— Към къщи, Мартин — въздъхна той.

На следващата сутрин се събуди с типичния след пристъп „махмурлук“. Двете болкоуспокоителнн таблетки не му помогнаха особено. Симптомите с всеки следващ път ставаха все по-тежки. Или просто по-ясно ги разпознаваше, защото вече не бяха придружени от следзашеметителна мигрена или самоубийствена депресия. „Скоро трябва да отида при Ченко.“

Той занесе в стаята си каничка с кафе и се заключи. През остатъка от сутринта подробно проучи доклада на Хароче.

Самият недостиг на данните ги правеше още по-убедителни. Ако допуснеше, че инсценировката е двойна, трябваше да има още нещо. Уликите бяха сериозни, но това не ги правеше доказателства. Колкото и да се опитваше обаче, Майлс не успя да открие слабо място в логиката.

Мисълта за срещата с Галени го ужасяваше, защото не можеше да му съобщи нищо оптимистично. Комарецът бе прекарал нощта в една от временните килии в щаба на ИмпСн, които бяха заменили огромния подземен зандан от времето на Ецар. Дъв щеше да остане там до официалното предявяване на обвинение, след което щяха да го прехвърлят в някой мрачен военен затвор. „Задържан по подозрение.“ Бараярските военни закони бяха малко неясни по въпроса за точно колко време може да задържат някого само по подозрение. „По-вярно е да се каже задържан заради параноя.“

Тъжните му размисли бяха прекъснати от доктор Уедел, който се обаждаше, за да попита кога може да се прибере вкъщи. Майлс му обеща да дойде и да изслуша доклада му. Щом не можеше да освободи един пленник на ИмпСи, поне можеше да пусне друг. Облече си чиста, макар и не толкова нова униформа, сложи си ревизорската верига, намаза прехапаната си устна с мехлем и нареди на Мартин да изкара колата.

Миризмата на лекарства и химикали в клиниката на ИмпСи все още го изпълваше с неприятно усещане. Когато влезе в лабораторията на Уедел, Майлс видя в ъгъла разхвърляно походно легло — доказателство, че биологът е изпълнил заповедта му и не си е тръгнал без разрешение. Самият Уедел носеше дрехите си от предната сутрин, макар че очевидно бе успял да се избръсне.

— Е, милорд ревизор, навярно няма да се изненадате от това, че вашата находка е същият прокариот като онзи, който открихме в чипа. Дори е със същия сериен номер. — Биологът го отведе при комуникационния пулт и илюстрира обясненията си с подробно сравнение на двете проби.

— Разговарях с Илян — каза Майлс. — Той не си спомня през последните пет месеца да е гълтал малка кафява капсула. За съжаление, паметта му не е такава, каквато беше.

— А, капсулата не е била глътната — категорично заяви Уедел. — Изобщо не е създадена, за да се поглъща.

— Откъде знаете?

— Не е разтворима. Просто се счупва и съдържанието й се смесва с въздуха. Като спори.

— Моля?!

— Вижте. — Уедел отвори ново изображение на нещо, което приличаше на сферичен сателит с безброй антени. — Самите прокариоти са прекалено малки, за да бъдат поставени голи в толкова големи за тях капсули. Затова са вкарани в тези кухи спорообразни частици — ученият посочи видеоплочата, — които се носят във въздуха, докато влязат в контакт с влажна повърхност като лигавица или бронхи. Тогава частиците се разтварят и освобождават съдържанието си.

— Виждат ли се във въздуха, като дим или прах? Имат ли мирис?

— Ако светлината е достатъчно силна, предполагам, че човек ще ги види като прашинки в момента на счупването на капсулата, но после ще изчезнат. И нямат мирис.

— Колко време… издържат във въздуха?

— Най-малко няколко минути. В зависимост от вентилацията.

Майлс впери поглед в зловещата наглед сфера.

— Това е нова информация. — Макар че не виждаше с какво ще му помогне.

— Не можех да я реконструирам по чипа — малко сковано отвърна Уедел, — тъй като до него естествено не беше достигнала част от самата капсула. Прокариотът можеше да е попаднал в организма по няколко възможни начина.

