— Господа — каза Хароче, — всички свършихте изключителна работа. Ще впиша личната си похвала в секретните ви досиета. Веднага щом предадете окончателния си доклад, можете да се върнете към обичайните си задължения.

— Утре, най-вероятно — уточни Авакли.

— Може ли да си тръгна още сега? — попита Уедел. — Бедната ми лаборатория цяла седмица е в ръцете на моите асистенти. Страх ме е да си помисля какво ме очаква там.

Авакли погледна Майлс и му предаде топката — „Ти ми го натрапи, сам се оправяй с него.“

— Не виждам защо не — отвърна Майлс. — Но искам копие от доклада.

— Естествено, милорд ревизор — каза адмирал Авакли.

— И всичко друго, което откриете, генерал Хароче.

— Разбира се. — Генералът понечи да прибави още нещо, после протегна ръка към Майлс. — Милорд ревизор, вие свикахте това съвещание.

Майлс се усмихна и се изправи.

— Свободни сте, господа. Благодаря на всички ви.

В коридора Илян спря при Хароче и Майлс го изчака.

— Е, господине — въздъхна генералът, — трябва да отбележа, че ме изправихте пред много неприятна загадка.

Илян се ухили.

— Добре дошъл в отбора. Вчера казах на Майлс, че първата ми работа като шеф на ИмпСи беше да разследвам убийството на предшественика си. Триумф на традицията.

„Каза ми го следобед, Саймън.“

— Вие поне не бяхте убит — отвърна Хароче.

— А, да, забравих. — Усмивката на Илян помръкна. Той погледна заместника си и сниши глас, така че генералът трябваше да се наведе към него, за да го чуе. — Разкарай тия копелета от мен, Лукас.

— Ще направя всичко възможно, господине. — Въпреки цивилното облекло на Илян, Хароче му отдаде чест.

По обяд на следващия ден Майлс, вече в пълна униформа и с ревизорската си верига, допиваше кафето си на пейката в предния вестибюл и чакаше Мартин да докара колата на графа. Изведнъж отвън се разнесе шум от няколко автомобила, отваряне на покриви, гласове и стъпки. Той остави чашата си и се запъти към вратата, ала тя се отвори сама. О, разбира се. Графиня Воркосиган и нейният антураж очевидно бяха влезли в орбита сутринта, докато той бе спал.

Двама гвардейци в кафяво-сребристи униформи първи влязоха в преддверието и й се поклониха преди да се обърнат и да отдадат чест на Майлс. Тя мина през тълпата от стражи, секретари, прислужници, сервитьори, шофьори и носачи като яхта, разцепваща водите на бурно море. Лейди Воркосиган беше висока червенокоса жена, облечена в кремава рокля. Думите „добре запазена“ не можеха да опишат красотата й — в крайна сметка, тя бе бетанка на около шестдесет и пет години, едва достигнала средна възраст според стандартите на родната й планета.

— Майлс, мили мой!

Той се поклони над ръката й в опит да прескочи майчинската прегръдка. Лейди Воркосиган разбра намека.

— Божичко, колко си официален за това време на деня.

— Тъкмо отивам на работа — поясни Майлс. — Повече или по-малко.

— Подробно ще ми разкажеш за това, разбира се… Ела.

Влязоха в съседната стая, преддверието на голямата библиотека, и майка му го измери с очи от глава до пети.

— Как си? — Усмивката й не скриваше тревожните нотки в гласа й.

От нейните уста този въпрос криеше потенциална опасност.

— Добре, благодаря — отвърна Майлс.

— Наистина ли? — тихо попита тя.

— Наистина.

— Изглеждаш… по-добре, отколкото очаквах. Не толкова ужасно като в някои от, хм, изключително кратките ти съобщения.

— Аз… имах няколко тежки дни веднага след… нали знаеш. Преживях го.

— С баща ти едва не се прибрахме у дома. На няколко пъти.

— Радвам се, че не дойдохте. Не че не се радвам да те видя — припряно прибави той.

— Хм. Вече си мислех, че нещата отиват натам.

— Може би все още щях да съм в същото състояние, ако не бяха някои събития — мрачно призна Майлс. — Предполагам, че си научила за Саймън.

— Да, но не всичко. Макар че Алис беше по-изчерпателна от вас с Грегор. Как е той?

