— Ммм… като стана дума за това… съобщи ли вече на родителите си?

— Не — отвърна Майлс и предпазливо попита: — А ти?

— Не…

За миг настъпи мрачно мълчание.

— Това е твоя работа — накрая твърдо каза императорът.

— Не отричам.

— Отнеси се сериозно към лечението си, Майлс. Приеми го като императорска заповед.

— Слушам, сир.

— Добре. — Грегор се изправи. Майлс се насили да го последва.

Бяха по средата на пътя до вратата, когато Майлс успя да промълви:

— Грегор?

— Да?

— Съжалявам.

Грегор се поколеба, после отвърна с кратко кимване.

В единия край на Южната градина, сред дървета и цъфтящи храсти, бе наредена маса за четирима под муселинов навес. Времето беше приятно, есенното слънце грееше, духаше съвсем слаб ветрец. Шумът на града бе приглушен и далечен, сякаш градината излизаше от някакъв сън. Малко обезпокоен, Майлс седна отляво на Грегор. „Нима наистина иска да ме почете така? Или ми се подиграва?“ Императорът отпрати прислужника, който се приближи да им предложи напитки. Явно очакваха някого.

Просветлението пристигна заедно с лейди Алис Ворпатрил, много модерно облечена за ворска жена: със синьо болеро и пола, поръбена със сребро, което сякаш подчертаваше — нарочно? — сребристите нишки в косата й. Тя придружаваше доктор Лайза Тоскана, която носеше стилни комарски панталони и сако. Прислужниците се разтичаха да настанят дамите, после отново дискретно се оттеглиха.

— Добър ден, доктор Тоскана — каза Майлс. — Пак се срещаме. За втори път ли идвате в резиденцията?

— За четвърти — усмихна се тя. — Миналата седмица Грегор много любезно ме покани на обяд с министър Ракоци и неколцина от неговия екип и имах възможност да представя възгледите на моя синдикат. После имаше официален прием в чест на пенсионирани областни офицери, също толкова приятен.

„Грегор?“ Майлс погледна Алис Ворпатрил, която седеше от лявата му страна. Тя дори не мигна.

Прислугата поднесе обяда и разговорът започна с някои баналности — нищо чудно — за комарските проблеми. Майлс обаче рязко се завъртя наляво, когато Грегор и Лайза заговориха за семействата и детството си. И двамата се оказаха единствени деца, факт, който според тях, изглежда, заслужаваше по-обстоен сравнителен анализ. Майлс имаше чувството, че присъства на втората серия, или по-точно четвъртата, от дълъг сериал. Собствената му роля се ограничаваше до утвърдително мърморене за случаи, които едва си спомняше. Обикновено бъбрива, Алис почти не отваряше уста.

Грегор полагаше всички усилия да предразположи Лайза, но тя се държеше твърдо и упорито настояваше да получава равностойна информация за всеки факт от своето минало. Майлс никога през живота си не бе чувал императора да говори толкова много.

Когато поднесоха сметановата торта плюс пет вида кафе и чай, Грегор срамежливо каза:

— Организирах малка изненада за вас, Лайза. — Той даде знак и един от прислужниците веднага изчезна зад декоративните храсти. Споменахте, че никога не сте виждали на живо кон. Конят е такъв символ на вор, че реших да ви предложа да пояздите.

В този момент прислужникът се появи отново. Водеше прекрасна бяла кобилка с големи очи, нежни копита и дълга сребърна грива и опашка, в която бяха вплетени алени панделки.

— О, божичко! — Дъхът на Лайза секна. — Може ли да я погаля? Но аз не зная да яздя!

— Знам. — Грегор я придружи и тя се засмя, когато докосна лъскавата шия на животното. Спокойните очи на кобилата останаха притворени. — Аз лично ще ви водя. Тя е много внимателна. — Всъщност животното изглеждаше почти сънливо — императорът очевидно не искаше да рискува с неприятни инциденти.

Майлс се наведе към лейди Алис и прошепна:

— Откъде е намерил този кон?

— От много далеч — отвърна тя. — Вчера го докараха в конюшнята. Грегор цели четири дни планира този обяд.

