— О! — Няколко минути по-късно Илян отново обърна глава към него и се сепна. — Майлс, какво правиш тук, по дяволите? Пратих те на Тау Кит.

— Саймън, чипът ти се е повредил.

— Кой ден сме? Къде съм?

Майлс повтори обяснението.

— Божичко! — промълви Илян. — Мръсна работа. — На лицето му се изписа стъписано изражение.

Пет минути по-късно той за пореден път погледна към Майлс.

— Майлс! Какво правиш тук, по дяволите?

„Мамка му.“ Трябваше да стане и да раздвижи схванатите си мускули. „Не знам още колко ще мога да издържа.“ Доктор Руибал го наблюдаваше внимателно.

— През цялата седмица ли е в същото състояние? — понита Майлс.

Лекарят поклати глава.

— Наблюдава се определена промяна. Неговите… не знам точно как да ги нарека… Неговите моменти на временно объркване постепенно зачестяват на все по-малки интервали. Първия ден бяха шест. Вчера — шест на час.

Сега бяха два пъти повече. Майлс се обърна към Илян. След малко шефът на ИмпСи го погледна и лицето му грейна.

— Майлс. Какво става, по дяволите?

Той търпеливо повтори всичко. Ала нямаше полза. На Илян нямаше да му омръзне. Нито щеше да си го спомня — само след пет минути.

Следващия път Саймън му се намръщи.

— Кой си ти, по дяволите?

— Майлс Воркосиган.

— Стига глупости. Майлс е на пет години.

— Чичо Саймън. Погледни ме.

Илян сериозно впери очи в него и прошепна:

— Внимавай. Дядо ти иска да те убие. Разчитай на Ботари.

— Знам — въздъхна Майлс. Три минути по-късно:

— Майлс! Какво става, по дяволите? Къде съм? — И така нататък.

— Как така винаги ви вярва? — по някое време попита стражът с насиненото око. — На нас ни вярва само в един от всеки пет случая. През останалото време се опитва да ни убие.

— Не знам — измъчено отвърна Майлс.

И отново:

— Майлс! Ворберг те е открил!

— Да… да? — Майлс се наведе към него. — Саймън, кой ден сме днес?

— Господи, не знам. Проклетият ми чип се е скапал тотално. Стопил се е на сополи в главата ми. Направо ме побърква. — Той силно стисна ръката на Майлс и напрегнато се втренчи в очите му. — Не мога да издържам повече. Ако това проклето нещо не може да се поправи… заклевам те да ми прережеш гърлото. Не позволявай да се мъча така. Самият аз не мога да го направя. Закълни ми се. Дай ми думата си на Воркосиган!

— Господи, Саймън, не мога да ти обещая такова нещо!

— Трябва. Не можеш да ме оставиш да се мъча цяла вечност. Закълни ми се.

— Не мога — промълви Майлс. — Затова ли… прати Ворберг да ме повика?

Лицето на Илян отново се промени и отчаянието му се превърна в объркване.

— Кой е Ворберг? — После на лицето му се изписа внезапно подозрение. — Кой си ти, по дяволите?

Майлс издържа това още пет пъти и накрая излезе в коридора, облегна се на стената и наведе глава, докато премине пристъпът на гадене. Целият трепереше. Доктор Руибал се приближи до него. Иван също използва възможността да подиша чист въздух.

— Виждате с какво си имаме работа — каза лекарят.

— Това е… ужасно — изпъшка Майлс. — Наредете да го измият. И да го избръснат. И го облечете. В апартамента му на долния етаж има достатъчно цивилни дрехи. — Навярно ако Илян не приличаше толкова на животно, нямаше да се отнасят така с него.

— Милорд — отвърна полковникът, — не ми се ще хората ми да рискуват да изгубят още зъби. Но ако вие присъствате, ще опитаме. Вие сте единственият човек, когото не се е опитал да убие.

— Да. Разбира се.

Майлс остана. Присъствието на познат човек, изглежда, подейства успокоително на Илян. Най-добре бе да вижда хора, които е познавал почти през целия си живот — така в който и ден и година да отвореше очи, щеше да вижда познато лице. Отново облечен, шефът на ИмпСи седна на стол и изяде храната, която му донесоха, очевидно за пръв път от няколко дни, без да се опита да превърне подноса в метателно оръжие.

