— Липсва ни труп.

Въпреки обърканите си спомени, Илян не приличаше на зомби. Ала Майлс си спомни измъчения му дрезгав глас, който умоляваше за бърза смърт…

— Убиецът — продължи той — непременно е трябвало да открие изкупителна жертва. Защото това не е случай, който може да се прати в архива, без да е решен. Знаел е, че ИмпСи няма да се успокои, докато не го разнищи.

— Адски сте прав — изръмжа Хароче.

— Откриването на оная гадост долу е било подготвено внимателно, защото е било неизбежно.

— Три дни — кисело се усмихна Хароче. — Вие претърсихте цялата ИмпСи само за три дни.

— Не цялата, само щаба. И по-скоро бяха четири дни. И все пак… някой трябва да се измъчва в очакване. Надявам се. Ако е искал да подложи крак на бившия лейтенант Воркосиган и вместо това се е сблъскал с имперския ревизор Воркосиган… все едно да хвърлиш въдица за пъстърва и да хванеш акула. В края на краищата, може да съм слязъл долу точно навреме. Ако е очаквал да има още няколко седмици преднина, нашият убиец спокойно може да е възнамерявал да скрие следите от инсценировката в склада и да опита нещо друго. Господи, какво ли не бих дал, за да науча.

„Кой от работещите тук ме мрази?“ Можеше ли лейтенант Ворберг да е открил кой всъщност е адмирал Нейсмит?… Ворберг едва ли имаше толкова извратено съзнание, че да унищожи Илян, за да си отмъсти на Майлс. „Аз определено не съм бил основната мишена.“ Алтернативата беше прекалено ужасна.

— И все пак сте постигнали изключителен напредък, лорд Воркосиган — каза Хароче. — Аз съм решавал случаи, започвали с далеч по-малко данни, отколкото открихте вие. Добра работа.

Майлс се опита да не се възгордява от похвалата на генерала, но въпреки това усети, че се изчервява. Хароче бе невероятно сдържан човек и отмерените му думи очевидно означаваха много. Определено нямаше да е проява на нелоялност към Илян да се надява, че наследникът му може достойно да го замести.

— Жалко, че повечето служители в щаба на ИмпСи са имунизирани против разпит с опиат — въздъхна Хароче.

— Струва ми се, че е рано да взимаме отпечатъците на хората — замислено отвърна Майлс. — Колкото и да е примамлива тази идея. Предлагам… просто да изчакаме доклада на системните ви специалисти. — Той се прозя. — Мисля, че в това време спокойно бих могъл да се прибера вкъщи и да поспя. Обадете ми се веднага щом стигнат до някакви заключения.

— Да, милорд ревизор.

— А, по дяволите, бихте ли ме наричали просто Майлс? Всички ми казват така. Тая ревизорска история е забавна само през първите двайсет минути, след това е просто работа. — Не беше съвсем вярно, но…

Когато колата спря пред портала на замъка Воркосиган, слънцето вече се беше издигнало високо. Майлс с наслада предвкусваше мекото си легло, но първо изпълнително потърси госпожа майка си, за да я поздрави. Или за да й пожелае лека нощ.

Противоречивите упътвания на прислужниците накрая го отведоха в една от дневните в източното крило, огряна от необичайно приятна за този ранен зимен ден утринна светлина. Графинята пиеше кафе и прелистваше стар, подвързан с кожа том, в който на Майлс му се стори, че разпознава една от историческите книги на лейди Ворпатрил. „По-добре тя, отколкото аз.“

— Здравей, мили — отвърна на поздрава майка му и залепи на челото му майчинска целувка. Майлс използва момента и отпи глътка от нейното кафе. — Някакъв напредък в разследването?

— Да. Всъщност първият пробив. — Той реши да не помрачава утрото й като й обяснява как са се опитали да го инкриминират.

— О, не бях сигурна на какво се дължи разсеяният ти вид — на успех или недоспиване.

— И на двете. Отивам да си легна, но първо искам да поговоря с Илян. Дали е станал, знаеш ли?

— Да, струва ми се. Пим току-що му занесе закуската.

— Закуска в леглото почти преди обяд. Какъв живот!

— Мисля, че си го е заслужил, нали?

— По възможно най-трудния начин. — Майлс изпи още една глътка кафе и се изправи.

