— Стига! — извика Пали и зарови пръсти в косата си.

— Какво „стига“? — неразбиращо попита Казарил.

— Стига си повтарял това. „Ние, робите“. Ти си шалионски лорд!

Усмивката на Казарил се изкриви и той каза тихо:

— Ние, лордовете, на греблата, така става ли? Ние, потните, пикаещи, грухтящи благородници? Едва ли, Пали. На галерите не бяхме лордове или обикновени хора. Бяхме хора или животни и кое от двете ще бъдеш нямаше нищо общо с произхода и кръвта. Най-великодушният човек, когото срещнах там, беше кожар, и с радост бих се хвърлил да целувам краката му и в този момент, стига да е жив. Ние, робите, ние, лордовете, мъже и жени, смъртни, играчки на боговете — едно и също е, Пали. За мен сега те всички са еднакви.

Пали си пое дълбоко дъх и рязко смени темата — обърна разговора към дребни подробности около ескорта си от рицарския орден на Дъщерята. Скоро двамата вече сравняваха различни методи за лечение на гнойни рани и инфекции по краката на конете. Малко след това Пали си тръгна — или по-скоро избяга. Отлично отстъпление, но Казарил го разпозна като такова въпреки всичко.

Отпусна се в леглото в компанията на болежките и спомените си. Въпреки богатата вечеря и виното сънят не идваше. Страхът може и да му беше приятел, ако твърдението му не беше просто блъф и преувеличение за доброто на Пали, но беше повече от сигурно, че братята ди Жиронал не му бяха. „Рокнарийците казали, че си умрял от треска“ си беше чиста проба лъжа и, умно наистина, лъжа, която нямаше вече как да се докаже. Е, той определено беше в безопасност тук, в тихата Валенда.

Надяваше се, че е наплашил Пали достатъчно, за да гледа къде стъпва в двора в Кардегос и да не нагази, нищо неподозиращ, в някоя купчина стари лайна. Обърна се на другата си страна в мрака и отправи шепнешком молитва към Пролетната дама за безопасността на Пали. И още една, към всички богове, включително Копелето за облекчение на страданията на онези, които плаваха тази нощ по вълните на морето.

На тържественото храмово шествие по случай настъпването на лятото Изел не беше поканена да повтори ролята си на Пролетната дама, защото тя по традиция се изпълняваше от наскоро венчана жена. Една много срамежлива и скромна млада булка предаде трона на властващата богиня на една също толкова благовъзпитана жена в напреднала бременност. Казарил видя как свещеният на Светото семейство въздъхва с облекчение при края на церемонията, която този път премина без изненади.

Животът забави темпото си. Ученичките на Казарил въздишаха и се прозяваха в задушната учебна стая, когато следобедното слънце напечеше каменните зидове на кулата, прозявките не отминаваха и учителя им. В един такъв потен следобед той се предаде и отмени всички уроци след дванайсет часа, докато горещниците не отминат. Както беше казала Бетриз, царина Иста наистина изглеждаше все по-добре с удължаването на дните. Сядаше по-често на трапезата със семейството и почти всеки следобед седеше с придворните си дами в сянката на чворестите плодни дръвчета в дъното на цветната градина. Не й беше позволено обаче да се качва при брулените от вятъра бойници на покрива на замъка, така любими на Изел и Бетриз, където двечките бягаха както от жегата, така и от неодобрението на разни възрастни хора, които не си падаха по изкачването на многобройните стъпала дотам.

Прогонен от собствената си стая, нетърпимо задушна в морния ден след необичайно силния дъжд предната нощ, Казарил пое към градината в търсене на прохлада. Книгата под мишницата му беше една от малкото в бедната библиотека на замъка, които не беше чел, не че трактатът на Ордол „Петорната пътека на душата или Истинските методи на квинтарианската теология“ беше точно по вкуса му. Може пък като я отвореше напосоки на коленете си, евентуалната му дрямка да изглеждаше по-интелектуално занимание за случайни наблюдатели. Заобиколи обраслите с рози решетки и се закова на място — видя, че царината, придружена от една придворна дама с гергеф, е заела пейката, към която се беше отправил. Когато жените вдигнаха поглед към него, той сви глава между раменете си да избегне две замаяни от жегата пчели и се поклони извинително на дамите, задето, без да иска, им се е натрапил.

