— А и си си спечелил репутация тук — продължи да го убеждава Пали.

Казарил се размърда.

— Не най-добрата, това поне е сигурно…

— Глупости. Всички са чували за умния секретар на царевна Изел, човек, който следва собствената си съвест — и се грижи за нейната, — защитника на Готоргет, абсолютно неподкупен човек, за когото богатството е без значение…

— Нищо подобно — искрено го увери Казарил. — Просто се обличам зле. Нямам нищо против богатството, напротив.

— И който се ползва с пълното доверие на царевната. И не ми се прави на алчен царедворец — лично съм те виждал да отказваш три щедри подкупа, които рокнарийците ти предложиха, за да предадеш Готоргет. Последния го отказа, докато умирахме от глад, и мога да представя живи свидетели, които да го потвърдят.

— Е, разбира се, че не приех…

— Думата ти ще се чуе в съвета, Каз!

Казарил въздъхна.

— Аз… ще си помисля. Имам си по-неотложни задължения. Бих говорил на закрита сесия само ако сметнеш, че от показанията ми наистина ще има някаква полза. Вътрешната политика на храма не е моя работа. — Остра болка в корема го накара да съжали за избора на думи. „Боя се, че понастоящем съм затънал до уши във вътрешната политика на богинята“.

Пали се ухили доволно, сякаш Казарил му беше дал тържествено съгласието си, после стана, благодари на приятеля си и си тръгна.

След два дни, докато Казарил седеше преспокойно на работната си маса и остреше пера, един паж влезе в преддверието и обяви:

— Дошъл е посветен Рожерас, по нареждане на царевна Изел, милорд.

Рожерас беше на четиридесетина години, с рижа коса, оредяла над челото, лунички и будни сини очи. Занятието му се познаваше по зелените одежди на посветен мирянин от кардегоската храмова болница на Майчиното милосърдие, които се развяваха енергично при всяка негова крачка, а постът му — по майсторския ширит, пришит на рамото. Казарил веднага разбра, че пациентът не е някоя от дамите му, иначе от ордена на Майката щяха да пратят жена. Напрегна се разтревожено, но въпреки това кимна любезно. Стана и се обърна да предаде съобщението във вътрешните стаи, но лейди Бетриз и царевната вече стояха на прага и се усмихваха без помен от изненада на посетителя.

Бетриз приклекна в лек реверанс в отговор на дълбокия поклон на посветения и каза:

— Това е човекът, за когото ви говорих, царевна. Главната свещена на Майката каза, че е изучил из основи изтощителните болести и че от цял Шалион пристигат млади лечители, които да се учат при него!

Така, значи вчерашната разходка на лейди Бетриз до храма не бе посветена само на молитви и благотворителност. Изел знаеше повече за дворцовите конспирации, отколкото си беше мислил Казарил. Определено беше успяла да заблуди него този път. Беше хванат из засада, и то от собствените си повереници. Усмихна се едва-едва, преглъщайки страха си. Около човека не се виждаха сияйните знаци на вътрешно зрение, така че едва ли би могъл да установи нещо съществено само като прегледа тялото му, нали така?

Изел огледа лечителя и кимна доволно.

— Посветен Рожерас, моля, прегледайте секретаря ми и ми докладвайте за резултатите.

— Царевна, не ми трябва лечител!

— Ако е така, значи всички ние ще сме загубили малко от времето си — възрази Изел, — което и без това боговете ни дават в еднакво количество всеки ден. Ако не искате да си навлечете недоволството ми, Казарил, ще идете с него. Заповядвам ви. — Твърдостта в гласа й не можеше да се сбърка с друго.

„Проклет да е Пали, че й пусна тази муха в главата!“ Изел учеше прекалено бързо. Все пак… лечителят или щеше да постави диагноза „чудо“, или не. Ако успееше, Казарил можеше да повика Умегат и да остави светеца, с неговите връзки по горните етажи на храмовата йерархия, да се оправя някак. А ако не — какво лошо можеше да стане?

Казарил се поклони в знак на неохотно съгласие и поведе нежелания посетител към стаята си на долния етаж. Лейди Бетриз ги последва, за да е сигурна, че заповедите на господарката й се изпълняват подобаващо. Усмихна му се извинително, но очите й излъчваха тревога, когато Казарил затвори вратата под носа й.