— А, първо почукай — посъветва го тя.

— Защо?

— Илян закусва с лейди Алис.

Това обясняваше присъствието на книгата. Майлс се зачуди какъв ли момент от ворската история чете бедният Саймън.

Той почука на вратата на втората стая за гости. Не получи отговор и отново опита. Изглежда, че Пим не бе останал да сервира закуската, защото вместо да му отвори икономът, накрая отвътре се разнесе гласът на Илян.

— Кой е?

— Майлс. Трябва да поговорим.

— Един момент.

Моментът продължи три-четири минути и Майлс почука за трети път.

— Хайде, Саймън, отвори ми.

— Не бъди толкова нетърпелив, Майлс — укори го леля му. — Малко е грубо от твоя страна.

Той стисна зъби и продължи да търка килима пред стаята, като си играеше с ревизорската верига. Отвътре се чуваше тътрене на крака, звън и тих смях. Накрая към вратата се приближиха леките стъпки на лейди Алис.

— Добро утро, лельо Алис — сухо поздрави Майлс.

— Добро утро, Майлс — много по-бодро, отколкото очакваше той, отвърна леля му. Подносът от закуската беше оставен на малката масичка до прозореца, който гледаше към задната градина. Уви, бяха останали само трохи. Лейди Алис бе облечена странно официално за това време на деня, помисли си Майлс, в рокля, по-подходяща за вечеря, отколкото за закуска, и очевидно експериментираше с прическата си. Косата й се спускаше на лъскави черни и сребристи вълни по гърба й.

Илян се появи откъм банята, като навличаше куртката си.

— Добро утро, Майлс. — Усмивката му изчезна, когато забеляза смачкания му вид. — Какво става?

— Снощи открих някои много интересни неща в щаба на ИмпСи.

— Някакъв напредък?

— Две стъпки напред, три настрани. Хм… — Майлс се намръщи на леля си, като се чудеше как любезно да я накара да напусне стаята. Тя отказа да приеме намека, настани се на малкия диван до масата и заинтригувано го погледна. Илян седна до нея. Майлс малодушно реши да го остави той да свърши мръсната работа. — Всичко това е строго секретно.

Той изчака няколко секунди. Двамата продължаваха да го гледат.

— Смяташ ли, че е подходящо за ушите на лейди Алис? — накрая прибани Майлс. Неправилен избор на думи. Илян просто отвърна:

— Определено. Изплюй камъчето, Майлс, не ни дръж в напрежение.

Е, щом Саймън смяташе, че е редно… Майлс си пое дъх и на бързи обороти разказа за разследването си в ИмпСи. Те не го прекъсваха, макар че когато стигна до откриването на тяхната игла в колата сено на Оръжия IV, лейди Алис измърмори:

— Браво на Иван.

Бодрото настроение на Илян окончателно се стопи. Лейди Алис загрижено наблюдаваше лицето му и го хвана за ръката. В отговор той стисна нейната.

— Сега искам да ми кажеш — накрая рече Майлс — дали си спомняш нещо, каквото и да е, за времето около получаването на капсулите.

Илян разтри челото си.

— Ами… като че ли нищо. Спомням си заговора на Сер Гален, разбира се, както и паниката след откриването на лорд Марк. Графинята беше много разстроена — точно в своя бетански стил. Спомням си и твоя доклад от Земята. Шедьовър в литературния си жанр. Приключението в Сектор четири, когато си счупи и двете ръце, беше… точно след това, нали?

— Да. Но някой непременно трябва да ти е докладвал за прокариота. Разбирам защо е възможно да не си рискувал лично да го провериш.

— Сигурен съм, че са ми докладвали. — Илян пусна ръката на лейди Алис и сви юмрук. — Несъмнено са ми изложили всички подробности. И аз несъмнено съм ги пратил там, където винаги пращах подробностите. Но сега не е останало нищо.

Лейди Алис ядосано се намръщи на Майлс, сякаш той бе виновен за нсичко.

— Кой би трябвало да ти е докладвал? — не отстъпи Майлс.

— Генерал Диамант, предполагам. Шефът на комарския отдел преди Алегре, нали си го спомняш? Почина точно две години след като се пенсионира, нещастното копеле. Наистина не мога… — Той гневно притисна слепоочията си с пръсти. Лейди Алис отново хвана ръката му и успокоително я погали.