— Това определено е твоя заслуга — отбеляза Майлс.

Илян кимна.

— Не само моя. Но не мога… да съм такъв, какъвто съм — какъвто бях и да не го зная.

— Моята кариера приключи много по-рано — мрачно отвърна Майлс.

Илян се прокашля и погледна към въдицата си.

— Май клъвна, а?

— Не, прътът щеше повече да се наклони. Просто течението си играе с тежестта.

— Не ми се ще да напусна, уверявам те — каза Илян. — Иска ми се да видя сватбата на Грегор.

— И после поредната криза — подразни го Майлс. — И после следващата…

Саймън примирено въздъхна.

— Е… може би не е толкова зле. — Той замълча, после попита: — Не ти ли се струва, че може да са откраднали цялата риба от езерото?

— Първо трябва да я хванат.

— А, добър отговор. — Илян отвори по още една бира. Вече я бе преполовил, когато каза: — Знам… колко много означаваха за теб „Дендарии“. Щастлив съм, че оцеля.

Не каза „съжалявам“, помисли си Майлс. Той сам си бе нанесъл тази рана.

— Къде е жилото ти, смърт? — Майлс разклати въдицата си. — Къде е рибата ти, куко? Не. Самоубийството не беше изход за мен. Вече не вярвам, че ако сам не я потърся, смъртта някак си ще ме пропусне. А животът… струва ми се глупаво да не използвам онова, което имам. Да не кажа, че е адски неблагодарно.

— Смяташ ли… че вие с Куин… как да се изразя по-тактично? Смяташ ли, че ще успееш да убедиш капитан Куин да прояви интерес към лорд Воркосиган?

О, Илян се опитваше да се извини, че е прецакал любовния живот на Майлс. Той отпи от бирата и сериозно се замисли.

— Преди никога не съм успявал. Искам да опитам… Трябва да опитам още един път. — Кога? Как? Къде? Мисълта за Куин го пробождаше в сърцето. И за „Дендарии“. Затова нямаше да мисли за тях. Още бира. — Що се отнася до останалото… — горчиво се усмихна Майлс, — има убедителни доказателства, че прекалено много съм забавял темпото, за да продължа да се правя на ходеща мишена. Всъщност напоследък любимите ми операции не се нуждаеха от въоръжени сили.

— Ставаше адски хитър, това е — отвърна Илян, загледан в изкривения от цветното стъкло на бутилката силует на Майлс. — Макар че дори маневрената война изисква значителни сили, с които да маневрираш. Обичах да печеля. Наистина обичах.

Илян остави бутилката в сандъка, въздъхна, отново премести навеса и за пореден път изтегли кукичката.

Майлс се взираше в бялата си корда, която се губеше в потайните глъбини.

— Винаги някак успявах. По какъвто и да било начин. С каквито и да било средства. Тая история с пристъпите… изглежда, е първият противник, когото не можах да надхитря.

Илян иронично повдигна вежди.

— Казват, че някои от най-непристъпните крепости били превземани с предателство отвътре.

— Бях победен. — Майлс замислено духна в гърлото на бутилката. — И все пак оцелях. Не го очаквах. Чувствам се така, сякаш… съм изгубил равновесие. Винаги е било просто. Или победа, или смърт. Къде… сбърках? Дай още една бира.

Илян я отвори и му я подаде. Водата в езерото ставаше приятно ледена, определено неподходяща за плуване. Или за удавяне.

— Може би поколенията рибари са изловили цялата риба, достатъчно глупава, за да се хваща на примамката — след дълго мълчание каза Илян.

— Възможно е — съгласи се Майлс. Гостът му започваше да се отегчава. Като домакин, трябваше да направи нещо по този въпрос.

— Според мен тук няма никаква риба. Това е измама, Воркосиган.

— Не. Видях няколко. Ако имах зашеметител, щях да ти го докажа.

— Напоследък се движиш без зашеметител, така ли? Не е много разумно.

— Сега съм имперски ревизор. Имам си телохранители да ми носят зашеметителите.

— Така или иначе, на тази дълбочина няма да зашеметиш нищо.

— Е, нямах предвид точно зашеметител. По-скоро пълнител от зашеметител.

— О! — За миг лицето на Илян се проясни, после изражението му отново стана скептично. — Значи искаш да пуснеш бомба? Изобщо не ми дойде наум.

