— Каква прекрасна млада жена — загледана след тях, отбеляза лейди Алис.

— А, имаш предвид доктор Тоскана? — рискува Майлс. — Разбрах, че няма проблем да я доведем.

— О, разбира се. Тя е основна наследница на ония Тоскана, нали знаеш. Много е мила за комарка.

„Никой не е съвършен.“ Лейди Алис се грижеше да бъдат канени подходящите хора, но Майлс бе забелязал и човека, който се грижеше тези хора да са и сигурни. Шефът на Имперската служба за сигурност Саймън Илян най-после приключи разговора си с офицера от охраната, който отдаде чест и излезе през вратата. Илян не се усмихна, нито повика Майлс, но той се провря покрай лейди Алис и въпреки това се запъти към него.

— Господине. — Майлс небрежно козирува. Илян беше шестдесетинагодишен, с посивяваща кестенява коса, измамно благо лице и постоянен навик да се слива с тълпата. Очевидно тази вечер бе тук служебно, за което свидетелстваха и смъртоносните оръжия на хълбоците му и слушалката в дясното му ухо. Това означаваше или че тук става нещо повече, отколкото предполагаше информацията на Майлс, или че никъде другаде не става нищо, което да го задържи в щабквартирата, и че е оставил нещата в ръцете на своя любезен и стабилен заместник Хароче. — Секретарят ви предаде ли ви моята молба?

— Да, лейтенант.

— Той ми каза, че не сте в града.

— Нямаше ме. Върнах се.

— Видяхте ли… последния ми доклад?

— Да.

По дяволите. Думите „Не съм пропуснал нищо съществено“ като че ли заседнаха в гърлото на Майлс.

— Трябва да поговоря с вас.

Лицето на винаги сдържания Илян изглеждаше по-безизразно отвсякога.

— Това не е нито времето, нито мястото.

— Ясно, господине. Кога?

— Чакам още информация.

Ясно. Ако не беше „бързай и чакай“, щеше да е „чакай и бързай“. Ала скоро трябваше да се случи нещо, иначе Илян нямаше да държи Майлс на разположение във Ворбар Султана.

— Много добре.

Илян кимна. Но когато Майлс понечи да се отдалечи, го повика:

— Лейтенант…

Майлс се обърна.

— С кола ли дойдохте тук?

— Да. Шофира капитан Галени.

— Аха. — Илян, изглежда, откри нещо интересно над главата на Майлс. — Умен човек е Галени.

— И аз смятам така. — Майлс се отказа от опитите си да изкопчи нещо от шефа на ИмпСи и побърза да настигне приятелите си.

Те го чакаха в широкия коридор пред Стъклената зала. Галени разговаряше с Делия, която очевидно не бързаше да влезе при Иван и сестра си. Лайза се оглеждаше наоколо, явно очарована от антиките и пъстрите килими. Майлс се приближи до нея и се наведе над богатата инкрустация на дървена маса, представяща сцена с тичащи коне.

— Всичко е толкова бараярско — сподели с него Лайза.

— Това отговаря ли на очакванията ви?

— Всъщност да. На каква възраст е според вас тази маса? И какво си е мислил майсторът, който я е направил? Смятате ли, че е можел да си представи как си го представяме ние? — Чувствителните й пръсти се плъзнаха по полираната повърхност, лъсната с ароматичен восък. Тя се усмихна.

— Отпреди двестатина години е. Но не, предполагам, че не си ни е представял — отвърна Майлс.

— Хм. — Усмивката й стана замислена. — Някои от нашите куполи са на над четири века. И все пак Бараяр ми се струва по-древен, даже когато не е. Във вас просто има нещо архаично.

Той се замисли за природата на родния й свят. След още четиристотин години тераформирането на Комар можеше да започне да го прави обитаем за хора без кислородни маски. Засега комарците живееха в куполни селища, също толкова зависими от техниката си, за да оцелеят в задушаващия студ, колкото и бетанците на своята ужасяващо гореща пустинна планета. Комар никога не бе преживявал Период на изолация, никога не се беше откъсвал от галактиката. Издържаха се от единствения си жизненоважен природен ресурс — шест важни скокови пункта, разположени в близост един до друг. Скоковете бяха превърнали района на Комар в космически кръстопът и за съжаление, в стратегическа мишена. Бараяр имаше само един скоков маршрут, който го свързваше с галактическия възел — и той минаваше през Комар. Ако човек не пазеше собствената си врата, онези, които я контролираха, щяха да го притежават.

