Казарил се поколеба, после каза:

— Не.

Двете уморени и разтревожени млади жени се облякоха и слязоха в пренаселената дневна на Теидез. Пристигна и канцлер ди Жиронал, повикан от резиденцията си в града.

Намръщи се на Казарил и се поклони на Изел.

— Царевна. Не е редно да сте тук, в тези обърнали се на лазарет стаи. — Киселият поглед, който хвърли на Казарил, казваше мълчаливо, че същото важи и за него.

Изел присви очи, но отвърна с тих, горд глас:

— Никой няма повече основание от мен да е тук. Нито по-голям дълг. — След кратка пауза добави: — А и трябва да присъствам от името на майка ни.

Ди Жиронал си пое дъх, но изглежда, реши да премълчи. Вероятно щеше да спечели, ако отложеше този сблъсък за друго време и място, помисли си Казарил. А възможности щеше да има достатъчно.

Студените компреси не успяха да свалят температурата на Теидез, убожданията с игли не успяха да го събудят. Разтревожените му болногледачи изпаднаха в паника, когато царевичът се разтресе от кратък гърч. Дишането му стана по-накъсано и затруднено дори от това на Умегат, когато беше в безсъзнание. В коридора отвън квинтет от певци, по един глас от всеки орден, напяваше молитви. Гласовете им се сливаха и ехтяха в сърцераздирателно красив фон на ужасните събития вътре.

Мелодията затихна. В същия миг Казарил осъзна, че свистящото дишане откъм спалнята е спряло. Всички замлъкнаха пред лицето на тази тишина. Един от лечителите, които бдяха до леглото на царевича, излезе с пребледняло и обляно в сълзи лице и повика ди Жиронал и Изел за свидетели. За няколко кратки мига откъм спалнята на Теидез се чуваха гласове, първо високи, после тихи и тъжни до шепот.

Когато излязоха, и двамата бяха бели като платно. Ди Жиронал беше блед и потресен — дори до последно, осъзна Казарил, канцлерът се беше надявал Теидез да прескочи трапа и да се възстанови. Изел беше бледа и с лице като камък. Тъмната сянка се гърчеше гъста около нея.

Всички лица в преддверието се обърнаха към нея като стрелки на компас. Шалион си имаше нова Наследница.

Очите на Изел, макар почервенели от умори и скръб, бяха сухи. Бетриз се спусна да я подкрепи и изтри сълзите от своите очи. Трудно беше да се каже коя от двете млади жени подкрепя другата.

Канцлер ди Жиронал се прокашля и каза:

— Ще отнеса тази скръбна вест на Орико. — И със закъснение добави: — Позволете ми да ви отменя в тази задача, царевна.

— Да… — Изел огледа стаята, сякаш беше сляпа. — Нека всички тези добри хора се върнат към делата си.

Веждите на ди Жиронал се смъкнаха, сякаш десетки мисли пробягваха пред очите му и той не знаеше коя да сграбчи по-напред. Погледна към Бетриз, после и към Казарил.

— Домакинството ви… домакинството ви трябва да се увеличи пропорционално на новия ви ранг. Ще имам грижата за това.

— Не мога да мисля за такива неща в момента. И утре няма да е късно. А сега, милорд канцлер, ще ви помоля да ме оставите насаме със скръбта ми.

— Разбира се, царевна. — Ди Жиронал се поклони и се обърна към вратата.

— О — добави Изел, — моля, не изпращайте куриер при майка ми, преди да съм й написала писмо, което да замине заедно с официалното съобщение.

Ди Жиронал спря на прага и отново се поклони в знак, че е разбрал. Придружена от Бетриз, Изел тръгна към вратата и когато мина покрай Казарил, му прошепна:

— Явете се при мен след половин час. Трябва да помисля.

Казарил сведе глава в поклон.

Тълпата царедворци в преддверието и дневната се разпръсна, с изключение на секретаря на Теидез, който остана на мястото си, съкрушен и безполезен. Останаха и дяконите и слугите, които трябваше да измият и приготвят тялото на царевича. Разстроеният и потресен хор на певците изпя една последна молитва; гласовете им звучаха задавено и треперливо, а после и те си тръгнаха.

