Майлс прие новината за бъдещото си място в медицинската история унило. И само попита:

— Какво можете да направите по въпроса?

— Причината е комплексна и обхваща големи части от мозъка ви. Макар че навярно, за щастие, е съсредоточена по-скоро във фронталните лобове, затова и пристъпите не са фатални. Но се съмнявам, че хирургическата намеса ще даде резултат.

„Никой няма да ми реже мозъка!“

— Радвам се да го чуя. Какво лечение предлагате?

— Ами…

Майлс търпеливо зачака. За медицинската находчивост на невролога нямаше да е от полза, ако някой имперски ревизор му се нахвърлеше и започнеше да го души. Освен това не беше сигурен дали временният му имунитет се отнася и за криминални прояви.

— Едно от леченията на фазоелектрическата епилепсия — почна доктор Ченко — е чрез имплантиране на дестабилизиращ чип в мозъка. Когато започне пристъпът, биочипът го регистрира и генерира противоположни електрически импулси. Това не решава проблема, но облекчава сериозните симптоми.

— Не съм съвсем сигурен, че вярвам на биочиповете — отвърна Майлс. — Особено на невралните.

— Това е надеждна и проверена техника — увери го доктор Ченко. — Макар да не мисля, че е подходяща за вашия случай.

„Има лекарство, но не тук. Ясно.“

— Тогава?

— С доктор Д’Гайс ще се консултираме по този въпрос. След като вече разполагаме с ясни данни, смятам, че ще успеем да разработим подходящо лечение. Тъй като вашият случай е уникален, ще се наложи да експериментираме. Може би ще трябва да опитаме няколко варианта преди да установим оптималния.

Съвсем разумно.

— За дни ли става дума? Или за седмици? За месеци? За години?

— Не, не чак за месеци. Ако това ви успокоява, мисля, че до следващия пристъп ще мине известно време. Всъщност това ми дава една идея… — Неврологът съсредоточено започна да пише нещо на комуникационния пулт. Майлс се изправи и тихо излезе от кабинета.

Завари Илян да седи на пейката под витото стълбище. Беше се изкъпал, избръснал, вчесал и носеше пълна униформа с всичките си отличия. За миг Майлс ужасено си помисли, че: 1) Илян се е объркал и се е приготвил за доклад при императора или 2) самият той се е объркал и Илян наистина отива на доклад при императора.

— Какво става, Саймън? — престорено небрежно попита Майлс.

— А, ти ли си? Къде ходи? Да, във Военната болница, нали ми каза. Лейди Алис ме помоли да я придружа на концерт.

— На концерт ли? Не знаех, че обичаш концерти. Къде?

— Във филхармонията. Не знам дали обичам концерти. Въпреки че много пъти съм охранявал сградата, когато Грегор е бил там, никога не съм имал възможност да седна и да слушам музиката. Може би най-после ще открия защо всички мили хора като леля ти ходят на концерти.

— Сигурно за да ги видят — рече Майлс. — Макар че това навярно не е единствената причина, поради която местата се запазват за две години напред. Твърдят, че филхармонията на Ворбар Султана била най-добрата на Бараяр.

Концерт, колко неочаквано! Първата публична поява на Илян след инцидента определено щеше да обогати столичните слухове. Той изглеждаше така, както винаги, когато си даваше труд да играе ролята на имперски офицер. Белегът на главата му почти беше заздравял и когато вчешеше отгоре оредяващата си коса, изобщо не се забелязваше, освен ако човек не го търсеше специално. Трудно можеше да се направи разлика дори между сегашния му смътно неуверен поглед и предишния му разсеяно затворен вид. Но ако наистина се касаеше за саботаж, някаква атака… дали някой отново щеше да опита?

— Хм… взел ли си някакви мерки за безопасност, Саймън?

— Виж, Майлс, тази вечер това е проблем на ИмпСи. Предпочитам да не им се бъркам. — На устните му се появи странна усмивка. — А, ето я и нея.

Разнесе се тихото бръмчене на колата на лейди Алис, виенето на вдигащия се покрив, после се чуха бързите й стъпки. Майлс отвори вратата и леля му застана на прага. Носеше нещо бежово и много ворско.

— Здравей, скъпи! — Тя го потупа по рамото — по-добре от обичайната лелина целувка по бузата. — Готов ли си, Саймън?

Илян се наведе над ръката й.

— Милейди…

Е… лейди Алис навярно нямаше да го остави да се изгуби. Така че Майлс позволи на леля си да отведе плячката си, която, изглежда, нямаше нищо против да бъде отведена. Илян бе негов гостенин, не беше под домашен арест, за Бога!

— И внимавайте — извика той след тях.

Саймън весело му махна с ръка, после спря.

— Почакайте. Имаше нещо… забравих.

— Да, Саймън? — търпеливо попита лейди Алис.

