— Нима? Ако не се върнеш, какво общо има думата ти на Воркосиган?

Майлс замълча. Така. Значи в крайна сметка смисълът на присъствието на Иван не се бе изчерпвал само в това да го държи под око. А и да го пази да не избяга.

— Щях да се обзаложа, че ще се чупиш — продължи братовчед му, стига да имаше някой с достатъчно голям достъп до секретна информация, с когото да се басирам. Освен Галени, разбира се, обаче той не си пада по хазарта. Затова си правя оглушки, въпреки че Грегор и майка непрекъснато настояват да те накарам да се лекуваш. Защо да си правя труда? Между другото, с удоволствие ще изгубя този бас. Та кога ще се уговориш да те приемат?

— Скоро.

— Прекалено мъгляв отговор. Искам да ми кажеш нещо конкретно, например: „Днес“. Или може би: „Утре сутринта“.

Иван нямаше да го остави на мира, докато не получеше задоволителен отговор.

— До… края на седмицата — измърмори Майлс.

— Добре — кимна братовчед му. — Ще ти се обадя пак, за да проверя. Чао — засега. — И прекъсна връзката.

Майлс остана втренчен в тъмния видеоекран. Иван имаше право. Откакто го бяха уволнили, не беше направил нищо, за да реши здравословния си проблем.

Той разтърка лицето и очите си и се зае да съчини последователно обяснение за новото си цивилно положение, което да прати на родителите си. Получи се много сковано и плоско, още по-лошо от поздравлението на Марк, но не искаше да отлага повече. Майлс го записа и го прати. Но не по теснолъчевия канал, а с обикновена поща — само го обозначи като „Лично“.

Куин също му бе пратила поздравление, съвсем кратко, за да не дава възможност на цензорите от ИмпСи да се забавляват прекалено много.

Майлс с огромна неохота й прати редактиран вариант на съобщението до родителите си. Тя заслужаваше нещо повече, но това беше за предпочитане пред мълчанието. „Съжалявам, Ели.“

На следващия ден Иван се самопокани на вечеря. Майлс се страхуваше, че ще трябва да изтърпи още увещания да отиде на лекар, но братовчед му донесе цветя на Мама Кости и вися в кухнята, докато тя готвеше, и я забавляваше. Тъкмо започваха десерта — по молба на Иван отново прасковен сладкиш, — когато някой се обади по комуникационния пулт.

— Търси ви някакъв сухар от ИмпСи, лорд Воркосиган — съобщи Мартин.

„Илян? Защо ще ме търси Илян?“ Но когато, следван от любопитния Иван, Майлс включи най-близкия комуникационен пулт на етажа, онзи в старата дневна на дядо му, над видеоплочата се появи Галени.

— Мазен сводник такъв — с убийствено безизразен глас каза Дъв.

— Здрасти, Дъв, какво има? — невинно попита Майлс. Лицето на Галени не бе нито зачервено, нито бледо, а синкавосиво от гняв. „Трябваше да остана в имението Воркосиган поне още една седмица.“

— Ти си знаел. Ти си го уредил! Ти ми подля вода!

— Хм… — Майлс мъчително преглътна. — За какво говориш?

Галени дори не си направи труда да го удостои с отговор, а просто продължи яростно да го гледа, оголил зъби в изражение, което нямаше нищо общо с усмивка.

— За Грегор и Лайза ли? — рискува Майлс. Отново зловещо мълчание, нарушавано само от дишането на Галени.

— Дъв… Не знаех, че ще се получи така. Кой би предположил след всички тези години? Опитвах се да ти направя услуга, по дяволите!

— Единственото хубаво нещо, което се е случвало през живота ми. И ми го отнеха. Откраднаха ми го. Вор наистина означава „крадец“. И вие, проклети бараярски крадци, винаги си помагате, нали? Ти, твоят скапан император и цялата ви отвратителна банда!

— Хм — обади се Иван, — този комуникационен пулт може ли да се подслушва, Майлс? Извинявай, Дъв, но ако ще се изразяваш така, честно казано, няма ли да е по-добре да го направиш лично? Искам да кажа, надявам се, че не се обаждаш по канала си от ИмпСи. Те имат уши навсякъде.

— ИмпСи може да си натика ушите в гъза. — Обикновено ворският акцент на Галени сега бе не само специфично комарски, но и улично комарски.