— Останете, кастилар ди… Казарил, нали? — промълви Иста, когато той се обърна да си ходи. — Как се справя дъщеря ми с учението?

— Много добре, милейди — каза Казарил, като се обърна и сведе глава. — Много е бърза в аритметиката и геометрията и много, хм, упорита в изучаването на дартакийски.

— Добре — каза Иста. — Това е добре. — Погледът й се плъзна за миг по нажежената от слънцето градина.

Компаньонката й се наведе над гергефа да разплете някакъв завързал се конец. Лейди Иста не бродираше. Казарил беше чул прислугата да шепне, че царината и придворните й дами работили половин година върху олтарна покривка със сложна бродерия за храма. Оставали само последните бодове, когато царината изневиделица грабнала везмото и го изгорила в камината в стаята си, където придворните й дами я били оставили сама само за няколко минути. Дали историята беше вярна, или не, Казарил не знаеше, но днес ръцете й не държаха игла и гергеф, а само една роза.

Казарил потърси по лицето й някакъв знак, че го е познала.

— Чудех се… исках да ви питам, милейди, дали ме помните от дните, когато служех тук като паж при благородния ви баща. Беше преди двайсетина години, така че няма да е чудно, ако сте ме забравили. — Позволи си една усмивка. — Тогава нямах брада. — И закри с ръка долната част на лицето си да й помогне.

Иста отвърна на усмивката му, но веждите й се смъкнаха надолу в усилие да си го спомни, което очевидно не даваше резултат.

— Съжалявам. Покойният ми баща имаше много пажове, които се сменяха с годините.

— Да, наистина, той беше чудесен господар. Е, няма значение. — Казарил прехвърли книгата от едната в другата си ръка да прикрие разочарованието си и се усмихна още по-извинително. Боеше се, че този пропуск на паметта й няма нищо общо със състоянието на нервите й. По-вероятно беше въобще да не го е забелязала — нетърпелива млада жена, която гледа напред и нагоре, а не надолу и назад.

Компаньонката на царината, която от известно време ровеше в кутията си с конци, измърмори:

— Проклета работа. — После вдигна очи и изгледа преценяващо Казарил. — Милорд ди Казарил — рече, като се усмихна приканящо. — Ако няма да ви затрудни, бихте ли останали да правите компания на милейди, докато изтичам до стаята си да намеря тъмнозеленото си копринено чиле?

— Няма да ме затрудни ни най-малко, мадам — без да се замисли, отговори Казарил. — Тоест, хм… — Хвърли поглед към Иста, която го погледна право в очите със смущаваща ирония. Е, царината все пак не получаваше пристъпи на истерия. Дори и сълзите, които понякога бе виждал в очите й, блестяха мълчаливо. Казарил се поклони на придворната дама, когато тя се надигна от пейката. Тя го хвана под ръка и го поведе встрани покрай решетката с розите.

Изправи се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Всичко ще бъде наред. Само не споменавайте лорд ди Лютез. И стойте до нея, докато се върна. Ако започне отново старата песен за ди Лютез, просто… не я оставяйте сама. — И забърза към замъка.

Казарил обмисли опасността.

Великолепният лорд ди Лютез цели трийсет години беше най-довереният съветник на покойния царин Иас — приятели от детството, двамата бяха останали неразделни и в зрелите си години, както във война, така и на маса. С течение на времето Иас го беше наградил с всички възможни почести, направил го беше провинкар на два окръга, канцлер на Шалион, маршал на личната си гвардия и генерал на богатия рицарски орден на Сина. Както сред враговете, така и сред верните му поддръжници се говореше, че ди Лютез е царин на Шалион по всичко, освен по име. И че Иас е негова царина…

Понякога Казарил се беше чудил дали е било признак на слабост, или на хитрост от страна на Иас да натовари ди Лютез с мръсната работа и да го направи прицел за недоволството на висшите лордове, а самият той да остане в историята с прозвището Иас Добрия. Макар и не, трябваше да признае, Иас Силния, нито Иас Мъдрия, дори не и, боговете му бяха свидетели, Иас Щастливия. Именно ди Лютез беше уредил втория му брак с лейди Иста, опровергавайки по този начин упоритите слухове сред високопоставените фамилии в Кардегос за някаква противоестествена любов между царина и дългогодишния му приятел. И все пак…