Казарил не можеше да прецени кое го боли повече — главата или коремът. Избяга в стаята си в дъното на коридора, затвори вратата и се приготви за еженощната атака на Дондо, която щеше да се развихри всеки момент, ако можеше да се вярва на спазмите, овързали червата му.

Познатата болка го преви на две както обикновено, но, за негова изненада, тази нощ Дондо не наруши мълчанието си. Дали и той беше потресен от смъртта на Теидез? Ако в плановете му бе влизало кончината на момчето да настъпи вследствие унищожението на Орико, то целта му беше постигната — твърде късно обаче, за да му послужи.

Казарил не намери покой в това мълчание. Повишената му чувствителност към злокачественото образувание в корема му несъмнено показваше, че Дондо все още е в капана на собственото му тяло. Гладен. Гневен. Мислещ? Интелигентността не се бе числяла към характеристиките на Дондовите излияния досега. Може би шокът от собствената му смърт вече отшумяваше. За да остави… какво? Изчакване. Дебнене? Приживе Дондо си беше спечелил славата на опитен ловец.

Хрумна му, че докато демонът най-вероятно се стреми само да напълни двете си ведра за души и да се върне при своя господар, Дондо едва ли споделя стремежа му. Коремът на омразния му враг сигурно му се струваше непоносим затвор, но нито огненият ад на Копелето, нито студената забрава на отхвърлените от боговете призраци бяха за предпочитане. Какви алтернативи биха могли да съществуват, Казарил не знаеше, но изпитваше натрапчивата увереност, че ако Дондо търси физическа форма, чрез която да се върне в света на живите, то неговото тяло най му беше подръка. По един или друг начин. Заопипва корема си и се опита да прецени, за стотен път, колко бързо нараства всъщност туморът му.

Спазмите и страхът го раздираха около четвърт час и отминаха. Казарил си спомни за молбата на Изел. Написването на писмото, уведомяващо Иста за смъртта на сина й, щеше да е истинско мъчение, и нищо чудно, че Изел го молеше за помощ. Колкото и недостоен за тази задача да се чувстваше Казарил, длъжен беше да се отзове на молбата й, каквото и да поискаше от него тя в този час на скръб и отчаяние. Измъкна се някак от леглото и тръгна към горния етаж.

Завари Изел седнала на писалището му в преддверието, наредила пред себе си най-хубавия му пергамент, перата и восъка за печати. Допълнителни свещи бяха запалени из цялата стая и изтикваха мрака в ъглите. Бетриз също беше тук — постлала беше квадратно парче коприна и редеше отгоре му странна сбирка от бижута — брошки, пръстени и дългия наниз перли на Дондо, който Казарил така и не беше успял досега да занесе в храма.

Изел гледаше смръщено празния лист пред себе си и въртеше пръстена с печата около палеца си. Вдигна очи и рече с тих глас:

— Така, вече сте тук. Затворете вратата.

Той тихо изпълни нареждането й.

— На вашите услуги, царевна.

— Дано да е така, Казарил. Дано да е така. — Очите й се впиха изпитателно в лицето му.

Бетриз се обади разтревожено:

— Той е толкова болен, Изел. Сигурна ли си?

— Знам само, че не ми остава много време. Нито възможности за избор. — Пое си продължително дъх. — Казарил, утре сутрин искам да потеглиш за Ибра като мой пратеник и да уговориш женитбата ми с царевия Бергон.

Казарил примигна, напрягайки се да настигне керван от планове, който очевидно беше поел вече на път.

— Канцлер ди Жиронал никога няма да ме пусне да замина.

— Не говоря за явно заминаване. — Изел махна нетърпеливо с ръка. — Ще потеглите за Валенда, която ви е кажи-речи на път, като мои личен куриер, за да отнесете вестта за смъртта на брат ми. Ди Жиронал ще се съгласи, даже ще се зарадва, че ви вижда гърба — а сигурно ще ви даде и куриерски жезъл, така че да сменяте без проблем конете в пощенските постове, които поддържа канцлерството. До утре по обяд вече ще е натъпкал домакинството ми със свои шпиони, знаете го.

— Знам го, милейди.

— Но след като предадете писмото ми във Валенда, няма да потеглите обратно към Кардегос, а ще продължите към Загосур, или където се намира в момента царевич Бергон. Междувременно аз ще настоявам Теидез да бъде погребан във Валенда, неговия обичан дом.