— Да — каза лейтенантът. — Точно така.

— Адски сте прав, Ворберг.

След един час Майлс влезе през страничния портал на щабквартирата на ИмпСи. От изток се трупаха облаци и във въздуха се носеше мирис на дъжд. Тази сутрин сградата изглеждаше особено грозна.

Първата грижа на Хароче беше била да обгради Илян с офицери, които имаха изключителен достъп до секретни материали. Нито дума за лекари с изключителен достъп до секретни материали, санитари или, Боже опази, най-добрите възможни специалисти. Той се отнасяше към Илян по-скоро като към затворник, отколкото като към пациент. Затворник на собствената си организация — дали Илян усещаше тази ирония?

Дали генералът бе параноичен и глупав по рождение, или временно беше изпаднал в паника от новите си отговорности? Ако бе глупав, нямаше да се издигне толкова високо, но новата ситуация го беше изненадала. Той бе започнал кариерата си като военен полицай. Като заместник-началник и по-късно началник на вътрешния отдел, генералът беше работил главно с военни. Илян бе лицето на ИмпСи и имаше достъп до императора и ворските лордове, знаеше всички неписани и понякога непризнати правила на ворската система. Неговото отношение към Алис Ворпатрил например беше изключително фино и му осигуряваше информация за по-затворената част на ворското общество в столицата. При първата си среща с нея Хароче дълбоко бе обидил потенциален съюзник, сякаш фактът, че името й не фигурира в списъка на служителите в организацията, означаваше, че тя не притежава никаква власт.

Ала що се отнасяше до параноята, Майлс трябваше да признае: Илян знаеше най-строго пазените бараярски тайни от последните три десетилетия и беше цяло чудо, че мозъкът му отдавна не се е разтопил. Не можеха да го пуснат да обикаля по улиците. Предпазливостта на Хароче всъщност бе препоръчителна, но трябваше да е съчетана с повече… какво? Уважение? Любезност? Скръб?

Майлс си пое дъх и решително влезе в сградата. Мартин, който имаше необичайния късмет да открие достатъчно свободно място за паркиране, неуверено го следваше, явно изпълнен със страхопочитание от зловещата сграда. Майлс се изправи пред пропуска и се намръщи на дежурния — същия от предната седмица.

— Добро утро. Тук съм, за да видя Саймън Илян.

— Хм… — Ефрейторът затрака на комуникационния си пулт. — Все още не сте в моя списък, лорд Воркосиган.

— Не, но съм тук. И нямам намерение да си тръгна, докато не получа някои резултати. Обади се на началника си.

Дежурният се поколеба, но накрая реши да остави някой с по-висок чин да се занимава с един ворски лорд, дори толкова нисък и странен като Майлс. Стигнаха до равнището на бившия секретар на Илян, а сега и на Хароче, но Майлс избута ефрейтора от стола му и се свърза със самия Хароче.

— Добро утро, господин генерал. Тук съм, за да видя Илян.

— Пак ли? Мислех, че вече уредихме този въпрос. Илян не е в състояние да разговаря с никого.

— Не смятам така. Искам да го видя.

— Не разрешавам. — Хароче посегна да изключи пулта. Майлс овладя гнева си и се опита да измисли по-меки думи. Беше готов да говори цял ден. Не, не меки думи — генералът обичаше откровеността.

— Хароче! Отговорете ми! Писна ми вече! Какво става, по дяволите, че са настръхнали чак космите на задника ви? Опитвам се да помогна, по дяволите.

За миг генералът се намръщи още повече, но после лицето му отново стана безизразно.

— Воркосиган, вече нямате работа тук. Напуснете, моля.

— Няма.

— Тогава ще наредя да ви изхвърлят.

— Тогава пак ще се върна.

Хароче стисна устни.

— Струва ми се, че не мога да наредя да ви разстрелят, като имам предвид кой е баща ви. Освен това е известно, че имате… психически проблеми. Но ако продължавате да ми досаждате, може да се наложи да ви арестувам.

— По какво обвинение?

— Незаконно проникване в забранена зона е достатъчно, за да получите една година затвор. Бих могъл да измисля и друго. Например оказване на съпротива при арест. Но няма да се поколебая да наредя да ви зашеметят.