— Разбирам. Да. Благодаря ви. — Майлс си представи как се връща при Илян: „Спомняш ли си всеки дъх, който си поемал през последните четири месеца?“ Преди да извадят чипа му, щеше да е в състояние да си го спомни.

Пиукането на комуникационния пулт прекъсна мислите му. Сферичната спора изчезна и на нейно място се появи главата на Хароче.

— Милорд ревизор — колебливо кимна генералът. — Извинете, че ви смущавам. Но тъй като сте в сградата, чудя се дали не бихте се отбили при мен. Когато ви е удобно, разбира се.

Майлс въздъхна.

— Разбира се, господин генерал. — Това поне му даваше оправдание да отложи срещата с Галени с още няколко минути. — След малко ще дойда в кабинета ви.

Той взе диска с доклада на биолога, прати остатъка от пробата в склада и освободи Уедел, който незабавно си тръгна, а Майлс забърза по добре познатия коридор към някогашния офис на Илян. И сегашният офис на Хароче. Може би генералът беше открил нещо ново, нещо, което да облекчи това заплетено положение.

Временният шеф на ИмпСи затвори вратата зад Майлс, любезно придърпа стола към бюрото си и попита:

— Хрумна ли ви нещо ново от снощи, милорд?

— Не. Уедел е идентифицирал пробата. Навярно ще искате копие от доклада му.

Майлс му подаде диска. Хароче го качи на комуникационния си пулт и му го върна.

— Проучих другите четирима старши аналитици в комарския отдел на Алегро — продължи генералът. — Нито един от тях не е бил в по-добро положение от Галени да знае за съществуването на прокариота и двама можем да елиминираме веднага. Останалите нямат никакъв мотив.

— Съвършеното престъпление — промърмори Майлс.

— Почти. Истинското съвършено престъпление изобщо не се разкрива. По всичко личи, че вашето инкриминиране е било някаква подсигуровка, поради което няма начин да не е допусната грешка.

— Като командир на наемниците от Дендарии никога не съм имал съвършен тактически план — въздъхна Майлс.

— Уверявам ви. че същото се отнася за вътрешния отдел — призна Хароче.

— Всички тези доказателства са прекалено косвени, ако не разполагаме със самопризнания.

— Да, И не съм сигурен как да получа такива. Разпитът с опиат е изключен, Чудех се… дали не бихте могли да ми помогнете в това отношение. Вие познавате Галени. Използвайте прочутата си способност да го убедите.

— Бих могъл — отвърна Майлс, — ако смятах, че Дъв е виновен.

Генералът поклати глава.

— Не вярвам да открием повече доказателства. Често се налага да продължиш с малкото, с което разполагаш, просто защото трябва да продължиш. Не можеш да спреш.

— Да оставим валяка да си върви, независимо какво прегазва, така ли? — повдигна вежди Майлс. — Как възнамерявате да продължите?

— С военен съд, навярно. Случаят трябва да бъде приключен. Както сам отбелязахте, не можем да го оставим висящ.

Как щеше да се произнесе военният съд, след като ИмпСи настояваше за бързо решение? Виновен? Невинен? Или по-мъгляво: невинен поради липса на доказателства?

— Не, по дяволите. Не искам военните съдии да издадат несигурна присъда и после да се приберат вкъщи за вечеря. Искам ясен отговор. Трябва да продължите да търсите. Не можем просто да спрем с Галени.

Хароче въздъхна и поглади брадичката си.

— Майлс, вие искате от мен да започна лов на вещици. Което потенциално е много опасно за моята организация. Искате да обърна ИмпСи с главата надолу, и за какво? Ако комарецът наистина е виновен — а аз съм почти убеден, че е така — вие ще трябва да отидете прекалено далеч, за да откриете заподозрян, който да ви е по вкуса. Докъде ще стигнете така?

„Не дотук, по дяволите.“

— Бъдещата императрица няма да остане доволна от вас. Нито от мен.

Хароче сбърчи лице.

— Наясно съм. Тя изглежда много мила млада жена и не ми е приятно да мисля, че това ще й причини мъка, но аз съм положил клетва пред Грегор. Вие също.

— Да.

— Ако не можете да предложите нищо конкретно, аз съм готов да повдигна обвинението и да оставя военния съд да реши.