Майлс сви рамене.

— Навярно. На улицата се разминах с достатъчно хора, а външният ми вид, хм, лесно се запомня. Градската стража постоянно търси свидетели на различни криминални престъпления. Може би ще трябва да им наредя да се заемат и с този случай, ако се наложи. Но като имперски ревизор, моята дума не подлежи на съмнение. — „Все още.“

— Хм, да.

Майлс погледна сержанта и лейтенанта от склада.

— Господа, бихте ли излезли във външния офис, моля? Не се отдалечавайте и не разговаряйте с никого.

Двамата с Хароче изчакаха да останат сами и Майлс продължи:

— В момента е сигурно, че имате пробив във вътрешната система за сигурност. Мога да постъпя по два начина. Първият е изцяло да затворя ИмпСи и да повикам външни експерти. Този метод обаче има някои очевидни недостатъци.

Хароче изпъшка.

— Меко казино, милорд.

— Да. Прекъсването на работата на ИмпСи за цяла седмица или дори повече, докато хора, незапознати с вашата система, се опитват да я проучат и да я проверят, е истинска катастрофа. По извършването на вътрешна проверка с помощта на вътрешен персонал също има, хм, слаби страни. Някакви идеи?

Хароче разтри челото си.

— Разбирам какво искате да кажете. Да речем… да речем, че съберем специална група за проверката. Поне трима, които трябва да работят винаги заедно. За да се наблюдават взаимно. Мога да допусна един предател, но трима, от случайно избрани хора… те могат да изключват системата на части, почти без да прекъсват служебните функции на ИмпСи. Ако искате, ще ви дам списък на квалифицирания персонал и вие лично ще ги изберете.

— Да… — замислено рече Майлс. — Така ще стане. Добре. Действайте.

Хароче облекчено въздъхна.

— Благодаря ви за разбирането, мнлорд.

— Аз съм разбран човек.

Генералът сви устни, но не възрази.

— Става все по-отвратително. Мразя вътрешните разследвания. Даже да спечелиш, пак губиш. Но… признавам, че не разбирам тази история със склада. Имате ли някакви предположения?

Майлс поклати глава.

— Прилича на нещо инсценирано. Но сцената е абсолютно празна. Всичко изглежда… обърнато наопаки. Искам да кажа, обикновено се започва с престъплението и се стига до заподозрените. Аз трябва да започна със заподозрените и да стигна до престъплението.

— Да, но… кой глупак би се опитал да инсценира нещо на имперски ревизор? Пълно безумие!

Майлс се намръщи и закрачи напред-назад пред бюрото на Хароче. Колко пъти бе крачил така пред Илян, докато двамата разработваха плановете на операциите му?

— Зависи от… Искам системните ви специалисти особено да внимават за следното. Зависи откога е тая история с комуникационния пулт в склада. Това е скрита мина, която е трябвало да избухне само ако някой я настъпи. Кога са били направени промените? Искам да кажа, може да се е случило по всяко време от пристигането ми на Бараяр. Но ако е станало преди повече от няколко седмици, някой може да не е подозирал, че инкриминира имперски ревизор. Не виждам как биха могли да предвидят назначаването ми, след като самият аз не знаех предварително. Тогава бях просто уволнен младши офицер, напуснал ИмпСи при подозрителни обстоятелства. Тъмен син на прочут баща, при това полумутант. Аз съм лесна мишена. Не обичам да съм мишена. Направо съм алергичен към това.

Хароче учудено поклати глава.

— Обърквате ме, лорд Воркосиган. Струва ми се, започвам да разбирам защо Илян винаги…

— Какво? — след дълго мълчание попита Майлс.

На мрачното лице на Хароче се появи крива усмивка.

— Винаги, когато излизаше от разговор с вас, ругаеше под нос. И после отново незабавно ви пращаше на възможно най-шантавата операция.

Майлс иронично му отдаде чест.

— Благодаря ви, господин генерал.

Иван го откри два часа преди разсъмване, не съвсем случайно.

Намираше се на петата пътека във второто помещение, което претърсваше, Оръжия IV. Беше оставил Биологическите материали, Отровите и Хладилната камера за накрая с надеждата, че може да не се наложи да стигне до тях. На негово място Майлс щеше да започне с най-неприятните стаи. Трябваше да признае, че Иван не е такъв глупак, за какъвто се представяше.

