Лавица 9 бе прекалено висока и Майлс трябваше да накара Иван да свали познатия биоконтейнер. Ревизорският му печат беше непокътнат. Двете останали кафяви капсули бяха вътре. Той взе едната и я претърколи между палеца и показалеца си.

— Добре. Внимателно наблюдавайте. Започвам. — Майлс силно стисна капсулата, счупи я и два пъти я размаха над главата си. За миг във въздуха се появи нещо като изключително фин прах, после изчезна. На пръстите му остана тъмно петънце. Иван беше затаил дъх.

— Колко триона да чакаме? — попита Майлс доктор Уедел.

— Поне десет минути, за да се разпространи в цялата стая — отвърна биологът.

Майлс се опита да се успокои. Илян напрегнато се взираше във въздуха. „Да — помисли си Майлс, — това е оръжието, което те е убило. Не можеш да го хванеш…“ Силно почервенял, Иван се отказа и отново си пое дъх преди да е поморавял и припаднал.

Накрая Уедел се наведе, отвори кашона и извади прозрачно шишенце и малка пръскачка. За това, че бе приготвил тази безценна течност само за три часа, Майлс бе готов да му прости всички грехове през следващите пет години и да му целува ботушите. Самият Уедел, изглежда, го смяташе за нещо обикновено. От научна гледна точка навярно наистина беше така. „Обикновен хетероцикличен разтвор — небрежно бе казал биологът. — Външната структура на спорообразните частици е съвсем проста, специфична и уникална. Виж, ако искахте нещо да регистрира присъствието на самите прокариоти, това вече щеше да е истинско предизвикателство.“

— Сега отиваме при въздушните филтри — каза Майлс на полковника.

— Насам, милорд ревизор.

Всички се насочиха към отсрещната стена, където имаше малка правоъгълна решетка.

— Свалете външния капак — нареди Майлс. — Интересува ме най-горният филтър.

Трябваше да застанат на колене, за да могат да гледат. Полковникът свали решетката. Майлс му кимна да се отдръпне и да направи място на доктор Уедел, който седна по турски на пода и напръска въздуха около отвора.

— Какво прави? — попита възрастният офицер.

На Майлс му се искаше да отговори: „Пръскаме за предатели. Досадни гадини за този сезон, не смятате ли?“, но вместо това каза:

— Почакайте и ще видите.

Биологът извади от кашона ултравиолетова ръчна лампа и насочи лъча към филтъра. Когато черната светлина заигра по повърхността му, постепенно се появи бледочервено сияние.

— Готово, милорд ревизор — заяви Уедел. — Спорообразните частици са останали тук, това е.

— Ясно. — Майлс се изправи. — Сега продължаваме със следващата стъпка. Вие — той посочи лаборанта от Криминологията — документирайте, приберете и поставете етикети на всичко това, после колкото може по-бързо ни настигнете.

Този път отведе групата си в комарския отдел, където помоли смутения генерал Алегре да ги последва. Всички се натъпкаха в миниатюрния кабинет на капитан Галени, четвъртата врата по коридора на комарските аналитици.

— Спомняш ли си да си идвал при Галени през последните три месеца? — попита Майлс бившия шеф на ИмпСи.

— Сигурен съм, че съм се отбивал няколко пъти — отвърна Илян. — Идвах тук почти всяка седмица, за да обсъждаме някои въпроси от докладите му.

Веднага щом задъханият лаборант пристигна, полковникът от поддържащия отдел повтори изпълнението с капака на шахтата, същата като онази в Оръжия IV. Уедел напръска филтъра. Този път и Майлс затаи дъх. От резултатите от експеримента зависеше по-нататъшната му стратегия. Ако Хароче бе предвидил действията му… в крайна сметка липсваха две капсули.

Уедел освети филтъра с ултравиолетовата лампа и сърцето на Майлс спря да бие за миг.

— Не забелязвам нищо. Вие виждате ли нещо? — Майлс си пое дъх и заедно с другите се наведе към филтъра. Изглеждаше мръсно бял.

— Можете ли да потвърдите, че не е сменяван от средата на лятото? — попита той началника на поддържащия отдел.

Полковникът сви рамене.

— Не водим на отчет всеки филтър, милорд. Възможно е да е сменен. Но не и от някой от моя отдел. А и не ми изглежда нов.