Лечителят накара Казарил да седне до прозореца и почна да мери пулса му и да му занича в очите, ушите и гърлото. Накара Казарил да пусне една вода, която после подуши и заразглежда в една стъклена тръбичка, вдигната срещу светлината. Разпита го за изпражненията му и Казарил неохотно призна за кръвта. После му беше наредено да се съблече и да легне и не му остана друг избор, освен да се остави в ръцете на лечителя, който преслуша сърцето и гърдите му, като притисна ухо на съответните места, а после захвана да го натиска и почуква по цялото тяло с бързите си студени пръсти. Наложи се да обясни как се е сдобил с белезите си от бичуване. Коментарът на Рожерас върху тях се ограничи до няколко страховити предложения как би могъл да отърве Казарил от останалите му в наследство сраствания, стига пациентът да пожелае и да събере смелост. Като цяло, Казарил реши, че би предпочел да изчака, докато падне от още някой и друг кон, а когато го каза на глас, Рожерас се разсмя от сърце.

Усмивката му обаче изчезна, когато пак насочи вниманието си към корема му, за по-внимателен и задълбочен преглед, който включваше натискане, палпиране и указания към Казарил да се навежда насам и натам.

— Тук боли ли ви?

Казарил, твърдо решен да приключи по-бързо, отвърна отрицателно.

— А когато направя така?

Казарил извика.

— Аха. Доста силна болка значи. — Продължи да го натиска. Казарил продължи да присвива очи. Рожерас спря за миг; пръстите му само докосваха корема на Казарил, а погледът му се беше зареял някъде. После сякаш се отърси от дрямка. Напомни му за Умегат.

Рожерас още се усмихваше, докато Казарил навличаше дрехите си, но очите му бяха засенчени от размисъл.

Казарил го подкани насърчително:

— Кажете какво ми е, посветени. Аз съм разумен човек и няма да изпадна в истерия.

— Така ли? Добре. — Рожерас си пое дъх и каза простичко: — Милорд, имате тумор, който се опипва съвсем ясно.

— Това… е значи — рече Казарил и се отпусна предпазливо на стола си.

Рожерас вдигна поглед.

— Май не сте изненадан.

„Не колкото ме изненада предната диагноза“. Казарил си помисли с копнеж какво облекчение би било да научи, че повтарящите се коремни спазми са симптом на една такава естествена, нормална смъртоносна болест. Уви, беше съвсем сигурен, че туморите на повечето хора не ги засипват с неприлични крясъци по едно и също време всяка нощ.

— Имах причини да смятам, че нещо не е наред. Но какво означава това? Какво според вас ще стане по-нататък? — Постара се гласът му да прозвучи възможно най-неутрално.

— Е… — Рожерас приседна на ръба на леглото, от което Казарил вече беше станал, и сплете пръсти. — Тези образувания биват най-различни видове. Някои са дифузни, други са възлести или капсулирани, някои убиват бързо, някои си стоят там с години и почти не създават проблеми на болния. Вашият изглежда капсулиран, което е обнадеждаващо. Има един често срещан вид, нещо като киста, която се пълни с течност. Една моя пациентка живя с такъв тумор дванайсет години.

— О — рече Казарил и изобрази храбра усмивка на лицето си.

— Когато почина, туморът беше нараснал до повече от петдесет килограма — продължи лечителят. Казарил се дръпна стреснато, но Рожерас продължи небрежно: — А има и друг, изключително интересен вид, който съм виждал само два пъти за всичките години, откакто изучавам този дял на науката ни — кръгла маса, която при отварянето се оказва пълна с възли от плът с коса, зъби и кости. Единият беше в корема на жена, което би могло да се обясни що-годе логично, но другият беше в крака на мъж. Според моята теория те са създадени от избягал демон, който се е опитвал да си отгледа човешка форма. Ако демонът беше успял, навярно би си изгризал път навън и би се появил на света в телесна форма, което несъмнено би било истинско светотатство. Отдавна мечтая да открия такъв тумор в пациент, който е още жив, така че да го проуча и да видя дали теорията ми е вярна. — Той огледа замислено Казарил. С огромно усилие на волята Казарил се удържа да не скочи с писъци. Сведе ужасен поглед към подутия си корем, после се осъзна и отмести очи. Беше смятал, че проблемът му е духовен, а не физически. Не му беше хрумвало, че може да е и двете едновременно. Това беше нахлуване на свръхестественото в материалното, което изглеждаше съвсем правдоподобно, предвид неговия случай. Той изломоти през стиснато гърло: