Разбира се, нищо не се случи.

Е, по някое време започна да вали.

Той се беше надигнал, малко след това, засрамен от пристъпа си на истерия, и благодарен, че никой от хората му не беше станал свидетел на това представление. После дойде време да застъпи следващият пост и той слезе мълчаливо от кулата. Минаха няколко седмици, без да се случи нищо особено, чак до пристигането на онзи добре охранен куриер, който донесе новината, че всичко е било напразно, че пролятата кръв и жертвите са били продадени срещу злато, потънало в бездънните сандъци на ди Жиронал.

И хората му бяха спасени.

А той пое сам по друг един път…

Какво беше казала Иста? „Най-жестоките проклятия на боговете ни застигат в отговор на собствените ни молитви. Молитвите са опасно нещо“.

Така значи, когато решиш да споделиш волята си с боговете, достатъчно ли беше да го направиш еднократно, като да се включиш под клетва в някоя военна кампания? Или трябваше да потвърждаваш избора си отново и отново, всеки ден? Или и двете? Можеше ли да свърне от този път по своя воля, да се метне на някой кон и да препусне, да речем, към Дартака, с ново име към един нов живот? Точно като стотината други Казариловци, за които беше говорил Умегат и които дори не се бяха явили да поемат вахтата. Което, разбира се, означаваше да изостави всички, които му бяха гласували доверие — и Изел, и Иста, и провинкарата, и Пали и Бетриз…

Но не и Дондо, уви.

Размърда се, както лежеше на килимчето, да намести топката в корема си, като опита да убеди сам себе си, че неприятната тежест е следствие от банкета в замъка, а не е знак, че туморът му бавно, но неизбежно расте. Че трупа маса и ден след ден се приближава към някаква гротескна метаморфоза и само чака ръката на Дамата да потрепне за миг. А може би боговете се бяха поучили от грешката на Иста и от провала на ди Лютез, комуто куражът бе изневерил без време? Може да се бяха погрижили този път мулето им да не дезертира, преди да е изпълнило задачата си?

Оставаше смъртта. Тази врата винаги беше открехната. Какво го чакаше от другата страна? Преизподнята на Копелето? Бавният разпад на низвергнатите духове? Покой?

„Уф!“

От другата страна на храмовия площад, в палатата на Дъщерята, го чакаше хубаво меко легло. Фактът, че мислите му бяха поели по тази трескава омагьосана спирала, беше знак, че е крайно време да се пъхне между чаршафите. Това, неговото, вече не беше молитва, а спор с боговете.

Молитвата, помисли си той, докато се надигаше да тръгне към изхода, беше като да местиш единия крак пред другия. Което пак си беше движение.

В последния момент, след като беше постигнато съгласие по принципните въпроси, договорът беше написан в няколко екземпляра с прекрасен калиграфски почерк, подписан от всички заинтересувани страни и техните свидетели и подпечатан, въпросите от практически характер едва не се превърнаха в камъчето, което да обърне колата. Лисицата, не без основание, ако питаха Казарил, се възпротиви на идеята да прати сина си в Шалион при такива слаби гаранции за личната му сигурност. Но след изтощителната гражданска война царинът не разполагаше нито с хората, нито с парите, необходими да свика голяма военна сила, която да охранява Бергон, а на Казарил не му се искаше да вкарва чужди войски в Шалион, дори и по празничен повод като този. Дебатите им се разгорещяваха все повече, докато Лисицата, засрамен от напомнянето, че дължи на Казарил живота на сина си, не започна да се измъква от молбите му за аудиенция по начин, който твърде силно му напомняше за Орико.

