Провинкарата не страдаше от излишно милосърдие.

— Ако лорд Дондо е бил толкова ужасен, колкото казваш — изсумтя тя, — то аз с радост ще спомена в молитвите си непознатия доброжелател.

— Така е, ваша милост. Самият аз ежедневно се моля за него.

— А и Дондо, нищо и никакъв по-малък син — за Изел! Къде му е бил умът на онзи глупак Орико?

Вместо да й обяснява необяснимото, Казарил й представи менажерията като чудо, направено от храма, за да запази крехкото здраве на Орико, което си беше така. Тя моментално схвана тайната политическа целесъобразност, диктувала действията на Дондо, когато беше насъскал Теидез да унищожи менажерията — а с нея и царина, — и изскърца гневно със зъби. Мисълта за подведения, предаден Теидез я натъжи до сълзи. Но новината, че Валенда трябва да се подготви за погребение, сватба и война, твърде вероятно и трите едновременно, й върна живеца.

— Ще може ли Изел да разчита на подкрепа от страна на вуйчо си ди Баошия? — попита я Казарил. — Още колко ще можете вие двамата да мобилизирате срещу фракцията на ди Жиронал?

Провинкарата пресметна набързо лордовете, които би могла да привлече във Валенда по повод погребението на Теидез, а на практика — за да изтръгне Изел от ръцете на ди Жиронал. Списъкът го впечатли. След всичките десетилетия сред политическия водовъртеж на Шалион провинкарата нямаше нужда да поглежда дори карта, за да планира тактиката си.

— Накарайте ги да дойдат за погребението на Теидез с всички мъже, които успеят да съберат — рече Казарил. — Особено важно е да си осигурим контрол над пътищата, които водят към Ибра, за да гарантираме сигурността на царевич Бергон.

— Трудно ще е — каза провинкарата и сви устни. — Пътят минава през земи на самия ди Жиронал, както и на зетьовете му. Ще ти трябва войска на път за Ибра. Ще оголя Валенда, но ще ти осигуря достатъчно мъже.

— Не — бавно рече Казарил. — Ще имате нужда от всичките си хора, когато пристигне Изел, което може да стане много преди аз да се върна. А ако тръгна с войска към Ибра, само ще се забавя. Едва ли ще намерим толкова коне за смяна, а и ще е невъзможно да запазим мисията ми в тайна. По-добре да пътуваме бързо и незабелязано. Нека войската остане тук, за да ни посрещне, когато се върнем. О, да не забравя — баошианският капитан, когото изпратихте с Теидез, се продаде на Дондо — не може да му се има доверие. Трябва да намерите начин да го смените, когато се върне.

Провинкарата изруга.

— Демони на Копелето, ще му отрежа ушите!

Уговориха се да препращат кодираните му писма до Изел и нейните до него през Валенда, за да заблудят шпионите на ди Жиронал, че Казарил все още е в замъка на баба й. Провинкарата се съгласи да заложи на следващата сутрин част от Изелините бижута вместо него, възможно най-изгодно, за да осигури парите за следващата част от пътуването му. Набързо уредиха още десетина други подробности от практическо естество. Самата й решителност я правеше богоустойчива, реши Казарил — макар да съблюдаваше строго религиозните обичаи, никой бог не би могъл да се промъкне в желязната й воля, дори странишком. Боговете й бяха дали не толкова опасни дарби и той беше достатъчно признателен за тях.

— Трябва да разберете — накрая каза той, — че се надявам тази история с женитбата да спаси Изел. Не знам обаче дали ще успее да спаси и Иста. — Нито Иста, която бродеше тъжно из замъка във Валенда, нито Орико, който лежеше сляп и подпухнал в Зангре. А колкото и да увещаваше провинкарата дъщеря си да се съвземе, полза нямаше да има, докато черната сянка я задушаваше като отровна мъгла.

— Дори само да измъкнем Изел от лапите на канцлер ди Жиронал, пак ще съм доволна. Не мога да повярвам, че Орико е включил такива срамни разпоредби в завещанието си. — Въпросният законов документ я беше потресъл по-силно и от свръхестествените аспекти на ситуацията. — Да ми отнеме внучката, без дори да се допита до мен!

