— Хм… здравейте, господин лейтенант… лорд Воркосиган.

Изглежда, никой не бе информирал и Кости. Ефрейторът може би беше прекалено ниско в йерархията. Майлс извърна поглед от сребърните очи на яката му. Е, все някога трябваше да му каже.

— Вече не съм лейтенант. Съвсем наскоро се уволних от Службата. Пенсионираха ме по болест.

— О, съжалявам, милорд. — Пазачът изглеждаше съвсем искрен. Но не му зададе неудобни въпроси. Никой, който го бе виждал, нямаше да оспори версията с пенсионирането по болест.

Зап се измъкна изпод стола и тихо изсъска срещу Майлс, макар вече да го познаваше.

— Този космат звяр не започва да се държи по-приятелски, а? Само тлъстее.

— Не съм изненадан — отвърна ефрейтор Кости. — Всеки път, щом застъпи нов дежурен, тя се опитва да го убеди, че умира от глад.

Майлс подаде на котката парченце от остатъците, които носеше, и Зап благоволи да го грабне по обичайния си начин, после се оттегли, за да излапа плячката си. Майлс пъхна в устата си одрания си палец.

— Явно е обучена за котка пазач. Само да можехме да я научим да различава приятелите от враговете.

— Никой не иска да ме вземе на работа само за два месеца — каза Мартин на брат си — очевидно продължава ше предишния им разговор.

Майлс повдигна вежди.

— Работа ли търсиш, Мартин?

— Чакам да навърша осемнайсет и да кандидатствам за Службата — уверено отвърна младежът. — Остават ми още два месеца. Но мама каза, че ако не си намеря нещо дотогава, щяла да потърси тя. А ме е страх, че ще е нещо, свързано с чистене.

„Само почакай да видиш първия си сержант, малкия. Ще научиш много неща за чистенето.“

— Някога чистих канали на остров Кирил — спомни си Майлс. — Бях адски добър.

— Вие ли, милорд? — учуди се Мартин.

Майлс се усмихна.

— Беше вълнуващо. Открих един труп.

— О! — възкликна момчето. — Някаква операция на ИмпСи,нали?

— Не… по онова време.

— Първият му сержант ще го оправи — каза ефрейторът на Майлс.

„Той се отнася с мен като с почетен ветеран. Наистина не знае.“

— О, да. — Двамата злобно се ухилиха на бъдещия новобранец. — Напоследък в Службата стават все по-придирчиви. Надявам се, че не си пренебрегвал училището.

— Не, милорд.

Ако беше вярно, със сигурност щяха да го приемат. Физиката му го правеше годен за почетен гвардеец. Брат му очевидно притежаваше достатъчно разум, за да стане истински.

— Е, желая ти късмет. — „Повече, отколкото имах аз.“ Не, не биваше да се оплаква от късмета си, нали бе останал жив? — Хм, Мартин… можеш ли да шофираш?

— Разбира се, милорд.

— Гравитоскутер?

Кратко колебание.

— Нямам голям опит.

— Случайно временно ми трябва шофьор.

— Наистина ли, милорд? Смятате ли, че… аз… бих могъл?…

— Навярно.

Ефрейторът изненадано сбърчи чело.

— Сред задълженията ми е и да пазя живота му, Мартин. Нали няма да ме посрамиш?

Мартин сви устни, но не захапа примамката. Вниманието му бе насочено към Майлс.

— Кога мога да започна?

— По всяко време. Още днес, ако искаш. — Да, трябваше поне да отиде до магазина и да купи още един стек с полуфабрикати. — Отначало сигурно няма да имаш много работа, но няма да знам предварително кога ще ми трябваш, затова искам да живееш тук. През свободното си време ще можеш да учиш за приемните изпити в Службата. — И разбира се, щеше да го наблюдава в случай на нов пристъп. Дали по-податливият Мартин щеше да е достатъчен, за да измести Иван? По-късно щеше да му обясни тази малка подробност.

Не. Колкото по-рано, толкова по-добре. Всеки момент можеше да получи нов припадък. Нямаше да е честно хлапето без предупреждение да го види как се гърчи на пода. Ели Куин щеше да се съгласи с него.

— Самият аз не мога да шофирам. От време на време получавам пристъпи. Страничен ефект от остра форма на смърт, която претърпях миналата година, благодарение на… една точно насочена иглена граната. Криосъживяването беше почти успешно.

— Никога не съм смятал, че куриерската работа е лека, каквато се опитват да я изкарат някои — съчувствено каза ефрейторът.

Мартин изглеждаше почти също толкова впечатлен, колкото и от разказа за чистенето на канали.

— Били сте мъртъв, така ли, милорд?

— Така твърдят.

— Как беше?

— Не знам — лаконично отвърна Майлс. — Пропуснах този момент. — Той се смили над момчето. — Обаче не е лесно пак да съм жив.

— Леле! — Мартин подаде лакираната кутия на брат си.

Зап отново изпълзя изпод стола и направи кълбо назад върху огледално излъсканите ботуши на ефрейтора, като мъркаше бясно, размахваше нокти във въздуха и не изпускаше кутията от очи.

— Спокойно, Зап, ще задействаш алармата — весело каза Кости, сложи кутията на малката маса и отвори капака. После някак разсеяно разкъса пакета с готовата си храна и изсипа съдържанието на пода. Котката го подуши и продължи да дращи ботуша му като гледаше с копнеж към кутията.

Вътрешността на капака се превръщаше в табла с малки отделения. Кости постави отгоре две термосовн кани, купа и чаши. Последваха сандвичи от два вида хляб с различен на цвят пълнеж, нарязани във формата на кръгове, звезди и квадрати, нарязан плод на клечка, масленки и кръгли понички, поръсени с пудра захар. От едната кана ефрейторът наля в купата кремсупа, от другата някаква благоуханна гореща напитка. За Зап имаше накълцано месо, очевидно същото като пълнежа на сандвичите. Котката се нахвърли върху него с възторжено мъркане.

Устата на Майлс се напълни със слюнки.

— Какво е всичко това, ефрейтор?

— Обядът ми — отвърна Кости. — Майка ми го праща всеки ден. — Той хвана ръката на брат си, който се опита да му отмъкне един от сандвичите. — Хей, ти можеш да се нахраниш вкъщи. Това е за мен. — Ефрейторът колебливо погледна към Майлс.

— Значи майка ти ти праща обяд всеки ден, така ли?

— Обикновено. Сестрите ми са омъжени…

„Разбира се.“

— … и вкъщи остана само Мартин. Струва ми се, че започва малко да й омръзва.

— Ефрейтор Кости. Мартин. — Майлс дълбоко вдъхна апетитното ухание. — Смятате ли, че майка ви ще се съгласи да постъпи на работа?

— Положението изглежда по-розово — докато обядваха на следващия ден, каза Иван. Мама Кости им беше оставила артистичното си творение и се бе оттеглила от Жълтия салон, навярно за да донесе следващата партида. Няколко минути по-късно той прибави с пълна уста: — Колко й плащаш?

Майлс му каза.

— Удвои сумата — решително го посъветва братовчед му. — Иначе ще я изгубиш след първия си прием. Някой ще ти я отмъкне. Или ще я отвлече.

— Не и след като синът й е пазач при мен. Освен това нямам намерение да давам приеми.

— Жалко. Искаш ли аз да организирам нещо?

— Не. — След няколко секунди Майлс омекна, навярно в резултат от великолепния прасковен сладкиш, който се топеше в устата му. — Поне не сега. — Той бавно се усмихна. — Но в отдела на великите исторически личности… можеш да съобщиш на всички, че лорд Воркосиган яде същата храна като пазача и шофьора си.

Договорът с фирмата, която чистеше жилището на Иван, окончателно удовлетвори изискванията на братовчед му. Но след назначаването на Мама Кости Иван като че ли не рързаше да си тръгне. Майлс си помисли, че би трябвало да си намери лоша готвачка.

Ако останеше сам, щеше да има възможност спокойно да обмисли положението. Сега не можеше да се заключи в спалнята си и да не отговаря — братовчед му щеше да разрие вратата и тогава рискуваше ново къпане в ледена вода.

Иван поне можеше да започне да ходи на работа през деня, помисли си Майлс. И се опита да му го намекне на вечеря.

— Повечето хора — цитира той — са просто машини за превръщане на храната в лайна.

Братовчед му повдигна вежди.

— Кой го е казал? Дядо ти ли?

— Леонардо да Винчи — отвърна Майлс. Ала бе принуден да прибави: — Но дядо често ми го цитираше.

— Така си и помислих — каза Иван. — Звучи точно в стила на стария генерал. Навремето е бил истинско чудовище, нали? — Той отхапа от печеното, от което капеше винен сос.