Казарил получи първото си кодирано писмо от Изел, препредадено по куриерите от ордена на Дъщерята, които той беше разставил в готовност по маршрута им към Ибра. Писмото беше написано само четири дни, след като беше напуснал Кардегос, и беше съвсем кратко, колкото да го информира, че прощалната церемония на Теидез е преминала без инциденти и че Изел ще потегли от столицата същия следобед с погребалния кортеж за Валенда. Отбелязваше с неприкрито облекчение: „Молитвите ни бяха чути — свещените животни показаха, че Синът на есента все пак е приел душата му. Моля се да намери покой в компанията на бога“. И добавяше: „По-големият ми брат е жив, възвърна си и зрението на едното око. Но е все така много подпухнал. Не излиза от стаята си, на легло е“. Уведомяваше го и за следното: „Нашият враг уреди две от племенниците си за мои придворни дами. Няма да мога да пиша често. Нека Дамата ускори успеха на мисията ви“.

Казарил напразно плъзгаше поглед по писмото за послеслов от Бетриз и за малко щеше да го пропусне, ако не се беше сетил да обърне листа. Миниатюрни цифри с нейния почерк се нижеха полускрити под напукания восък на печата. Казарил изчегърта с нокът остатъците. Разкрилите се отдолу цифри го препратиха към една страница в края на книгата, където беше една от най-лиричните молитви на Ордол — пламенна молба за здравето на любимия, заминал на далечен път. Колко години — десетилетия — бяха минали, откакто някой се беше молил за него така? Дори не можеше да е сигурен, че посланието е предназначено за неговите очи, а не само за тези на боговете, но въпреки това допря дребния тайнопис до петте свещени точки, като го задържа малко по-дълго на устните си, преди да излезе от стаята си, за да потърси Бергон.

Показа лицевата страна на писмото на царевича, който остана очарован от системата на тайнописа му. Казарил състави кратка бележка, която да информира Изел за успеха на мисията му, а Бергон, с език между зъбите от усърдие, лично шифрова първото си послание до годеницата си, което да замине с бележката на Казарил.

Казарил запресмята дните наум. Не беше възможно ди Жиронал да няма шпиони в двора на Ибра. Рано или късно присъствието му тук щеше да бъде докладвано в Кардегос. Колко скоро? Щеше ли ди Жиронал да се досети, че преговорите, водени от Казарил от името на царевната, са се увенчали толкова скоро с успех? Щеше ли да задържи Изел, щеше ли да се досети за следващия ход на Казарил, щеше ли да се опита да пресрещне Бергон на влизане в Шалион?

След няколко дни на безрезултатни опити да се добере до Лисицата, за да обсъдят въпроса за сигурността на царевича, Казарил, споходен от неочаквано вдъхновение, прати Бергон сам да се оправя с баща си. От такъв пратеник Лисицата нямаше как да избяга, дори и в личните си покои. Бергон беше млад и енергичен, мисълта за бъдещата булка подклаждаше въображението му, а Лисицата беше стар и уморен. За зла участ, или за добра, от гледната точка на Казарил, един град в Южна Ибра от бившата фракция на Наследника вдигна бунт заради някакъв провал в преговорите и Лисицата се видя принуден да събере войска, която да го потуши. Изнервен до крайност от дилемата, разкъсван между големите си надежди и вледеняващия го страх за единствения му жив син, Лисицата остави на Бергон сам да вземе решение.

А решителност, както се оказа, на Бергон определено не му липсваше. Царевичът моментално прие плана на Казарил да пътуват с минимален ескорт и под чужда самоличност през потенциално опасните земи между ибрийската граница и Валенда. За ескорта Бергон избра, освен Казарил и братята ди Гура, само още трима близки свои приятели — двама млади ибрийски благородници, ди Тажил и ди Самбюер, както и малко по-възрастния марш ди Сулд.

Ентусиазираният ди Тажил предложи да пътуват като група ибрийски търговци, тръгнали за Кардегос. Казарил настоя всички мъже, които ще тръгнат с царевича, както благородниците, така и слугите, да боравят добре с меча. Групата се събра само ден след решението на Бергон, тайно, или така поне се надяваше Казарил, в едно от именията на ди Тажил край Загосур. Оказа се, че групата не е чак толкова малка — заедно със слугите се събираха над десет конници плюс няколко товарни мулета. В добавка слугите водеха четири прекрасни бели ибрийски планински понита, които щяха да бъдат подарък за годеницата на Бергон, а междувременно щяха да служат като животни за смяна.