— Мислех, че разговорите ви със Саймън са се изразявали главно в доклади.

— Много е интересно да откриеш какво са изместили тези доклади през годините — отбеляза лейди Алис. — Естествено, Грегор. Мисля, че ще е добре за него. — Тя изведе Лайза и Майлс скоро ги последва.

Майлс се върна в щаба на ИмпСи и продължи обиколката си. Накрая стигна до склада. За последен път бе идвал тук преди две години, когато беше донесъл на Бараяр някои интересни неща от поредната си операция. На една от задните лавици бе открил ръждясал метален арбалет и няколко празни флакона от солтоксинов газ. Това бяха последните материални останки — освен самия него — от опита за отравяне на новия императорски регент лорд Арал Воркосиган и неговата бременна съпруга. „Алфа и омега, момче, началото и краят.“

Дежурният сержант в някогашното помещение за регистриране на затворници до единствения вход на склада бе младеж с вид на манастирски библиотекар. При влизането на Майлс той скочи от комуникационния си пулт и застана мирно, очевидно неуверен дали да се поклони, или да козирува. Накрая просто наведе глава.

— Милорд ревизор. С какво мога да ви помогна?

— Седнете, успокойте се и ме въведете в обстановката. Искам да видя всичко.

— Разбира се, милорд ревизор. — Сержантът седна, докато опитният в процедурите Майлс се приближи до бюрото, притисна длан към скенера и се повдигна на пръсти, за да сканира ретината си. Младежът признателно му се усмихна — бе го облекчил от необходимостта да вземе решение дали един имперски ревизор стои над обичайните мерки за сигурност и ако не, как, по дяволите, да го принуди да изпълни изискванията.

Облекчението му не продължи дълго, тъй като на комуникационния пулт запремигва червена светлина.

— Милорд? Но заповед на генерал Хароче вие сте в списъка на хората без право на достъп.

— Какво? — Майлс заобиколи бюрото и погледна над рамото му. — А, проверете датата. Това е… отпреди няколко седмици. Ако ви безпокои, обадете се в офиса на Хароче п поискайте да го променят. Ще почакам.

Сержантът нервно се подчини. Докато той обясняваше на секретаря на Хароче, който се извини веднага щом разбра за какво се отнася, Майлс гледаше холопроекцията над видеоплочата. Изброяваха се всички дати на посещенията му в склада и кодовете на вещите, които беше носил. Тук бе обезвредената веганска самонасочваща се бомба, да. И онези странни сетагандански генетични образци, които се проучваха под ръководството на доктор Уедел, навярно. И… какво беше това, по дяволите?…

Майлс се наведе напред.

— Извинете. Тук пише. че съм идвал в склада преди дванайсет седмици. — Всъщност това бе датата на завръщането му от последната операция на „Дендарии“, фаталният ден, в който Илян отсъстваше от града. Отбелязаният час беше… точно след напускането му на офиса на Илян или по-скоро по време на пътя до замъка Воркосиган. Очите му се разшириха и той стисна зъби. — Много… интересно — изсъска Майлс.

— Да, милорд?

— Вие ли бяхте дежурен в този ден?

— Не си спомням, милорд. Ще трябва да проверя графика. Хм… защо питате, милорд?

— Защото тогава не съм идвал тук. От две години изобщо не съм слизал в склада.

— Името ви фигурира в списъка, милорд.

— Виждам — оголи зъби в усмивка Майлс.

Беше открил онова, което търсеше от три дни. „Това или е разковничето, или е капан. Но кое от двете?“ Дали някой се опитваше да го накара да открие? И трябваше ли да го открие още сега? Кой пророк можеше да предвиди идването му тук? „Остави предположенията, момче. Просто продължавай. Внимателно.“

— Отворете обезопасен канал до оперативния отдел — нареди на той сержанта. — Трябва ми капитан Ворпатрил. Незабавно.

Иван бързо пристигна от сградата на оперативния отдел в другия край на града. Този ден случайно не се беше измъкнал по-рано от работа. Седнал на ръба на бюрото в склада, Майлс мрачно му се усмихна. Братовчед му освободи придружителя си.