— Това е стар планински номер. Планинците нямат време да ловят риба с въдици, това е ворска перверзия. Те огладняват и си искат вечерята. Освен това господарите на езерото смятали риболова за бракониерство, което допълнително стимулирало местните да действат бързо преди да се появят графските гвардейци.

След около минута Илян измърмори:

— Аз случайно нося зашеметител.

„Мили Боже, как сме те пуснали въоръжен?“

— Нима?

Саймън остави бирата си и извади оръжието от джоба си.

— Ето. Готов съм да го пожертвам. Трябва да видя тоя трик.

— Хм, добре… — Майлс му подаде пръта и разгледа зашеметителя. Стандартно производство, пълен заряд. Той извади пълнителя и известно време си поигра с него. После отново отпи от бирата си и хвърли импровизираната граната през борда.

— Да се надяваме, че ще потъне — подметна Илян.

— Ще потъне. Виж. — Металическият блясък изчезна в дълбините.

— Колко секунди?

— Никога не знаеш, разбира се. Това е едно от нещата, които правят номера толкова рискован.

Половин минута по-късно мракът на дъното се освети за миг. След няколко секунди водата закипя. Звукът можеше да се опише по-скоро като оригване, отколкото като тътен. Лодката се разклати.

Стражът от ИмпСи на брега рязко скочи и насочи бинокъла си към тях. Майлс успокоително му махна и отново седна на седалката.

— Е? — без да откъсва очи от водата, попита Илян.

— Просто чакай.

След около две минути на повърхността изплува нещо лъскаво. И още едно. После още две.

— Божичко! — с уважение възкликна Илян. — Риба.

Риба, и то каква. Наи-малката беше дълга половин метър, наи-голямата около седемдесет сантиметра, сьомга и пъстърва. Очите им бяха изцъклени и пълни с укор. Бяха студени и хлъзгави и Майлс едва не падна в езерото преди да успее да извади всички. Илян благоразумно го държеше за глезена.

— Ето че наловихме риба — каза шефът на ИмпСи, загледан в плячката им, която почти се равняваше по тегло на Майлс. — Вече можем ли да се прибираме?

— Случайно да имаш втори пълнител?

— Не.

— Остана ли бира?

— Това беше последната.

— Тогава да си вървим.

Илян злобно се ухили.

— Нямам търпение някой да ме попита какво сме използвали за примамка.

Майлс успя да пристане, без да разбие лодката, въпреки че ужасно му се пикаеше и главата му се мотаеше, което обаче не се дължеше на езерните вълни. Той грабна двете по-малки риби, втурна се нагоре по склона и остави Илян да се пребори с трите по-големи.

— Трябва ли да изядем всичките? — задъхано извика след него шефът на ИмпСи.

— Може би само една. Останалите ще бъдат изчистени и замразени.

— Кой ще ги изчисти? Дали Мама Кости няма да има нещо против? Струва ми се, че не бива да обиждаш готвачката си.

— В никакъв случай. — Майлс спря и кимна нагоре. — За какво са подчинените?

Привлечен от шума на двигателя на лодката, Мартин се спускаше по пътеката към тях.

— А, Мартин — каза Майлс с глас, който би накарал по-опитния Иван мигновено да си плюе на петите. — Точно ти ми трябваш. Занеси тези риби на майка си… — той стовари рибата в ръцете на ужасения младеж — и направи с тях каквото тя ти каже. Хайде, Саймън.

Илян се ухили и също се избави от товара си.

— Благодаря, Мартин.

Оставиха момчето на пътя и дори не се обърнаха, когато чуха жалостивото му:

— Милорд?…

В момента единственото желание на Майлс бе да се облекчи, да вземе душ и да подремне. Точно в този ред. Това щеше да му е достатъчно.

След здрачаване Майлс и Илян се настаниха за вечеря в трапезарията. Мама Кости им беше приготвила най-малката пъстърва — достатъчна да нахрани всички в къщата — с великолепен сос.

— Често ли си хранил така цялото си семейство? — попита Илян.

— Много рядко. После открих, че като бетанка, майка ми по възможност приема само изкуствен протеин и се насилва да яде рибата, лъжейки колко добро момче съм бил. Тогава престанах да предизвиквам нейните кулинарни предпочитания.