Казарил се поколеба.

— Орико… отдавна не е добре със здравето, но ди Жиронал едва ли си е представял, че и двамата ще се разболеят толкова сериозно по едно и също време. Можеш да подхвърлиш на ди Ярин, че нашият скъп канцлер ще е доста зает през следващите няколко дни. Ако лордовете-посветени искат да се доберат до леглото на Орико зад гърба му и да получат подписа на царина, сега е моментът.

Измъкна се от пороя въпроси на Пали, но не и от двамата братя ди Гура, които той настоя да го придружат като ескорт. Докато изкачваше хълма за пореден път, зациклилите му планове как да осъществи Изелиното бягство от руините на прокълнатия й род постепенно отстъпиха пред много по-простичкия проблем как да не се срине в краката на двамата сериозни млади мъже.

Завари коридора на третия етаж обещаващо пълен. Лечители в зелени роби и техните помощници дякони влизаха и излизаха забързано от покоите на царевича. Слуги бързаха с легени вода, ленени кърпи, одеяла, странни настойки в сребърни канички. Докато Казарил се оглеждаше и се чудеше как би могъл да помогне, архисвещеният се показа от преддверието и тръгна по коридора с решителна и вглъбена физиономия.

— Ваше преосвещенство? — Казарил докосна петоцветния му ръкав, когато Менденал го подмина, без да го забележи. — Как е момчето?

— А, лорд Казарил. — Менденал спря. — Канцлерът и царевната ми дадоха кесии за молитви за здравето на царевича. Бързам да задвижа нещата.

— Мислите ли… че молитвите ще свършат някаква работа? — „Мислите ли, че молитвите по принцип вършат работа?“

— Винаги е добре да се помолиш.

„Не, не е!“, прииска му се да възрази, но стисна зъби.

Менденал добави, като сниши глас:

— Вашите може да се окажат особено ефикасни.

Досега Казарил не беше забелязал нищо подобно.

— Ваше преосвещенство, няма човек на този свят, когото да мразя толкова силно, че да му навлека резултатите от моите молитви.

— Ааа — смутено проточи Менденал. Успя да се усмихне, поклони се леко и отмина.

Царевна Изел излезе в коридора, видя Казарил и му даде знак да се приближи. Той се поклони.

— Царевна?

И тя, като архисвещения, сниши глас. Изглежда, всички тук внимаваха да говорят шепнешком.

— Споменават нещо за ампутация. Можете ли… бихте ли се съгласили… да помогнете да го държат, ако се стигне дотам? Мисля, че сте запознат с процедурата, нали?

— Така е, царевна. — Казарил преглътна. Кошмарни спомени от полевите лазарети прелетяха през главата му. Така и не бе могъл да реши на кои нещастници е по-трудно да се помогне — на онези, които се опитваха да издържат храбро операцията, или на другите, чийто дух се пречупваше от ужаса. Най-лесно беше с мъжете, които бяха в безсъзнание, разбира се. — Кажете на лечителите, че съм на техните услуги.

Казарил остана в преддверието да чака, облегнат на стената, и оттам чу кога точно ампутацията беше предложена като единствен изход на Теидез. Момчето щеше да е от втория вид, изглежда. Изпищя и се развика, че няма да позволи някакви предатели и идиоти да го осакатят, после започна да хвърля каквото му попадне. Истерията му набираше сила и се поуспокои едва когато друг лечител изказа мнението, че инфекцията, изглежда, не е гангрена — с което беше съгласен и Казариловият нос, — а по-скоро отравяне на кръвта и че на този етап ампутацията може само да навреди. Лечението беше сведено до обикновено кръвопускане, макар че ако се съдеше по писъците и съпротивата на Теидез, можеше да мине и за ампутация. Въпреки дренажа на раната температурата на Теидез продължаваше да се качва. Слугите се разтичаха да донесат кофи със студена вода, напълниха една медна вана в дневната и лечителите натикаха насила пациента си в нея.

