасадар и замъка Воркосиган. Можете да купувате каквото желаете, разбира се, или да продавате всичко, което дядо ви е оставил само на ваше име.

— Значи… мога да си позволя да наема постоянен шофьор?

— О, божичко, да, можете да си позволите да наемете пълна прислуга за замъка. За това има отделна сметка.

— Тези средства не са ли необходими за вицекралския дворец на Сергияр?

— Графиня Воркосиган изтегли известна сума от личните си пари, явно за някакъв ремонт, но баща ви поддържа там само своите двайсет гвардейци. Всички други разходи се покриват от императорския бюджет.

— Ясно.

Ципис широко се усмихна.

— Да не възнамерявате да отворите замъка, милорд? Това е прекрасно. Беше толкова красива гледка на миналия Зимен празник, когато бях на вечерята.

— Не… засега.

— О — разочаровано измърмори управителят. После със закъснение разбра за какво става дума. — Милорд… пари ли ви трябват?

— Хм… да. За шофьор, може би и готвачка, за да плащам сметките… за нормален живот, нали знаеш. — Заплатата му в ИмпСи, която се трупаше по време на продължителните му отсъствия, винаги му беше стигала. Той се зачуди колко да поиска от Ципис.

— Но, разбира се. Как ги искате? Като ежеседмичен депозит във вашата сметка в Службата навярно?

— Не… искам нова сметка. Отделна. На името на… лорд Воркосиган.

— Отлична идея. Баща ви винаги държеше отделно личните си и имперските средства. Това е добър навик. Не че и най-глупавият имперски ревизор щеше да посмее да му направи ревизия, разбира се. — Ципис затрака на комуникационния си пулт и погледна настрани към друг екран. — Като начало ще прехвърля цялата неизползвана сума за имението на новата ви сметка. И после ще пращам обичайната седмична издръжка.

— Чудесно.

— Вижте, ако ви трябват повече, веднага ми се обадете.

— Естествено.

— До час ще ви пратя чековата книжка по куриер.

— Благодаря. — Майлс понечи да прекъсне връзката, после попита: — Колко пари са това?

— Пет хиляди марки.

— А, добре.

— И осем хиляди за начало — прибави Ципис.

Майлс бързо изчисли наум.

— Значи къщата е гълтала по пет хиляди марки седмично, така ли?

— О, много повече, когато там бяха гвардейците. И не забравяйте личната сметка на графинята. И отделно за сериозни ремонти.

— Хм… разбирам.

— В случай че проявявате интерес, бихме могли заедно много по-подробно да прегледаме финансовото ви състояние. С малко по-агресивен, смея да прибавя, не толкова консервативен подход може да се направи много.

— Ако… ми остане свободно време. Благодаря ти, Ципис. — Майлс прекъсна връзката.

Мили Боже. Можеше да купи… почти всичко, което поиска. Опита се да измисли какво иска.

„Дендарии“.

„Да. Знаем. Но за него тяхната цена не се измерваше в пари. Нещо друго?“

Някога, във все по-далечната си младост, бе мечтал за гравитоскутер, по-бърз и по-червен от онзи на Иван. Машината в гаража събираше прах вече няколко години. Разбира се, сега и дума не можеше да става да лети.

„Най-големите ми надежди никога не са били свързани с нещо, което може да се купи. А с това какъв исках да стана.“

Адмирал. Истински адмирал, бараярски, на тридесет и пет годишна възраст, с една година по-млад от баща си, който бе най-младият адмирал в следизолационната история… Въпреки ръста си и всичките си недъзи. Но дори ако беше роден с нормално тяло, неговата епоха не изобилстваше на войни, които да ускорят издигането му. Секретните операции на ИмпСи бяха най-добрата възможност. Как можеш да станеш велик, ако историята не ти осигурява Велики събития?

Той се върна към списъка с петимата пенсионирани гвардейци на баща му, които живееха в района на Ворбар Султана. Макар и възрастен, един гвардеец, навярно със съпруга, която може да готви, щеше да е идеално решение па проблема му. Нямаше да се наложи да им обяснява нищо. Майлс започна да набира номера. Може би щеше да извади късмет още от първия път.

Единият бил прекалено стар, за да шофира. Съпругите на другите четирима казаха „не“ или по-точно „Не!“.

Не се намираше в разгара на битка и нямаше оправдание да се позове на някои стари клетви за вярност. Той изсумтя, отказа се и отиде в кухнята да събере остатъците от снощната вечеря в постоянните си опити да убеди котката Зап да не грабва храната с острите си нокти и да се крие под някой стол, а да яде възпитано и после да седи в скута му и признателно да мърка като всяка прилична ворска котка. Зап му напомняше за брат му Марк — а накрая двамата се бяха сприятелили. А и нямаше да е зле да съобщи на пазача за куриера на Ципис.

На портала завари още един човек — висок рус младеж, който приличаше на ефрейтор Кости, макар и с по-меки черти. Младежът носеше голяма лакирана кутия.

— Добро утро, или по-точно добър ден, милорд — поздрави го пазачът и му отдаде чест почти толкова небрежно, колкото аналитик от ИмпСи, със закъснение забелязал, че Майлс не е в униформа. — Хм… позволете да ви представя по-малкия си брат Мартин.

„Ти не си достатъчно голям, за да имаш по-малък брат.“

— Здравей — протегна ръка Майлс. Русокосото момче без колебание стисна ръката му, макар че очите му се бяха разширили.