Усети, че губи съзнание, и се насили да стане, вкопчил се в разума си като удавник за сламка, ужасен от мисълта, че побеснелият Дондо може да се опита да превземе тялото му, докато той е още жив, и да го използва за някакво гнусно нападение над Изел и Бергон. Сгърчи се на пода в нещо, което силно наподобяваше конвулсии, сподавяйки със сетни сили крясъците и мръсотията, които напираха да излязат от устата му, без сам да сигурен вече чии думи преглъща.

Когато пристъпът отмина, той остана да лежи без дъх върху студените дъски на пода, нощницата му бе увита на гърдите, ноктите на ръцете му бяха изпочупени и кървяха. Беше повърнал и сега лежеше в повърнатото. Докосна мократа си брада — по устните му беше избила пяна. Коремът му — или гротескното издуване е било само сън? — се беше върнал към предишната си, леко подута форма, макар че всичките му вътрешности още пулсираха болезнено, а коремната стена потръпваше спазматично като скъсани мускули след прекомерно натоварване.

„Няма да издържа още дълго на това“. Нямаше начин нещо да не се огъне — тялото му, разумът му, дъхът му. Вярата му. Нещо.

Стана, почисти пода, изми се на умивалника и извади една чиста риза, с която да смени нощницата си, после изпъна пропитите си с пот и смотани на топка чаршафи, запали всички свещи в стаята и пропълзя обратно в леглото. Лежеше с отворени очи и поглъщаше жадно светлината.

По някое време тихите стъпки и шепотът на слугите отвън му дадоха да разбере, че дворецът се събужда. Изглежда беше задрямал, защото свещите бяха догорели, без той да забележи. Сивкава светлина се процеждаше изпод вратата и през процепите на прозоречните капаци.

Щеше да има утринни молитви. Утринните молитви изглеждаха добър план, въпреки че мисълта да се раздвижи му изглеждаше страховита. Казарил стана. Бавно. Е, нямаше да е единственият махмурлия в Тарион тази сутрин. Макар че не се беше напил снощи. В двореца бяха захвърлили временно траура заради сватбата, така че Казарил трябваше да избере нещо от дрехите, които му бяха дадени, с надеждата резултатът да изглежда сериозен и празничен едновременно.

Слезе в двора да изчака изгрева и младите. Слънцето едва ли щеше да се покаже скоро — дъждът беше спрял, но небето тънеше в облаци. Казарил избърса с кърпичката си каменния ръб на фонтана и седна. Усмихна се и поздрави с добро утро една стара прислужница, която мина покрай него с ленени кърпи в ръце. Един гарван крачеше наперено в другия край на двора и търсеше останки от снощната вечеря. Двамата с Казарил се изгледаха косо, но птицата, изглежда, не го сметна за интересен. Като се замисли, Казарил стигна до заключението, че птичето й безразличие може само да го радва.

Най-накрая, горе на галерията, вратите, които Казарил наблюдаваше в очакване, се отвориха широко. Одрямалите се баошиански офицери, които стояха на пост от двете им страни, застанаха мирно. Чуха се женски гласове и един мъжки, нисък и весел. Бергон и Изел си появиха, облечени за утринните молитви, Изел бе положила ръка върху ръката на съпруга си. Заслизаха по стълбите един до друг и излязоха от сянката на галерията.

Сянката ги последва.

Казарил стисна силно очи, после пак ги отвори. Дъхът му секна.

Гъстият облак, който увиваше Изел, сега увиваше и Бергон.

Изел обърна глава да се усмихне на съпруга си, Бергон се усмихна на нея. Снощи изглеждаха развълнувани, уморени и поуплашени. Тази сутрин изглеждаха влюбени. С чернота, вряща около тях като пушека на горящ кораб.

Когато го наближиха, Изел изчурулика бодро:

— Добро утро, лорд Каз!

Бергон се ухили и каза:

— Няма ли да се присъедините към нас, сър? Всички имаме много, за което да благодарим тази сутрин, нали?

Устните на Казарил се разтеглиха в изродено подобие на усмивка.

— Аз… аз… малко по-късно. Забравих нещо в стаята си.

Надигна се и забърза покрай тях по стълбите. Обърна се да ги погледне отново от галерията, докато излизаха от двора. Провлачили тъмните си шлейфове.