— Благодаря ви. Оценявам точността ви. — Майлс се изправи и погледна Илян, който наблюдаваше с каменно изражение. — Сега отиваме в предишния ти кабинет, Саймън. Искаш ли ти да водиш?

Илян поклати глава.

— Всичко това не ми е много приятно, Майлс. Какъвто и да е резултатът, аз губя един верен подчинен.

— Само че не предпочиташ ли да изгубиш онзи, който наистина е виновен?

— Да. Продължавайте, милорд ревизор.

Качиха се три етажа по-нагоре и после се спуснаха с асансьора при стария офис на Илян. Дори да бяха успели да изненадат Хароче с появата си, генералът не го показа. Но може би в очите му проблесна едва забележима тревога, докато поздравяваше бившия си шеф и му предлагаше стол?

— Не, благодаря, Лукас — студено отвърна Илян. — Струва ми се, че няма да останем тук много дълго.

— Какво правите? — попита Хароче, когато полковникът се запъти към решетката на стената отдясно на бюрото. Лаборантът от Криминологията го последва.

— Въздушните филтри — отвърна Майлс. — Не сте се сетили за въздушните филтри. Никога не сте служили в космоса, нали, Лукас?

— Не, за съжаление.

— Повярвайте ми, там човек се научава да мисли за вентилационните системи.

Когато Уедел започна да пръска филтъра, Хароче повдигна вежди, привидно небрежно наклони стола си назад и замислено прехапа устна. И не попита: „Обмислихте ли предложението ми, Майлс?“ Беше хладнокръвен, търпелив и готов да чака отговора колкото е необходимо. Все още нямаше основание да трепери — дори филтърът да бе претъпкан със спорообразни частици, това не доказваше нищо. Много хора влизаха в кабинета на Илян.

— Не — след малко каза Уедел. — Погледнете сами, господа. — Той подаде ултравиолетовата лампа на Иван.

— Логично е да е тук — отбеляза генерал Алегро. Самият Майлс беше смятал, че шансът е двадесет и пет процента. Оставаше някоя от заседателните зали или…

— Открихте ли нещо? — попита Хароче. Майлс спечели малко време, като се наведе и взе лампата от братовчед си.

— Няма нищо, по дяволите! Надявах се да е по-просто. Ако бяха попаднали във филтрите, спорообразните частици щяха да се оцветят в яркочервено, нали разбирате.

— Какво ще правите сега?

— Не ни остава нищо друго, освен да проверим всички филтри в сградата. Досадно, но няма как. Веднъж ви казах, че ако разбера защо, ще знам и кой. Промених си мнението. Сега мисля, че ако науча къде, ще разбера кой.

— Наистина. Проверихте ли в кабинета на капитан Галени?

— Първо отидохме там. Чисто е.

— Хм… Може би някоя от заседателните зали?

— Ще видим.

„Захапи, Хароче. Захапи примамката ми. Хайде, хайде…“

— Ако искаш да си спестиш усилията — по даден знак се обади Иван, — трябва да започнеш с местата, на които Илян е ходил най-често.

— Добра идея — каза Майлс. — Тогава да започнем с външния офис. После… извинете ме, генерал Алегро, но трябва да продължа с кабинетите на началник-отделите. След това със заседателните зали и офисите на всички аналитици. Навярно докато сме долу, трябва да проверим целия комарски отдел. После ще видим.

Ако се съдеше по изражението му, лаборантът от Криминологията мислено се прощаваше с вечерята си — съжаление, навярно притъпено от очевидния му интерес към развиващите се пред очите му събития. Алегре кимна. Всички излязоха във външния офис и полковникът отново изпълни упражнението с решетката. Майлс се зачуди дали някой вече е забелязал, че Уедел няма достатъчно хетероцикличен разтвор, за да провери всички филтри в сградата на ИмпСи. След няколко минути Хароче се извини и ги остави.

Майлс крадешком погледна към вратата, за да се увери, че генералът е излязъл в коридора. „Въдицата е хвърлена, да, и сега кордата се опъва…“ Той започна да брои наум и даде знак на Уедел да не пръска филтъра. После, когато стигна до сто, каза:

— Добре, господа, бихте ли ме последвали? Тихо, моля.

Завиха наляво по коридора, после надясно на второто разклонение. На пътя им се изпречи комодорът, който беше заменил Хароче като началник на вътрешния отдел.