— Но традиция ревизорът прави първото си посещение, без да предупреди. — После замислено прибави: — Навярно им е адски забавно.

— Отдавна го подозирам — съгласи се Грегор.

— Но предпочитам да не ме зашеметят, когато вляза през портала на ИмпСи. Не смяташ ли, че трябва лично да се обадиш на Хароче и да уговориш първата ми среща?

— Искаш ли?

— Ммм… не съм сигурен.

— В такъв случай… спазвай традицията. — В гласа на Грепор прозвуча чисто изследователски интерес. — Да видим какво ще се случи.

Майлс го погледна подозрително.

— Говориш точно като майка ми. Да не би да знаеш нещо повече от мен?

— В момента знам по-малко от теб и все повече се убеждавам в това. Но… си мислех за Хароче. Наблюдавах го. Освен тази история с Илян, за която изглежда разбираемо нервен, той като че ли спокойно поема делата на ИмпСи. Ако Илян… не се възстанови, рано или късно трябва да взема решение дали да потвърдя назначението на Хароче, или да намеря някой друг. Любопитен съм да видя как ще реагира.

— С други думи, искаш да му дадеш възможност да се прецака,така ли?

— По-добре рано, отколкото късно.

Майлс сбърчи лице.

— Да не би да искаш да дадеш и на мен възможност да се прецакам?

Грегор се подсмихна.

— Да речем просто, че… едно независимо разглеждане на проблема може да е много ефикасно. — Той замълча, после прибави: — Наистина мислих за вероятността от саботаж.

— И?

— Саботажът трябваше да е последван от някаква атака по време на хаоса непосредствено след срива на Илян.

— Или още но-добре точно преди това — отбеляза Майлс.

— Да. Но не се случи нищо необичайно освен Иляновата… Не съм сигурен как да го нарека… болест? Неразположение?

— Неразположение ми харесва повече. „Болест“ загатва за вътрешна причина. Нараняване — за външна. В момента не знам кое е по-точно.

— Във всеки случай досега не се е случило нищо необичайно освен неразположението на Илян. „Унищожаването на Илян.“

— Освен ако мотивът не е нещо друго, да речем, лично отмъщение — отбеляза Майлс.

— Случайно да си мислил за евентуални заподозрени?

Майлс изпъшка.

— Ако допуснем лични мотиви, както и политически, това може да е отмъщение за всичко, което ИмпСи е направила на когото и да било по което и да било време през последните трийсет години. Дори не е нужно да има някаква логика. Проблемът е прекалено голям. Предпочитам да започна с чипа. Той поне е само един. Обаче… Обаче… все още се опасявам да не ме зашеметят на портала. Нямах намерение да превзема ИмпСи с голи ръце. Мислех, че ще се крия зад гърба на истински ревизор, някой от ония снажни адмирали от запаса например. И все пак ми се струва, че бих искал да имам свидетел. Помощник, естествено, но всъщност свидетел. Някой, на когото да вярвам, на когото вярваш и ти, някой с достатъчно голям достъп до секретни материали, но да не е от ИмпСи.

— Имаш ли някого предвид? — попита Грегор.

— Боже мой! — възкликна Иван. — Това нещо истинско ли е? — Той прокара показалец по тежката златна верига на имперски ревизор, която висеше на шията на Майлс. Дебелите й брънки свързваха големи квадратни емайлирани плочки, носещи герба на Ворбара. Тежеше около килограм. Закаченият със златен клипс за нея електронен печат също бе с герба на Грегор.

Бяха в императорския кабинет. Грегор седеше на бюрото си и люлееше единия си крак.

— Моля те, кажи ми, че това е шега — обърна се Иван към императора.

— Не е — отвърна Грегор. — Самата истина е. Искам ревизия. Или, за да се изразя по-официално, ние не сме доволни от напредъка на ИмпСи. Както знаеш, имперският ревизор може да иска каквото му скимне. И първото нещо, което поиска, беше помощник. Така че честито.

Иван се облещи.

— Искал е магаре, за да му носи багажа, и аз съм бил първото магаре, за което се е сетил. Ласкаеш ме. Благодаря, лорд ревизор братовчеде. За мен ще е огромно удоволствие.