— Готови сме за съвещанието, което поискахте, милорд ревизор — каза лекарят. Раболепният му тон очевидно не се дължеше само на новата длъжност на Майлс, защото той умолително попита: — После ще се върнете ли тук?

— О, да. Междувременно… — Майлс погледна към Иван.

— Предпочитам да нападна лазерна установка гол, отколкото да остана тук сам — рече братовчед му.

— Ще го имам предвид — отвърна Майлс. — Обаче остани с него, докато се върна.

— Добре. — Иван седна на освободения стол до Илян. На излизане Майлс чу гласа на Саймън:

— Иване, идиот такъв, какво правиш тук?

Заседателната зала на клиниката приличаше на всяка друга стая с подобно предназначение в ИмпСи, в която Майлс бе прекарвал безкрайни часове. На черната кръгла маса имаше холопроектор с контролно табло, напомнящо на навигационен компютър на скоков кораб. В момента около нея бяха наредени пет стола, заети от трима мъже, които припряно се изправиха и застанаха мирно при влизането на Майлс. Освен него в стаята нямаше друг с чин под полковник. Това далеч не беше необичайно за Ворбар Султана — в щаба на Имперската служба в другия край на града, където работеше Иван, се шегуваха, че там полковниците сервирали кафето.

Не, той не бе нито под, нито над тях по чин, напомни си Майлс. Просто беше външен човек. И си личеше, че колкото и да са свикнали с генерали и адмирали, те за пръв път се срещат с имперски ревизор. Последната имперска ревизия в ИмпСи беше била преди пет години — традиционно финансова и Майлс я беше преживял от другата страна на барикадата, тъй като ревизорът се бе заял с някои страни на наемническото счетоводство. Разследването беше имало опасно политически характер, но Илян бе успял да го изолира.

Руибал му представи присъстващите. Самият той беше невролог. Следващ или навярно пръв в йерархията бе вицеадмирал доктор Авакли, биокибернетик в медицинския екип, който имплантираше невралните чипове на всички скокови пилоти в Имперската служба. За разлика от закръгления Руибал, Авакли беше висок, слаб и нервен оплешивяващ мъж. Майлс се надяваше, че последното е признак за високи интелектуални способности. Другите двама специалисти бяха асистенти на адмирала.

— Благодаря ви, господа — каза Майлс, после седна и останалите го последваха. Прав остана само Руибал.

— С какво бихте искали да започна, милорд ревизор? — попита той.

— Хм… защо не започнете отначало?

Полковникът задудна дълъг списък с неврологични изследвания, илюстрирани с холоси на данните.

— Извинете ме — след няколко минути го прекъсна Майлс. — Не се изразих точно. Можете да прескочите всички негативни резултати. Преминете направо на позитивните.

Последва кратко мълчание.

— С две думи — накрая каза Руибал, — не открих данни за органични неврологични увреждания. Равнището на физиологически и психологически стрес е опасно високо, но според мен това по-скоро е следствие, отколкото причина зя биокибернетичния срив.

— Съгласен ли сте с това мнение? — попита Майлс вицеадмирала и Авакли кимна, макар и с леко присвити устни, сякаш за да намекне за вечната възможност от човешка грешка. После биокибернетикът зае мястото на Руибал пред холопроектора.

Авакли включи подробна холокарта на вътрешната структура на чипа. Майлс изпита известно облекчение. Беше се опасявал, че през тези тридесет и пет години може да са изгубили техническите спесификации, ала те очевидно разполагаха с достатъчно данни. Самият чип представляваше невероятно сложен сандвич от органични и неорганични молекулярни пластове, с размери около пет на седем и дебелина половин сантиметър, имплантиран във вертикално положение между двата дяла на мозъка. В сравнение с броя на неврологичните връзки, които излизаха от него, контролните шлемове на скоковите пилоти приличаха на детски играчки. Мрежата за извличане на информация и основаващата се на протеин инфобанка бяха не само адски сложни, но и почти некартирани, тъй като системата след имплантирането на чипа се бе развивала абсолютно непоследователно.