Братовчед му излезе в преддверието. През последните няколко часа Майлс проверяваше инвентарните списъци на комуникационния пулт, откакто бе избрал тримата системни специалисти на Хароче и ги беше пратил да работят на горния етаж.

— Аз съм в Оръжия, нали така? — попита Иван като размаха разпечатката с инвентарния списък.

Майлс откъсна вниманието си от химическото описание на номер деветстотин и девет в Отрови: змийска отрова, полианска, три грама.

— Щом така казваш.

— Точно така. Тогава какво прави оная кутийка с надпис „комарски вирус“ на пета пътека, девета лавица, отделение двайсет и седмо? Какво е това, по дяволите, и не трябва ли да е в Биологически материали? Дали някой го е объркал? Няма да отворя проклетата кутия, докато не откриеш какво има вътре. Може да се покрия със зелени гъбички или да се подуя като ония нещастни копелета със сергияргката червеева чума.

— Това беше най-отвратителната болест в съвременната история — съгласи се Майлс. — Но поне не беше смъртоносна. Чакай да проверя. В списъка за Оръжия ли е?

— О, да, точно там.

— Значи трябва да е оръжие. Може би. — Майлс отбеляза мястото, до което бе стигнал, и отвори друг списък. — „Комарският вирус“ носеше кодово обозначение за пълна секретност. Щабът на ИмпСи гъмжеше от хора с достъп до толкова секретни материали. Той се усмихна и отвори файла с ревизорския си печат.

Още не беше прочел първите три реда, когато започна тихо да се смее. Искаше му се да изругае, но не можеше да се сети за достатъчно силна обида.

— Какво има? — изсумтя Иван и проточи шия, за да надникне над рамото му.

— Това не е вирус, Иване. Доктор Уедел трябва да изнесе лекция на момчетата, които са го класифицирали. Това е биоинженерен апоптотичен прокариот. Прокариотът, Иване, прокариотът. Той не представлява опасност за теб, освен ако не си си имплантирал неврочип, за който да не знам. Ето откъде идва… или по-скоро, ето къде се е озовал накрая. — Майлс продължи да чете.

Кутията близо пет години бе събирала прах в двадесет и седмо отделение, на девета лавица, от деня, в който я беше донесъл офицер от комарския отдел. Агентите на имперското контраразузнаване бяха открили прокариота във Ворбар Султана при арест на терористи, свързани с… покойния Сер Гален, убит на Земята в опит да изпълни последния си сложен, драматичен и безуспешен заговор за унищожаване на Бараярската империя и освобождаване на Комар. Когато Сер Гален беше създал Марк.

— По дяволите — изсумтя Иван. — Да не би проклетият ти клонинг да има нещо общо с това?

— Брат — поправи го Майлс. Същите опасения измъчваха и самия него. — Не виждам как. Той е на Бета от около половин година. Баба ми може да потвърди.

— Щом искаш потвърждение — отвърна братовчед му, — трябва да си мислиш същото като мен. Дали пак не се е престорил на теб?

— Не и без да се подложи на пълна диета.

Иван се ухили.

— Със съответните лекарства може да се направи.

— Едва ли. Гарантирам ти, Марк никога повече няма се опита да играе моята роля. Така или иначе, ще наредя официално да проверят къде е, просто за да не допусна всички да се втурнат в тая посока и да стигнат до задънена улица. Офисът на ИмпСи в нашето посолство на Бета постоянно го държи под око, защото Марк е… такъв, какъвто е.

Майлс продължи да чете. Връзката с Джаксън Хол също беше съвсем ясна. Прокариотът наистина бе направен по поръчка на комарските терористи и първоначалната му цел отново беше Илян — хаосът в ИмпСи трябваше да съвпадне с убийството на тогавашния премиер-министър граф Арал Воркосиган. При разследването агентите бяха стигнали до производителя и бяха открили прехвърлената сума в банковата сметка на биохимическата лаборатория. Новото, току-що започнато разследване рано или късно трябваше да установи същите данни: по-късно, ако се наложеше изцяло да повторят всичките си действия, или по-рано, ако организацията се излекуваше от колективната си амнезия и забележеше информацията в собствения си архив. От три до осем седмици, пресметна Майлс.