Майлс даде знак на братовчед си да мълчи. Знаеше какво се бе случило с двамата нещастни сетаганданци предния път, когато бе видял Галени толкова разстроен, и личната среща му се струваше неподходяща идея. Ефрейтор Кости беше тук, за да го пази, разбира се, но дали щеше да се справи с един от собствените си началници? Изпаднал в убийствен транс? Бе прекалено да иска това от бедния войник.

— Дъв, наистина съжалявам. Не исках да се получи така. Не съм го планирал. Всички се изненадахме, даже лейди Алис. Питай Иван.

Братовчед му сви рамене и разпери ръце.

— Вярно е.

Майлс предпазливо се прокашля.

— Хм… откъде научи?

— Тя ми се обади.

— Кога?

— Преди пет минути.

„Тя просто го е изритала. Страхотно.“

— И двамата ми се обадиха — простена Галени. — Тя каза, че съм бил най-добрият й приятел тук и че искала да съм първият комарец, който научава новината.

„Значи Грегор наистина го е направил.“

— И, хм… ти какво отговори?

— Поздравих ги, разбира се. Какво друго можех да кажа? Двамата просто си седяха и ми се хилеха. — Майлс облекчено въздъхна. Добре. Галени не беше изгубил самообладание. Просто му се обаждаше, за да си го изкара на някого. В известен смисъл това бе проява на огромно доверие. „Супер. Благодаря ти, Дъв.“

Иван разтри тила си.

— Значи сваляш тази жена цели пет месеца, а тя те смята за свой най-добър приятел, така ли? Дъв, какво си правил през цялото това време, по дяволите?

— Тя е Тоскана — отвърна Галени. — Според нейното семейство аз съм само един разорен колаборационист. Трябваше да я убедя, че имам бъдеще, достойно за нея… после се появи той и просто… просто ми я отмъкна.

Майлс, който лично беше видял как Грегор едва ли не ходи на ръце, за да се хареса на Лайза, само промърмори:

— Хм.

— Пет месеца е адски много време — критично продължи Иван. — Господи, Дъв, защо не ми поиска съвет?

— Тя е комарка. Какво може да знае за комарките един проклет бараярски военен шут? Интелигентна, образована, възпитана…

— Почти трийсетгодишна… — замислено рече Майлс.

— Бях планирал всичко — каза Галени. — Точно на шестия месец щях да й направя предложение.

Иван потръпна.

Дъв, изглежда, започваше да се успокоява или поне първоначалната му яростно мъчителна реакция преминаваше в отчаяние. Навярно беше изразходвал енергията си с бурни обвинения и този път щеше да мине без агресивни действия.

— Майлс… — поне вече не поставяше пред името му поредица от ругатни, — ти си почти доведен брат на Грегор. „Без «почти».“

— И какво?

— Смяташ ли… можеш ли да го убедиш да се откаже? — Галени окончателно се отчая.

„Не.“

— Аз съм длъжник на Грегор… от едно време. И лично, и политически. Тази работа с наследника е жизненоважна за бъдещата ми безопасност, а Грегор като че ли нямаше никакво намерение да я свърши. Досега. Не мога да постъпя другояче, освен да го подкрепя. А и без това… — Той си спомни думите на леля Алис. — И без това изборът е на Лайза, нито твой, нито мой, нито на Грегор. Аз не съм виновен, че си забравил да й кажеш за шестмесечния си план. Съжалявам.

— Мамка му! — Галени прекъсна връзката.

— Е — наруши последвалата тишина Иван, — поне свършихме с това.

— И ти ли го избягваше?

— Да.

— Страхливец.

— А кой се кри цели две седмици в планината?

— Това беше стратегическо отстъпление.

— Добре. Струва ми се, че десертът ни ще изсъхне, ако не побързаме.

— Не съм гладен. Освен това… ако Грегор и Лайза са избрали тази вечер, за да се обадят на избрани лични приятели преди официалното съобщение… спокойно мога да остана тук още няколко минути.

— Ясно. — Иван кимна и се настани на съседния стол. Три минути по-късно комуникационният пулт иззвъня. Майлс го включи.

Грегор носеше тъмно цивилно облекло. Както обикновено, Лайза бе прелестна в комарските си дрехи. И двамата се усмихваха и очите им грееха от взаимна любов.