Самодоволството му обаче се стопи, когато си помисли, че трябва да прати отговор. Марк очевидно не бе научил новината за уволнението му. Как да му го съобщи, по дяволите, така че брат му да не го приеме като обвинение към себе си? Засега просто щеше да отложи решението на този проблем.

Майлс остави поздравлението от родителите си за накрая. Двамата седяха далеч от записващото устройство, за да попаднат в обектива заедно. Граф Арал Воркосиган беше набит белокос седемдесетинагодишен мъж, облечен в кафяво-сребристата униформа на Дома Воркогиган изглежда, съобщението бе записано през работното му време. Графинята носеше следобедно сако и зелена пола във ворски стил. Червената й, вече прошарена със сиви нишки коса беше прихваната над високото и чело с гребени. Тя бе висока колкото съпруга си и сивите й очи весело проблеснаха.

„Те не знаят. Никой не им е казал.“

— Здравей, мили — започна майка му. — Поздравяваме те, че ставаш на трийсет и все още си жив.

— Да — прибави графът. — Наистина много пъти сме се чудили дали ще успееш. Е, чувстваме се малко уморени, но след сериозно обмисляне на алтернативата все пак сме щастливи. Може и да съм далеч от теб, но всяка сутрин се поглеждам в огледалото и си те спомням по всички тези бели коси на главата ми.

— Не е вярно, Майлс — усмихнато възрази графинята. — Той вече побеляваше, когато се запознахме, тогава беше около четиридесетте. Виж, аз наистина побелях после.

— Липсваш ни — продължи баща му. — Настоявам преди следващата си операция да се отбиеш на Сергияр. Тук стават много неща, важни за бъдещето на Империята. Знам, че ще ти е интересно да ги научиш.

— Ще почерня живота на Саймън, ако не те прати при нас — прибави графинята. — Можеш да му го предадеш от мое име. Алис ми каза, че си на Бараяр за няколко седмици. Защо не ни се обади? От забавления с Иван не ти остават десет минути, за да поговориш с престарелите си родители ли?

Изглежда, лейди Алис също не им бе съобщила дори смекчената версия на лошата новина, а тя обикновено информираше графинята за всички клюки във Ворбар Султана и в двора на Грегор.

— Като стана дума за Алис — продължи майка му, — тя ми каза, че Грегор се запознал с Едно момиче — с главна буква, разбира се. Знаеш ли нещо за това? Познаваш ли я? Трябва ли да сме доволни, или имаме основания за тревога?

— Комарка за императрица — каза граф Воркосиган, някога наричан от политическите си врагове (повечето от които беше надживял) „Касапина на Комар“. — Това определено ще донесе политически усложнения. Но ако след всички тези години Грегор изпълни дълга си и някак си ни даде престолонаследник, аз ще положа всички усилия да го подкрепя. И всички от моето поколение, които сме сред потенциалннте наследници, ще въздъхнем с огромно облекчение. Увери Грегор, че може да разчита на моята подкрепа. — Лицето на графа изразяваше странен копнеж. — Тя мило момиче ли изглежда? Грегор заслужава поне малко лично щастие, за да компенсира всички глупости, които понася заради нас.

— Алис твърди, че е мила — рече графинята, — и аз вярвам на нейната преценка. Макар че не зная дали младата дама съзнава в какво се забърква. Моля те, увери доктор Тоскана, че може да разчита на моята подкрепа, Майлс, каквото и решение да вземе.

— Ако Грегор й предложи, тя със сигурност ще приеме — каза графът.

— Само ако е толкова влюбена, че е изгубила всякакъв инстинкт за самосъхранение — отвърна графинята. — Повярвай ми, трябва да си си изгубил ума, за да се омъжиш за бараярски вор. — Родителите му размениха странни усмивки.

— Хм, да видим — продължи графът. — Какво сме правили ние на трийсет години? Спомняш ли си, Корделия?

— Съвсем смътно. Аз бях в Бетанския астрономически проект и провалих първата си възможност да ме повишат в капитан. На следващата година обаче се възползвах от шанса, иначе никога нямаше да се срещна с Арал и ти нямаше да съществуваш, Майлс, така че сега за нищо на света не бих променила миналото.