— Добре е. В момента ни гостува. Снощи не спахме много. Мисля, че… е по-добре той да ти разкаже. Доколкото може. Физически се е възстановил, но е малко… е, много по-мъгляв от онзи Саймън, с когото си свикнала. Ще разбереш, когато поговориш с него.

— Ясно. — Майка му леко се намръщи. — Колкото може по-скоро. След час имам кратка среща с Алис. Изгарям от нетърпение да се запозная с Лайза.

— Успя ли да успокоиш родителите й?

— О, Алис беше положила основите. Чувствата им са смесени, разбира се. Тоскана се вълнуват от перспективата да спечелят още по-голямо влияние — и за себе си, и за компанията си, и изобщо за Комар.

— Тук грешат, ако си мислят така. Грегор отлично съзнава необходимостта да изглежда безпристрастен, за да си позволи да прави открито прекалено много услуги на роднините на жена си.

— Аз внимателно им го обясних. Те са достатъчно разумни, за щастие. Радостта им е помрачена от искрено безпокойство за безопасността и личното щастие на дъщеря им, макар че съшо като всички други родители, нямат представа как да го осигурят. — Тя сухо му се усмихна.

Това за него ли се отнасяше? Несъмнено.

— Така… Как е татко? Как понесе… всичко това? — Майлс сви едното си рамо, за да загатне за новия си цивилен живот.

Майка му се прокашля.

— Със смесени чувства и смесени реакции. С две думи, имаш неговата подкрепа. Винаги.

— Знам го. Питах за друго. Беше ли много… разочарован?

Тя на свой ред сви рамене.

— Всички знаем с колко труд постигна всичко.

„Не иска да ми отговори, по дяволите.“

— Повече се безпокоеше какво ще правиш после — прибави лейди Воркосиган и прокара дългия си показалец по златната му верига. — Това е много находчиво от страна на Грегор, трябва да отбележа. Момчето е станало ужасно гъвкаво.

— Почакай Саймън да ти обясни какъв товар се очаква да нося с тая проклета верига.

В този момент в стаята надникна Мартин и когато видя графинята, на лицето му се изписа страхопочитание.

— Милорд? Хм, колата ви е готова и всичко…

Лейди Воркосиган разпери ръце.

— Щом трябва, върви. Ще отида при Саймън.

— Изглежда, че ще ми се наложи да раздвижа… предишната му служба. — Не му харесваше звученето на „предишната“. — Хароче адски се тутка с този проблем. Макар да не мога да обвинявам ИмпСи, че отказва да действа преди да получи достатъчно информация.

— Защо не? Правили са го, и то често.

— Дръж се прилично, госпожо майко. — Майлс се поклони съвсем по ворски.

— Радвам се, че те заварих тук — извика след него тя.

— Къде другаде?

Лейди Воркосиган се поколеба, после кисело призна:

— Хванах се на бас с Арал, че ще предпочетеш дребния адмирал.

Майлс прекара остатъка от деня в ИмпСи и Хароче търпеливо понасяше нервното му присъствие. Щяха да минат седмици преди да получат резултат от галактическите проверки. Генералът съсредоточаваше вниманието си главно върху връзката с Джаксън Хол, накъдето сочеха единствените им веществени доказателства. Това напълно устройваше Майлс.

Той посочваше всеки пропуск на генерала и Хароче незабавно го поправяше. До края на следобеда, изглежда, нямаше какво друго да направят по този въпрос, освен Майлс лично да отиде на Джаксън Хол, което бе хрумнало и на временния шеф на ИмпСи.

— Вие очевидно имате изключително голям опит с техните лаборатории — отбеляза Хароче.

Майлс неутрално изсумтя. Идеята неудържимо го привличаше. Дори си позволи да си представи как се завръща на планетата в новото си качество на имперски ревизор, с всички бараярски имперски бойни кораби.

— Не — мъгляво отвърна той. — Едва ли. — „Отговорът е тук, в ИмпСи. Просто ми се иска да знаех как точно да задам въпроса.“

Неспокоен и раздразнен, Майлс остави Джаксън Хол на тамошните агенти и се отправи на обиколка из сградата. Мислеше си, че познава щаба, но имаше много кътчета, които никога не бе виждал, цели отдели, за чието съществуване не подозираше. Е, сега определено щеше да получи ясна представа за всичко.