Затръшна вратата на спалнята си и се опря задъхан, почти хлипащ на рамката й. „Богове. Богове. Какво направих?“

„Не съм освободил Изел. Вкарал съм Бергон в проклятието!“

Потресен, Казарил остана в стаята си целия предобед. Следобед един паж почука на вратата с неприятната новина, че царевичът и царевната желаят да се яви при тях в покоите им. Казарил се замисли дали да не се направи на болен, макар че едва ли имаше нужда да се преструва. Не, защото Изел без съмнение щеше да му прати лечители, цяла глутница даже — спомни си за последния път, с Рожерас, и потръпна. С безкрайна неохота той опъна дрехите си, за да се приведе в приличен вид, и тръгна по галерията към царския апартамент.

Високите прозорци на дневната бяха отворени и хладната пролетна светлина обливаше щедро стаята. Изел и Бергон, все още с официалните си дрехи от банкета в резиденцията на марш ди Хюеста, го чакаха. Седяха от двете страни на ъгъла на една маса, върху която бяха приготвени хартия, пергамент и пера, а трети стол чакаше подканящо в другия й край. Главите им, едната кестенява, другата кехлибарена, бяха сбрани в тих разговор. Сянката все така се завихряше около тях, отровна като горещ катран. При звука от стъпките на Казарил двамата вдигнаха погледи и му се усмихнаха. Той навлажни устни и се поклони с вдървено лице.

Изел посочи листовете.

— Следващата ни най-неотложна задача е да напишем писмо до брат ми Орико, за да го запознаем с предприетите стъпки и да го уверим във верността си към него като към наш сюзерен. Мисля, че трябва да приложим и част от най-изгодните за Шалион клаузи от брачния ни договор, за да му помогнем да приеме по-лесно новината. Какво ще кажеш, Каз?

Казарил се изкашля и преглътна. Бергон свъси вежди.

— Каз, блед си като… хм. Наред ли е всичко? Седни, моля те!

Казарил успя да поклати леко глава. Отново се изкуши да се скрие зад някоя симулантска лъжа — или полуистина всъщност, защото се чувстваше достатъчно зле.

— Нищо не е наред — прошепна той. Падна на едно коляно пред царевича. — Направих огромна грешка. Съжалявам. Съжалявам.

Напрегнатото, уплашено лице на Изел се премрежи пред очите му.

— Лорд Каз…

— Женитбата ви… — преглътна отново и насили безчувствените си устни да продължат — не е вдигнала проклятието от Изел, както се надявах. Заразило е и Бергон.

— Какво?! — промълви царевичът.

Сълзи свиха гърлото на Казарил.

— И сега не знам какво да правя…

— Как разбра? — тревожно попита Изел.

— Виждам го. Виждам го как обвива и двама ви. Сега даже е по-тъмно и плътно. По-силно.

Устните на Бергон се отвориха объркано.

— Аз ли… ние ли сме направили нещо не както трябва? Объркали сме някак…

— Не, не! Но и Сара и Иста са се омъжили в дома Шалион и са се венчали не само за съпрузите си, но и за проклятието. Мислех, че понеже мъжете и жените са различни, проклятието по някакъв начин се предава по мъжка линия, на потомците на Фонса, заедно с името.

— Но аз също съм потомка на Фонса — бавно рече Изел. — А кръвната връзка е нещо по-силно от някакво си име. Когато двама души се оженят, това не означава, че единият изчезва и остава само другият. Жената се съединява със съпруга си, а не е погълната от него. О, нищо ли не можем да направим? Трябва да има нещо!

— Иста каза… — започна Казарил и млъкна. Никак не беше сигурен, че иска да каже на тези двама решителни млади хора какво е казала Иста. Току-виж Изел си наумила нещо…

„Неосведомеността не е глупост, но може да бъде също толкова опасна“, беше извикала ядно тя преди. Беше твърде късно да я предпазва сега. По гнева на боговете, тя щеше да е следващата царина на Шалион. С правото да управляваш вървеше задължението да защитаваш — привилегията да те предпазват трябваше да бъде оставена назад заедно с другите детски играчки. Дори и предпазването от горчиво знание. „Особено от знанието“.