— Аз станах капитан на двайсет и осем — самодоволно си спомни графът. Графинята му направи гримаса. — Службата на корабите ми харесваше. Свалиха ме на Бараяр четири-пет години по-късно, когато Ецар и умниците в щаба започнаха да планират анексирането на Комар. — Лицето му отново стана сериозно. — Пожелай успех на Грегор от мое име. Надявам се да успее там… където аз не успях съвсем. Слава Богу, че сега командва новото поколение. — Двамата с графинята се спогледаха и той довърши: — Доскоро, момче. Обаждай се, по дяволите.

— И се пази, моля те — прибави майка му. — И се обаждай, по дяволите. — Силуетите им избледняха и изчезнаха от екрана.

Майлс въздъхна. „Не мога повече да отлагам, наистина.“

Ала успя да го отложи с още един ден като на следващата сутрин накара Мартин да го откара до Ворбар Султана. Мама Кости му поднесе обяд в Жълтия салон — тя очевидно полагаше всички усилия да го прави както трябва, навярно изучаваше новите ръководства или искаше съвети от другите ворски прислужници в района. Той послушно изяде храната, въпреки че му се искаше да вземе чиниите и да се премести при Мартин и майка му в кухнята. Някои страни от ролята на ворски лорд му се струваха невероятно идиотски.

После отиде в стаята си и най-накрая се зае със задачата да съчини писмо до родителите си. Тъкмо изтриваше третия опит — първият се оказа прекалено мрачен, вторият прекалено лекомислен, а третият прекалено изобилстващ на грозни сарказми — когато някой го потърси. Това го зарадва, макар че над видеоплочата се появи братовчед му. Иван бе униформен, явно беше в обедна почивка.

— А, върнал си се. Чудесно — започна той. Това „чудесно“ прозвуча съвсем искрено. — Вярвам, че след кратката почивка сред хълмовете се чувстваш по-добре, нали?

— Донякъде — предпазливо отвърна Майлс. Как Иван толкова скоро бе научил, че е в града?

— Чудесно — повтори братовчед му. — Виж сега, чудех се дали си придвижил въпроса с лечението си? Ходи ли на лекар?

— Не още.

— Поне уговори ли се да те приемат?

— Не.

— Хм. Майка постоянно ме пита. Изглежда, Грегор се е поинтересувал. Казах й, че според мен не си направил нищо, но обещах да проверя. Защо се бавиш?

— Ами… — Майлс сви рамене. — Няма защо да бързам. Не ме изхвърлиха от ИмпСи заради припадъците, а защото фалшифицирах доклада си. Даже докторите да могат да ме излекуват за един ден, това няма да промени нищо. А и те не могат, иначе корабната ми лекарка вече щеше да го направи. — „Илян няма да ме приеме пак. Не може. Това е принципен въпрос, по дяволите, а Илян е един от най-принципните хора на света.“

— Чудех се… дали е защото не искаш да идеш във Военната болница — каза Иван. — Ако не искаш да си имаш работа с военните лекари, напълно те разбирам. Мисля, че е глупаво, но те разбирам. Затова намерих три цивилни клиники, които се занимават с криосъживяване, и изглежда, имат добра репутация. Едната е във Ворбар Султана, другата е в Уейеновия в областта Вордариан, а третата е на Комар, ако смяташ, че близостта до галактическата медицина е преимущество, което ще компенсира враждебното отношение към твоето име. Искаш ли да се свържа с някоя от тях?

Майлс знаеше имената и на трите.

— Не. Благодаря.

Иван озадачено сви устни.

— Знаеш ли… мислех, че това ще е първото нещо, което ще направиш след като ледената баня те извади от мъглата. Че ще скочиш и ще избягаш, както винаги. Никога не съм те виждал да се изправиш пред стена, която, ако не можеш да прескочиш, поне да се опиташ да заобиколиш, подкопаеш или взривиш. Или просто да си блъскаш главата в нея, докато не я събориш.

— Къде да избягам, Иване?

Братовчед му се намръщи.

— При „Дендарии“, разбира се.

— Знаеш, че не мога да го направя. Без официалния си пост в ИмпСи аз ставам ворски лорд, наследник на граф, за Бога, който командва лична армия. Държавен изменник! Веднъж вече сме го преживявали. Ако бях избягал, никога повече нямаше да мога да се завърна. Дадох дума на Грегор, че няма да го направя.