Казарил зарови пръсти в брадата си.

— Нали разбирате, че ако всичко това успее, внучка ви ще стане ваш сюзерен? Царина на цял Шалион и царина-консорт на Ибра.

Устните й се кривнаха нагоре.

— Това е най-шантавото от всичко. Та тя е още момиченце! Вярно, че винаги е била по-умна от бедния Теидез. Къде им е бил умът на всички богове на Шалион, да сложат такова дете на трона в Кардегос!

Казарил рече тихо:

— Може би са имали предвид, че възстановяването на Шалион е дело за цял един живот и никой на моите или вашите години не би доживял да го завърши.

Тя изсумтя.

— Самият ти си кажи-рече дете. Светът е захвърлен в ръцете на деца, а се чудим защо всичко върви наопаки. Така… така. Утре ни чака доста работа. Богове пет, Казарил, върви да поспиш, макар че самата аз едва ли ще успея и да мигна. Видът ти е като на позатоплен труп, а нямаш моите години за оправдание.

Той стана вдървено и се оттегли с поклон. Изблиците на бясна енергия на провинкарата бяха крехки. Само с усилията на всичките й приближени можеха да предотвратят прекомерното й изтощение, което беше опасно на нейната възраст. Завари притеснената лейди ди Хюелтар да чака в съседната стая и я прати да се погрижи за братовчедка си.

Дадоха му старата му студена стая за знатни гости в главната кула. Той се мушна признателно между затоплените чаршафи. От години не се беше чувствал така — сякаш се е прибрал вкъщи след дълго отсъствие. Макар че новите му очи виждаха по странен начин познатите места — светът се променяше с промяната у него, отново и отново, и не му оставяше нито едно място, където да се отпусне напълно.

Дондо, с цялото си шутовско призрачно великолепие, почти не успя да смути съня му тази нощ. Беше се превърнал в рутинна опасност и като такава вече не го ужасяваше. Нови страхове обладаваха мислите на Казарил.

Споменът за ужасяващата надежда в очите на Иста стапяше куража му. Както и мисълта, че утре ще се метне на гърба на кон, който с всяка своя стъпка ще го отнася все по-близо до морето.

След като напуснаха Валенда, Казарил със съжаление се отказа от смените в пощенските станции на канцлерството, но трябваше да ги жертва в полза на секретността. Глупаво би било да поднесе на ди Жиронал маршрута и целта на пътуването си черно на бяло. Въоръжени с препоръчителното писмо на Пали, тримата сменяха конете в местните палати на ордена на Дъщерята. В подножието на планините по западната граница им се наложи да се пазарят с един местен търговец на коне за яки и издръжливи мулета, които да ги прекарат през проходите.

Човекът явно беше натрупал цяло състояние, одирайки кожите на закъсали пътници. Ферда огледа предложените им животни и каза възмутено:

— Това има възпаление на дробовете. А ако онова там няма тумор на надкостницата, милорд Каз, ще ви изям шапката! — И двамата с търговеца на коне подхванаха разгорещен спор.

Казарил, капнал от умора и обладан от единствената мисъл, че никак не му се иска да прехвърли крак през гърба на кое да е животно, без значение дали е окуцяло от шап, или не, някъде през следващите хиляда години, най-накрая се отблъсна от оградата и влезе в заграждението. Мина през табуна преживящи коне и мулета, разтревожени от подбраните набързо и също толкова бързо отхвърлени техни побратими, разпери ръце и затвори очи.

— Ако е волята ти, Богиньо, дай ни три свестни мулета.

Нещо го побутна по хълбока и той отвори очи. Едно муле с бистри кафяви очи го гледаше любопитно. Още две си пробиха път, като мърдаха дългите си уши. Най-високото, тъмнокафяво с кремава муцуна, положи брадичка на рамото му и изпръхтя доволно, като оплю цялата близка околност.

— Благодаря ти, Богиньо — промърмори Казарил. И по-високо каза: — Добре. Следвайте ме. — Тръгна обратно през разораната от копита кал към портата. Трите мулета го последваха, като душеха заинтригувано въздуха.

— Ще вземем тези трите — каза той на търговеца, който също като Ферда, беше млъкнал и го зяпаше със зинала уста.