При всичките лечители, дякони и слуги, не изглеждаше да има нужда и от помощта на Казарил, така че той се оттегли за известно време в собствения си кабинет на горния етаж. Там реши да се разсее, като напише остри писма на онези от градските съвети, които закъсняваха с превеждането на данъците, присъдени от царина на сестра му, тоест на всичките. Бяха пратили писма, в които се извиняваха за закъснението, като се оправдаваха с лошата реколта, разбойниците, болестите, лошото време и крадливите бирници. Шест града, които създаваха само проблеми. Казарил се зачуди дали Орико не беше измамил Изел и Дондо с този си годежен подарък, натрисайки им шестте най-лоши града от данъчните си списъци, или пък в целия Шалион цареше подобен хаос.

Изел и Бетриз влязоха в преддверието, уморени и напрегнати.

— Не съм виждала Теидез толкова зле — призна Изел на Казарил. — Решихме да извадим личния ми олтар и да се помолим преди вечеря. Чудя се дали не трябва и да постим.

— Мисля, че не от чужди молитви има нужда Теидез, а от своите. И не за здраве, а за прошка.

Изел поклати глава.

— Категорично отказва да се моли. Твърди, че не той е виновен, а Дондо, което е вярно до известна степен… Крещи, че не бил искал да навреди на Орико и че само клюкари могат да твърдят обратното.

— А някой твърди ли го?

— Никой не го изрича в лицето му — вметна Бетриз. — Но сред прислугата били тръгнали разни странни слухове, така каза Нан.

Изел смръщи чело още повече.

— Казарил… възможно ли е да е вярно?

Казарил опря лакти на писалището и заразтрива челото си между веждите, където болката беше най-силна.

— Мисля, че… самият Теидез не е подозирал какво прави. Вярвам му, че идеята е била на Дондо. Виж, за Дондо бих повярвал всичко. Ако погледнем от неговата гледна точка… Жени се за сестрата на Теидез, после нагласява нещата така, че Теидез да седне на трона, преди да е навършил пълнолетие. Наблюдавал е брат си и е знаел с каква власт може да разполага един човек, ако държи царина в ръцете си. Признавам, че нямам представа как е смятал да се отърве от Марту, но съм сигурен, че е гласял самия себе си за следващия канцлер, а защо не и регент, на Шалион. Може би дори царин на Шалион, в зависимост какъв лош късмет би могъл да уреди за Теидез.

Изел прехапа долната си устна.

— А аз си мислех, че сте отървали само мен. — Тя го докосна за миг по рамото и продължи към вътрешните стаи.

Казарил придружи Изел и Бетриз, когато отидоха да видят Орико преди вечеря. Нямаше подобрение, но поне не беше и по-зле. Завариха го да лежи, подпрян на възглавниците, току-що сменените чаршафи ухаеха на гладено, а Сара му четеше на глас. Царинът им съобщи обнадеждено, че с дясното си око вече виждал движещи се силуети. Казарил си помисли, че лечителят, изглежда, не е сбъркал в диагнозата си за воднянка, защото подпухналата плът на Орико се беше подула повече от обичайното, а когато притиснеше палец към опънатата тлъстина на лицето си, отпечатъкът за дълго оставаше бял и видим. Изел омаловажи пред брат си тревожните новини за инфекцията на Теидез, но когато излязоха в преддверието, каза на Сара за истинското положение на нещата. Сара стисна устни и не каза нищо, но Казарил си помисли, че може би единствена в замъка царината не се молеше за обърканото, жестоко момче.

След вечеря температурата на Теидез се качи още повече. Той престана да се противи и да мрънка недоволно и изпадна в нещо като апатия. Два часа преди полунощ, изглежда, най-после заспа. Чак тогава Изел и Бетриз напуснаха преддверието на покоите му и се качиха на горния етаж да си починат.

Малко преди полунощ, все още буден в обичайното очакване на Дондовите крясъци, Казарил стана от леглото и слезе на долния етаж да провери как е царевичът. Главният лечител влезе да събуди Теидез, за да му даде някакъв сироп за смъкване на температурата, прясно забъркан и донесен на бегом от един задъхан дякон, и откри, че не може да събуди момчето.

Казарил качи отново стълбите да съобщи на сънената Нан ди Врит.

— Е, не виждам с какво би могла да помогне Изел — рече придворната. — Тъкмо заспа, бедното дете. Дали да не я оставим да си почине?