„Няма да посмее.“

— Колко пъти?

— Колко пъти смятате, че ще се наложи?

— Вие не можете да броите до повече от десет, даже да си събуете ботушите, Хароче — изскърца със зъби Майлс. Това бе изключително тежка обида на тази измъчена от мутации планета. И Мартин, и дежурният ефрейтор уплашено наблюдаваха скандала.

Лицето на Хароче почервеня.

— Как се осмелявате!… Илян е постъпил прекалено меко, като ви е уволнил — аз щях да ви дам на военен съд. Веднага се махайте.

— Не и докато не видя Илян.

Генералът прекъсна връзката.

След минута се появиха двама въоръжени стражи и се насочиха към Майлс, който настояваше ефрейторът отново да се опита да се свърже със секретаря на Хароче. „По дяволите, дали ще посмее… дали?…“

Двамата го хванаха за ръцете и го поведоха към вратата. Без да обръщат внимание, че краката му висят над земята. Мартин ги последва като превъзбудено кутре, неуверено дали да лае, или да хапе. През вратата. През външния портал. Оставиха го на тротоара извън стената — все пак на крака.

— Генерал Хароче нареди — каза старшият офицер — да зашеметите този човек, ако отново влезе в сградата.

— Слушам — отдаде чест пазачът и неспокойно погледна Майлс, който се задъхваше от гняв и унижение. Стражите се обърнаха и си тръгнаха.

Потресен, Майлс пресече улицата, седна на една пейка и се загледа в сградата, която за втори път го бе победила.

— Милорд? — тревожно го повика Мартин.

Майлс се прокашля.

— Всичко е наред.

— Нали няма да се върнете там?

— Не. Не пряко. Първо отиваме вкъщи. Вкъщи, Мартин.

Майлс взе душ, за да измие утринния дъжд и градския прах, ала главно за да се избави от неприятната миризма на срама. Това му напомни един от обичаите на майчиния му народ — кръщаването. После с хавлия на кръста той прерови няколко гардероба и чекмеджета.

От няколко години не бе носил униформата на Воркосиган, даже на императорските рождени дни и баловете за Зимния празник. Той я остави на леглото, празна като захвърлена змийска кожа, и внимателно разгледа шевовете и сребърната бродерия на яката, раменете и ръкавите за следи от износване, но някой педантичен прислужник я беше прибрал в калъф и тя бе в отлично състояние. Тъмнокафявите ботуши също бяха лъснати до блясък.

Според древния обичай графовете и техните наследници, оттеглили се от активна служба, имаха право да носят военните си отличия на собствените си униформи в чест на ворския официален и исторически статут на — какъв бе онзи глупав израз? — „Мускули на Империята и Дясна ръка на императора“. Никой не ги беше наричал „Мозъци на Империята“, кисело си помисли Майлс. Как така никой не се бе сетил да се провъзгласи, да речем, за „Жлъчен мехур на Империята“ или „Панкреас на императора“? Май беше по-добре някои метафори да останат неизползвани.

Никога не бе носил всичките си ордени, отчасти защото четири пети от тях бяха свързани със секретни операции (какво удоволствие можеш да изпиташ от медал, за който нямаш право да разказваш?) и отчасти защото… защо? Защото бяха принадлежали на адмирал Нейсмит ли?

Той грижливо ги закачи в съответния ред на кафявата куртка. Ордените за лош късмет като онзи на Ворберг запълваха цял ред и половина. Първият му медал беше от вервейнското правителство. Последният с голямо закъснение бе получен по скокова поща от благодарния Марилак. Той обичаше секретните операции — бяха го отвеждали на толкова странни места. Имаше пет бараярски имперски звезди от различен метал в зависимост по-скоро от това колко пот е пролял Илян в щаба на ИмпСи по време на съответната операция, отколкото колко кръв е пролял Майлс на фронтовата линия.

Поколеба се, после окачи на шията си пъстрата панделка със златния сетагандански Орден за заслуги. Майлс може би беше един от малцината войници в историята, награждавани и от двете страни в една и съща война… макар че, честно казано, последното отличие бе дошло по-късно и всъщност принадлежеше на лорд Воркосиган, а не на дребничкия адмирал.