Майлс насочи мислите си към по-лични, по-човешки проблеми. Очевидно Галени трябваше да изведе дамата си сред бараярската природа. Всички тези километри на некомарска пустош определено щяха да й доставят удоволствие. На разходка, да речем, или ако наистина си падаше по архаичното…

— Трябва да накарате Дъв да ви заведе на езда — предложи той.

— Божичко. И той ли може да язди? — Поразителните й тюркоазени очи се разшириха.

— Хм… — Сериозен въпрос. Е, ако не можеше, Майлс щеше да го научи. — Естествено.

— Вроденият архаизъм изглежда толкова… — тя поверително сниши глас, — толкова романтичен. Но не го казвайте на Дъв. Той е абсолютен педант по отношение на историческата точност. Първата му работа е да издуха целия приказен прах.

Майлс се усмихна.

— Не съм изненадан. Но мислех, че самата вие сте практична бизнесдама.

Усмивката й стана по-сериозна.

— Аз съм комарка. Трябва да бъда. Без добавената стойност от нашата търговия, труд, транспорт, банки и рециклиране, Комар отново ще се върне към някогашната си жалка икономика. Голяма част от населението ще измре.

Майлс заинтригувано повдигна вежди. Струваше му се, че тя преувеличава. Ала май беше искрена.

— Е, не бива да задържаме парада. Ще влизаме ли?

Двамата с Галени застанаха от двете страни на дамите си и Майлс поведе всички през двукрилата врата. Стъклената зала представляваше продълговато помещение с високи прозорци на едната стена и с високи старинни огледала на другата, откъдето идваше и името й.

Тази вечер Грегор играеше ролята на домакин, а не на император. Той стоеше до вратата в компанията на неколцина домъкнати за случая министри и посрещаше гостите. Бараярският император бе висок слаб тридесет и пет годишен мъж с черна коса и тъмни очи. Носеше цивилни дрехи в най-консервативен официален бараярски стил с лампази в цветовете на Ворбара. Когато можеше да си го позволи, той беше необикновено затворен човек. Ала сега, разбира се, Грегор действаше в социален режим — задължение, което не обичаше, но с което се справяше блестящо, както с всичките си останали задължения.

— Това той ли е? — прошепна Лайза на Майлс, докато чакаха групата пред тях да приключи с любезностите и да продължи нататък. — Мислех, че ще е с оная фантастична военна униформа, в която го показват по видеото.

— А, парадната червено-синя униформа ли? Той я носи само на летния парад, рождения си ден и Зимния празник. Дядо му, император Ецар, е бил истински генерал преди да стане император и е носил униформата си като втора кожа, но Грегор не се смята за военен, въпреки че официално е главнокомандващ имперските въоръжени сили. Затова винаги щом етикетът позволява, предпочита ворбарската си униформа или нещо такова. Всички сме му ужасно признателни, защото това позволява и на нас да не носим проклетите парадни униформи. Яката те задушава, сабята те спъва и пискюлите на ботушите се закачат навсякъде. — Не че яката на зелената униформа бе много по-ниска, а и пискюлите на ботушите бяха същите, но дългата сабя беше истинско мъчение за неговия ръст.

— Разбирам — отвърна Лайза. Очите й весело проблеснаха.

— Аха. Сега сме ние. — Майлс поведе групата си напред. Делия познаваше Грегор, откакто се помнеше, затова след кратката размяна на реплики и приветствени усмивки се отдръпна назад и направи място на новодошлите.

— Да, капитан Галени, чувал съм за вас — сериозно каза императорът, когато Майлс му представи комареца. Галени сякаш не бе сигурен как да приеме тази обезпокоителна информация и Грегор бързо прибави: — Хубави неща.

После се обърна към Лайза и за миг остана поразен, но бързо възвърна самообладание, леко се поклони над ръката й и измърмори нещо любезно за Комар, който щял да е част от бъдещето на Империята.