— Аз ще подхвана крака ви — продължаваше императорът, докато конярят държеше богато украсените поводи. — Ето, дайте да ви покажа как. Свийте крака си и стъпете върху ръцете ми…

След три опита и много смях Лайза най-после яхна коня и се настани на подплатеното с кадифе седло. Изглеждаше възхитена, малко засрамена и в същото време горда от себе си. Грегор взе поводите от коняря, отпрати го и поведе кобилата по градинските алеи, като говореше и жестикулираше.

Удивен, Майлс изпи голяма глътка горещ чай.

— Е, лельо Алис… ролята на Баба ли играеш?

— Така изглежда — сухо отвърна тя, като следеше с поглед малката кавалкада.

— Кога се случи това?

— Не съм съвсем сигурна. Докато се огледам… и готово. Оттогава все се опитвам да вляза в крачка.

— Но, Алис… Комарка за императрица? — Защото Грегор най-вероятно имаше предвид тъкмо това. Алис никога нямаше да се съгласи да посредничи. — Консервативните ворски лордове няма ли да се разсмърдят? Да не споменавам за оцелелите комарски радикални революционери.

— Моля те, не използвай на масата този войнишки език, Майлс. Но в отговор на въпроса ти… да, навярно. На центристката коалиция обаче ще й хареса. Или ще бъде убедена да го приеме.

— Ти ли ще ги убедиш? Или ще ги убедят техните съпруги, чрез теб? Ти одобряваш ли такъв брак?

Тя замислено присви очи.

— Като цяло… да, струва ми се, че го одобрявам. Тъй като майка ти не прави нищо в това отношение, аз контролирам търсенето на съпруга за Грегор вече от десет години. Адски досадна задача. Искам да кажа, той просто си седи и ме зяпа с онова негово ужасно умолително изражение. Струва ми се, че по едно или друго време съм му водила всяка висока и стройна ворска красавица от планетата… и нищо, кълна ти се. Грегор е още по-досаден от Иван, а Иван изпусна толкова много възможности… Някой безименен умник или по-точно малоумен дори е пуснал слуха, че трябвало да опитам с момчета, но аз отбелязах, че това няма да реши проблема с наследника, което всъщност е основната цел на упражнението.

— Не и без адски много безпрецедентни генетични операции — съгласи се Майлс. — Не, не момчета, не и Грегор. Но не и ворско момиче. Разбрах го още преди години — да ме беше попитала. Грегор е по-близък роднина на лудия император Юри от мен. Хм… той знае повече за баща си, непрежалимия престолонаследник Серж, отколкото биха искали родителите ми. Грегор страда от основателни генетични страхове от… е, параноя. Ужасява се от вътрешните ворски бракове. Никога не би си позволил да се влюби във ворска жена.

Алис повдигна тъмните си вежди.

— Накрая и аз се досетих за това. Което ме изправи пред сериозна дилема, както можеш да си представиш.

— Е… какво вижда той в доктор Тоскана, как смяташ? Освен интелигентност, красота, чувство за хумор, умение за общуване, богатство и неворски гени, искам да кажа?

— Мисля, че е много по-просто, макар да се съмнявам, че той го съзнава — изсумтя Алис. — Не искам да имитирам някоя от бетанските психоанализи на майка ти, но… убиха майката на Грегор, когато той беше на пет години. — Червените й устни мъчително се свиха. Лейди Алис бе познавала принцеса Карийн. — Погледни фигурата на доктор Тоскана. Тя излъчва… майчинство. Никъде не стърчат кости. А аз през цялото време му търсех високи и стройни красавици, когато е трябвало да му водя ниски и пълнички. Иде ми да се разрева. — Вместо това тя решително отхапа парче от тортата си.

Майлс неутрално се прокашля. Грегор и Лайза завиха зад ъгъла и продължиха по алея с подкастрени тисове. Високият слаб император крачеше до стремето, оживено жестикулираше, усмихваше се и приказваше. Лайза се навеждаше към него с блеснали очи и леко разтворени устни и го слушаше с… цялото си сърце, боеше се Майлс.

— Е, Майлс — вече по-спокойно продължи лейди Алис, — разкажи ми за тоя твой капитан Галени. Не ми е ясно къде е неговото място в цялата история.

— Той не е мой капитан — отвърна Майлс. — Той е капитан на Грегор.

— Но според Иван е твой приятел.

— Иван е работил с него много по-дълго от мен.