— Внучка ви е прекрасна млада дама.

— За мъжете на определена възраст, Казарил, всички млади дами започват да изглеждат прекрасни. Това е първият симптом на старческото оглупяване.

— Така е, милейди. — Устните му се извиха нагоре.

— Взе здравето на две гувернантки и изглежда, е решила да съсипе и третата, като слушам как се оплаква от нея горката жена. Но пък… — хапливият глас на провинкарата омекна — момичето трябва да бъде силно. Един ден неминуемо ще я отпратят далеч от мен. И вече няма да съм в състояние да й помагам… да я защитавам…

Една привлекателна млада царевна беше пионка, а не играч в политическия живот на Шалион. Цената й щеше да е висока, но една политически и финансово изгодна женитба може и да не се окажеше успешна в по-личен аспект. Вдовстващата провинкара беше извадила късмет в личния си живот, но през всичките тези години без съмнение бе ставала свидетел на не една и две по-различни съдби, сполетели жените с високо обществено положение. Дали Изел нямаше да я отпратят в далечната Дартака? Или пък да я омъжат за някой братовчед от царското семейство на Бражар? Да не дават боговете да я разменят като част от поредния пазарлък с рокнарииците при поредното временно примирие и да я заточат на Архипелага.

Провинкарата го изгледа косо на щедрата светлината на свещниците, които предпочиташе открай време.

— На колко години си сега, кастиларю? Ако не се лъжа, беше на тринайсетина, когато баща ти те прати да служиш на скъпия ми съпруг.

— Долу-горе на толкова, да, ваша милост. На трийсет и пет съм.

— Ха. В такъв случай трябва да обръснеш това ужасно нещо, дето е порасло по лицето ти. Прави те да изглеждаш с петнайсет години по-стар.

Казарил се замисли дали да не отвърне с някоя остроумна забележка, например, че разходките с рокнарийски галери действат състаряващо, но още не беше в състояние да се шегува с това. Вместо това каза:

— Надявам се да не съм подразнил царевича с необмислените си приказки, милейди.

— Всъщност смятам, че дори накара младия Теидез да спре и да се замисли. Което не се случва често. — Тя потропа с тънките си пръсти по покривката, после пресуши последните глътки от малката си винена чаша. Остави я на масата и добави: — Не знам в коя пълна с бълхи странноприемница си отседнал в града, кастиларю, но най-добре ще е да пратя един паж да ти донесе нещата. Тази нощ ще останеш тук.

— Благодаря ви, ваша милост. Приемам с признателност. — „И с нещо повече от готовност“. Слава на боговете, по пет пъти на всеки от петимата, бяха го прибрали, пък макар и временно. Поколеба се смутен. — Но, ъъъ… не се налага да притеснявате пажа си.

Тя вдигна въпросително вежди.

— На пажовете това им е работата. Както навярно си спомняш.

— Да, но… — той се усмихна едва-едва и махна към себе си, — това са ми всичките неща.

И побърза да добави, видял болката в очите й:

— Имах и по-малко, когато ме свалиха от ибрийската галера в Загосур. — Беше облечен в скъсани и втвърдени от мръсотия панталони до коленете, и в струпеи. Дяконите бяха изгорили дрипата при първа възможност.

— В такъв случай пажът ми — рече с овладян глас провинкарката, като все така го гледаше право в очите, — ще те изпрати до стаята ти. Милорд кастиларю.

И добави, като понечи да стане, при което братовчедка й скочи да й помогне:

— Ще говорим пак утре.

Стаята се намираше в старата кула и беше запазена за почетни гости, повече заради факта, че там бяха преспивали неколцина известни царини, отколкото заради някакви особени удобства. Самият Казарил стотици пъти бе обслужвал гостите, настанени там. Леглото беше с три матрака — един сламен, един с пера и един с пух, — чаршафите бяха от най-фин лен, а юрганът беше дело на дамите от замъка. Още преди да си е тръгнал пажът, се появиха две млади слугини, понесли вода за миене, друга за пиене, пешкири, сапун, клечка за почистване на зъби, както и бродирана нощница, шапчица и пантофи. Казарил се беше канил да спи, облечен с ризата на мъртвеца.

Беше твърде много и бе дошло твърде внезапно. Казарил седна на ръба на леглото с нощницата в ръце и избухна в раздиращи хлипове. Преглътна с мъка и даде знак на смутените слугини и пажа да го оставят сам.

— Какво му стана? — чу гласа на едната прислужница, докато стъпките им заглъхваха по коридора, и сълзите се застичаха към гърлото му.

Пажът отвърна с отвращение:

— Сигурно е луд, ако питаш мен.

След кратка пауза гласът на прислужницата пак достигна до слуха му:

— Е, значи ще се впише идеално тук, нали така…

Звуците на раздвижващия се замък — подвиквания откъм вътрешния двор, далечно тракане на посуда — събудиха Казарил в предутринния здрач. Той отвори стреснато очи, обзет от моментно объркване, но утешителната прегръдка на пухеното легло го унесе в спокойна дрямка. Не лежеше на твърда пейка. Не се движеше нагоре-надолу. Не се движеше въобще, о, богове пет, това се казваше истински рай. И такава топлина обгръщаше възлите по гърба му…

Празненствата за Деня на Дъщерята щяха да продължат от зори до здрач. Би могъл да се излежава мързеливо в леглото, докато всичко живо в замъка се изнесе на процесията, и да стане чак по обяд. Да се поразходи незабелязан и да се попече на слънце заедно с домашните котки. Когато огладнееше, можеше да се възползва от уменията, придобити като паж — тогава знаеше как да си изкрънка от готвачката нещо допълнително…

Отсечено почукване по вратата прекъсна тези му приятни размишления. Казарил подскочи, после се успокои, чул гласа на лейди Бетриз:

— Милорд ди Казарил? Буден ли сте? Кастиларю?

— Един момент, милейди — извика на свой ред Казарил. Претърколи се до ръба на леглото и се откъсна неохотно от любовната прегръдка на дюшека. Тъканата черга на пода спаси босите му стъпала от пощипването на студените каменни плочи. Той приглади щедрите ленени дипли на нощницата си надолу, замъкна се до вратата и я отвори, колкото да подаде нос.

— Да?

Тя стоеше в коридора със свещ в стъклен фенер в едната ръка и нагъната платнена материя, кожени каишки и нещо дрънчащо, пъхнати неудобно под другата й мишница. Беше вече облечена за празничния ден в синя рокля и бяла пелерина, която се диплеше от раменете до глезените й. Тъмната й коса беше сплетена с цветя и навита около главата. Кадифените й кафяви очи просветваха весело на светлината на свещта и Казарил нямаше как да не й се усмихне в отговор.

— Нейна милост провинкарата ви поздравява с Деня на Дъщерята — обяви тя и Казарил отскочи стреснато назад, когато младата жена отвори решително вратата с крак. Вмъкна се с товара си в стаята, връчи му фенера с едно: „Я подръжте това за малко“ и тръсна останалите партакеши в края на леглото — куп дрехи в синьо и бяло, плюс меч с колан. Казарил остави свещта на раклата до долната табла на кревата. — Праща ви тези дрехи и, ако желаете, ви кани да се присъедините към останалите в залата на предците за сутрешната молитва. След което ще седнем на закуска, която и сам сте знаели къде се сервира, така каза тя.

— И наистина е така, милейди.

— Всъщност аз помолих папа за меча. Този му е вторият по хубост. Каза, че за него ще е чест да ви го заеме. — Тя го огледа с жив интерес. — Вярно ли е, че сте участвали в последната война?

— Ъъъ… в коя по-точно?

— Участвали сте в повече от една? — Очите й се ококориха, после се свиха до тънки процепчета.

„Във всички от последните седемнайсет години, ако не се лъжа“. Е, не съвсем. Най-последната неуспешна кампания срещу Ибра беше проспал в занданите на Бражар, пропуснал беше и онази глупава експедиция, пратена от царина в подкрепа на Дартака, защото по същото време беше зает да понася изобретателните изтезания на рокнарийския генерал, с когото провинкарът на Гуарида се бе спазарил така неумело. Като оставим настрана тези двете, май нямаше друго поражение през последните десетина години, което да беше пропуснал.