— Съобщение за теб, Майлс. Беше важно. — Той разтри дясното си слепоочие. — Оставих диска на пулта ти. Какво ли беше? А, да. От госпожа майка ти. Току-що е напуснала Комар и ще пристигне след пет дни.

Майлс успя да не възкликне: „Мамка му“.

— Баща ми не пътува с нея, така ли?

— Не, струва ми се.

— Определено не — каза Алис. — И аз получих съобщение от Корделия — трябва да ги е пратила едновременно. Ужасно ще се радвам да ми помогне за годежа, е, не точно да ми помогне, нали знаеш, че майка ти не обича много такива социални прояви. Но поне ще мога да разчитам на моралната й подкрепа. И имаме да си казваме адски много неща.

Илян сви устни.

— Не изглеждаш особено радостен, Майлс.

— О, иска ми се да я видя, естествено. Но нали разбираш, страх ме е от бетанския й обичай да мери емоционалната ми температура. Като си помисля за цялата тази майчинска загриженост, направо ми идва да си взема багажа и да избягам.

Илян съчувствено изсумтя.

— Не бъди дете, Майлс — укори го лейди Алис. Шофьорът й вдигна покрива и Илян й помогна да влезе. Годините на внимателно наблюдение на ворската класа определено го бяха научили на маниери.

Колата потегли и остави Майлс за поредна вечер безцелно да обикаля из стаите и да си говори сам. Защо самият той не водеше дами на концерти? Какво му пречеше? Е, пристъпите, разбира се. И все още нерешеният проблем с Илян. Ами после? Мили Боже, само не Иван. Трябваше му нещо ново. Някак си се бе превърнал в пленник на старите си навици. Беше прекалено млад за пенсионер, по дяволите! Само Куин да бе тук…

Надяваше се, че лейди Алис ще внимава. Преди няколко дни с Илян бяха излезли на разходка, дискретно следвани от ефрейтор Кости, и Саймън се беше изгубил на две преки от замъка Воркосиган. Майлс нямаше да е толкова нервен, ако Илян и лейди Алис бяха останали да поиграят на карти, нещо като когнитивна терапия, която доктор Руибал бе одобрил.

Двамата се прибраха едва в два след полунощ, дълго след края на концерта. Майлс малко навъсено посрещна госта си на вратата.

Илян се изненада.

— Здравей, Майлс. Още ли си буден? — Той изглеждаше добре, макар че дрехите му бяха поизмачкани и от него се носеше мирис на вино и парфюм.

— Къде се губиш толкова време? — попита Майлс.

— Толкова време ли?

— Откакто свърши концертът.

— А, поразходихме се. Вечеряхме. Разговаряхме. Нали знаеш.

— Разговаряхте ли?

— Е, говореше лейди Алис. Аз слушах.

— Играхте ли на карти?

— Не. Върви да си лягаш, Майлс. Ужасно ми се спи. — Илян се прозя и се заизкачва по стълбището към стаята си.

— Хареса ли ти концертът? — извика след него Майлс.

— Много!

„По дяволите, ние се побъркваме заради тая история с чипа, а той се забавлява!“ Не, не беше честно да обвинява Илян. Шефът на ИмпСи навярно бе решил, че причините за проблема са естествени. Или просто търпеливо чакаше да открият следите на саботьора. Типично в негов стил.

Така или иначе, защо Илян да не прекара една нормална вечер навън? Той поне не изпадаше в гърчове пред хора. Майлс изсумтя и си легна, ала не успя да заспи. Предстоеше му мъчително чакане на някаква вест от доктор Ченко.

Неврологът напрегнато погледна комуникационния си пулт.

— Ето какво свършихме дотук, лорд Воркосиган. Изключихме възможността за чисто медицинска терапия, да речем медикаментозно забавяне на производството на невротрансмитери. Ако ставаше въпрос само за едно или няколко сродни вещества, навярно можехме да опитаме, но при вас очевидно става въпрос за десетки или дори стотици — а може би даже всичките. Даже да бяхме в състояние да им въздействаме, това само би ограничило честотата на пристъпите и не би ги прекратило окончателно. Всъщност, след като внимателно анализирахме данните, мисля, че проблемът далеч не е толкова в свръхпроизводството на невротрансмитери, колкото в механизма на молекулярно освобождаване на резервоарите. Повече надежди вдъхва един друг подход. Смятаме, че можем да направим микроскопичен вариант на нервните стимулатори, които онзи ден използвахме в лабораторията, за да предизвикаме пристъпа ви. Той ще е постоянно имплантиран в черепа ви и ще сигнализира, когато равнището в резервоарите стане опасно високо. Можете да го използвате, за да предизвиквате пристъп в избрано от вас време и място. Ако го правите в определена система, припадъците би трябвало да са по-леки и не толкова продължителни.