— Иване — тихо каза Майлс. — Ще направим ревизия на случая с Илян. Не знам какъв товар ще поискам да носиш, но има голяма вероятност да е взривоопасен. Трябва ми магаре, на което да мога напълно да разчитам.

— О! — Иван остави иронията си. — Илян значи? Добре. Крайно време беше някой да го направи. Майка ще е доволна.

— Надявам се — каза Грегор.

Иван се усмихна, макар че очите му останаха сериозни.

— Майлс, трябва да отбележа, че наистина ти отива. Винаги съм смятал, че имаш нужда от нашийник.

Този път Майлс нареди на Мартин да спре пред главния вход на ИмпСи и остави първо да слязат двамата имперски гвардейци в униформите на Ворбара, които му беше дал Грегор. Когато се приближиха до охраната на портала, той им даде знак да застанат от двете му страни. Иван ги последва. Братовчед му и гвардейците първи дадоха документите си за проверка.

— Добър ден, господа — обърна се Майлс към стражите в момента, в който свършиха с този ритуал и индикаторите на скенерите светнаха в зелено. Неуверени, войниците подозрително присвиха очи. Майлс погледна старши сержанта. — Моля ви, свържете се с генерал Хароче и му съобщете, че е пристигнал имперският ревизор. Искам лично да ме посрещне на портала. Незабавно.

— Вие не сте ли същият човек, когото тази сутрин изхвърлихме? — обезпокоено попита сержантът.

Майлс злобно се усмихна.

— Не точно. — „Оттогава претърпях някои промени.“ Той протегна празните си ръце. — Моля, отбележете, че не се опитвам да вляза на ваша територия. Нямам намерение да ви изправям пред дилемата дали да нарушите пряка заповед, или да извършите държавна измяна. Знам, че от офиса на шефа до портала може да се стигне за около четири минути. Минута след това ще започнат вашите проблеми.

Старши сержантът влезе в караулното помещение и заговори по комуникатора си, като правеше любопитни жестове, сякаш си скубеше косата. Когато отново излезе навън, Майлс си погледна часовника.

След малко на предното стълбище на ИмпСи се появиха военни униформи. Хароче бързо крачеше по хлъзгавите от дъжда плочи, следван от секретаря на Илян.

— Четири минути двайсет и девет секунди — прошепна Майлс на братовчед си. — Не е зле.

— Може ли да се скрия зад храстите и да повърна? — измърмори Иван.

— Не. Престани да мислиш като подчинен.

Майлс изчака Хароче да спре пред него и си позволи за миг да се наслади на ужасеното изражение на генерала. Ала сега не беше време за това. Пред очите му постоянно бе образът на Илян.

— Добър ден, господин генерал.

— Воркосиган. Казах ви да не се връщате тук.

— Опитайте пак — мрачно отвърна Майлс.

Хароче се втренчи във веригата и задавено рече:

— Това просто не е възможно!

— Наказанието за фалшифициране на ревизорски пълномощия е смърт — безизразно заяви Майлс.

Почти можеше да чуе скърцането на колелцата в главата на Хароче. Проточиха се няколко безкрайни секунди, после генералът каза с малко предрезгавял глас:

— Добре дошли, милорд ревизор.

— Благодаря ви. — След като новата му длъжност беше официално призната, вече можеха да продължат. — Господарят император Грегор Ворбара иска да ревизирам мерките, предприети от ИмпСи с оглед на настоящото положение. Искам пълното ви съдействие в това разследване. Какво ще кажете да продължим в кабинета ви?

Хароче свъси вежди и в очите му като че ли проблесна ирония.

— О, да, милорд ревизор.

Майлс освободи двамата гвардейци и нареди на Мартин да ги откара в императорската резиденция.

Филтрираният въздух в кабинета на Илян бе изпълнен със спомени. Майлс бе идвал тук стотици пъти, за да получава заповеди или да докладва резултати. Беше се чувствал възбуден, понякога възторжен, друг път изтощен или измъчен. Понякога много измъчен. Тази стая беше била центърът на живота му. Всичко това вече го нямаше. Отново стоеше срещу бюрото на Илян, ала местата бяха разменени. Трябваше да внимава за старите си рефлекси.