— Да, да, виждам, не съм се изгубил. Вече можете да си вървите. Благодаря.

Дежурният сержант и неговият началник, лейтенант, стояха пред лорд ревизора. Лейтенантът бе позеленял и трепереше.

Иван погледна Майлс и повдигна вежди.

— Е, лорд ревизор братовчеде, нещо забавно ли си открил?

— Весел ли ти изглеждам?

— По-скоро обезумял.

— Това е невероятно, Иване, абсолютно невероятно. Вътрешната система за сигурност на ИмпСи ме лъже.

— Странно — предпазливо отвърна братовчед му. — И какво казва?

— Че съм идвал тук в склада в деня на завръщането си от последната операция. Нещо повече, напускането ми на изхода е регистрирано час и половина по-късно от действителното. Системата в замъка Воркосиган обаче все още показва реалното време на пристигането ми — точно колкото да стигна дотам с кола. Само че аз се прибрах пеш. И отгоре на всичко се оказа, че касетата на вътрешния видеомонитор в склада от онзи ден… Познай какво!

Иван погледна очевидно измъчения лейтенант.

— Изчезнала ли е?

— Улучи.

Братовчед му сбърчи лице.

— Защо?

— Защо, наистина. Точно на този въпрос искам да си отговоря. Предполагам, че няма абсолютно никаква връзка със случая с Илян. Искаш ли се хванем на бас?

— Не. — Иван мрачно го погледна. — Това означава ли, че трябва да отменя плановете си за вечерта?

— Да, аз също. Обади се на майка ми и й предай моите извинения, но тази вечер няма да се прибера вкъщи. После ела да седнеш тук. — Той махна с ръка към стола на сержанта. — Затварям този склад за всякакви посещения. Не пускай никого вътре, Иване, абсолютно никого, без ревизорската ми заповед. Вие двамата — Майлс посочи дежурния и неговия командир, които потръпнаха — сте мои свидетели, че днес не съм влизал на територията на склада. — Той се обърна към лейтенанта. — Какви са процедурите ви на инвентиране?

Офицерът мъчително преглътна.

— Данните в комуникационния пулт постоянно се актуализират, разбира се, милорд ревизор. Веднъж месечно разпечатваме списъците. Това отнема една седмица.

— Кога свършихте последните?

— Преди две седмици.

— Нещр да е липсвало?

— Не, милорд.

— Нещо да е липсвало през последните три месеца?

— Не.

— През последната година?

— Не!

— Едни и същи хора ли винаги подготвят инвентарните списъци?

— Въртят се. Тази задача… не е много приятна.

— Убеден съм. — Майлс погледна братовчед си. — Иване, докато седиш тук, свържи се с оперативния отдел и поискай четирима души с най-голям достъп до секретни материали, които никога не са работили в или с ИмпСи.

— О, Господи! — изпъшка Иван. — Нали няма да ме накараш да проверявам проклетите инвентарни списъци?

— Да. Поради очевидни причини не мога да го направя лично. Някой е поставил знак за тревога и е написал до него моето име. Ако е искал да привлече вниманието ми, определено го е постигнал.

— И биологичните материали ли? В хладилната камера? — Иван потръпна.

— Всичко.

— Какво да търся?

— Ако знаех, нямаше да те карам да проверяваш, нали?

— Ами ако вместо липса открием нещо повече? Ами ако не си открил улика, а фитил на бомба? — Иван нервно стисна пръсти.

— Тогава се надявам, че ще го изгасиш. — Майлс даде знак на двамата мъже от ИмпСи да го последват. — Елате с мен, господа. Отиваме при генерал Хароче.

Хароче също застана нащрек в мига, в който видя лицето му. Той автоматично затвори вратата, изключи комуникационния си пулт и попита:

— Какво открихте, милорд?

— Около двайсет и пет минути редактирана история. Някой е проникнал в комуникационните ви пултове.

Докато Майлс му обясняваше за поправките в списъците, на лицето на Хароче се изписа измъчено изражение. И още повече помрачня, когато научи за изчезналата касета.

— Можете ли да докажете къде сте били? — накрая попита той. — Да докажете, че сте се прибрали вкъщи пеш?