— Тъжна история — поклати глава Казарил. — Надявам се всички да се вразумят.

— Да — съгласи се пратеникът. Усмихна се одобрително, вероятно на чистия начин, по който Казарил бе съумял да не даде израз на предпочитанията си, и прекрати неприкритата си пропаганда.

Храната беше превъзходна и Казарил се наяде до насита. Гостите се преместиха в залата за танци, където царин Орико заспа на стола си, за което Казарил искрено му завидя. Дворцовите музиканти бяха великолепни както винаги. Царина Сара също не танцува, но студеното й лице се смекчи от очевидната наслада, която й носеше музиката, а ръката й тактуваше върху страничната облегалка на стола. Казарил настани затрудненото си храносмилане до стената, облегна удобно рамене и се загледа в по-младите, по-енергични или по-малко преяли гости, които пристъпваха, обръщаха се и се завъртаха грациозно в сложните фигури на танца. Нито на Изел, нито на Бетриз, нито дори на Нан ди Врит им липсваха партньори.

Казарил се намръщи, когато Бетриз зае мястото си във фигурата с третия си, не, с петия си млад лорд. Царина Иста не беше единственият притеснен родител, сгащил го преди отпътуването им от Валенда. Същото беше направил и сер ди Ферей. „Наглеждайте моята Бетриз — беше го помолил той. — Би трябвало с нея да е майка й или някоя друга по-възрастна дама, която познава живота, но уви…“ Ди Ферей се разкъсваше между страха от нещастие и надеждата за добри възможности. „Помогнете й да се пази от недостойни мъже, гуляйджии, безимотни досадници, знаете за кой тип мъже ви говоря“. Такива като него ли, не можеше да не се запита Казарил. „От друга страна, ако се запознае с някой солиден, почтен човек, няма да имам нищо против, ако послуша сърцето си… нали знаете, някой приятен мъж като, хм, да кажем като вашия приятел марш ди Палиар…“ Този небрежно приведен пример не му прозвуча чак толкова случаен. Да не би Бетриз вече да беше дарила тайничко сърцето си? Уви, Пали го нямаше тази вечер, понеже се беше върнал в окръга си след церемонията по инвеститурата на лорд Дондо. Едно приятелско лице би било добре дошло за Казарил сред тази тълпа от непознати.

Някакво движение привлече вниманието му и той обърна глава към едно познато, хладно усмихнато лице, далеч не приятелско обаче. Канцлер ди Жиронал му кимна за поздрав. Казарил се оттласна от стената и отвърна по същия начин. Мислите му си проправиха набързо път през мъглата от храна и вино.

— Ди Казарил. Наистина сте вие. Мислехме, че сте мъртъв.

„Бас държа“.

— Не, милорд. Избягах.

— Някои от приятелите ви се бояха, че сте дезертирали…

„Никой от приятелите ми не би се боял от такова нещо“.

— …но рокнарийците докладваха, че сте загинали.

— Мръсна лъжа, сир. — Казарил не уточни чия е лъжата. — Продадоха ме на галерите с неоткупените мъже.

— Срамота!

— И аз така реших.

— Цяло чудо е, че сте оцелели след това изпитание.

— Да. Чудо е. — Казарил примигна и се усмихна мило. — Върнахте ли си поне парите за откупа? Или някой хитрец си ги е прибрал в джоба? Ще ми се да вярвам, че някой е платил за тази измама.

— Не си спомням. Сигурно интендантът се е занимавал с това.

— Е, станала беше ужасна грешка, но накрая всичко свърши благополучно.

— Наистина. Някой път ще ми разкажете повече за приключенията си.

— Когато кажете, милорд.

Ди Жиронал кимна отсечено, усмихна се и продължи нататък, явно успокоен.

Казарил му върна усмивката, доволен от самообладанието си — стига да беше това, а не обикновен страх. Изглежда, можеше да се усмихва и пак да се усмихва, вместо да се хвърли и да стисне лъжливото копеле за гърлото… „Става царедворец от мен, а?“

След като най-лошите му страхове се успокоиха, Казарил заряза безсмислените си опити да остане невидим и събра смелост да покани лейди Бетриз за един танц. Знаеше, че е дългурест и тромав, но поне не беше пиян като свиня, което му даваше предимство пред половината младежи в залата. Да не говорим за лорд Дондо ди Жиронал, който, след като монополизира за известно време Изел в танците, се беше изнесъл нанякъде с гуляйджийската си компания — или за да си намерят по-грубички забавления, или някой тих коридор, където да си изповръщат червата. Казарил се надяваше да е второто. Очите на Бетриз святкаха от вълнение, докато двамата се въртяха в сложните фигури на танца.

По някое време Орико се събуди, музикантите капнаха от умора и балът тръгна към приключване. Казарил мобилизира колкото пажове можа да открие, които, заедно с лейди Бетриз и сера ди Врит, да пренесат плячката на Изел и да я приберат на сигурно място. Теидез бе пренебрегнал с презрение танците и се беше посветил повече на забележителното многообразие от сладкиши, отколкото на виното, макар че на ди Санда като нищо можеше да му се стовари на главата тежък пристъп на повръщане като резултат. Ясно беше обаче, че момчето се е опило по-скоро от вниманието, отколкото от виното.

— Лорд Дондо ми каза, че всеки би ме взел за осемнайсетгодишен! — победоносно съобщи той на Изел. През последното лято Теидез беше расъл като бурен, надминавайки на ръст кака си, и това му бе дало повод да се перчи като паун, а на Изел — да сумти презрително. Момчето закрачи към спалнята си, сякаш му бяха порасли криле.

Докато прибираха подаръците в заключващите се кутии в преддверието на спалнята на Изел, Бетриз — шепите й бяха пълни с бижута — попита Казарил:

— Та защо не използвате името си, лорд Каз? Какво му е лошото на Вълк? То си е едно доста, ъъъ, силно име за мъж, в крайна сметка.

— Намразих го като малък. — Той въздъхна. — По-големият ми брат и приятелите му ме тормозеха, лаеха и виеха подире ми, докато не ме докарваха до сълзи от бяс, което пък ме вбесяваше още повече — уви, когато израснах достатъчно висок, за да мога да го набия, той вече беше надраснал тази игра. Тогава смятах, че това е адски нечестно от негова страна.

Бетриз се засмя.

— Разбирам!

Казарил се добра залитайки до тишината на собствената си спалня и едва тогава се сети, че не е написал обещаното писмо до провинкарата. Разкъсван между леглото и дълга, той въздъхна и извади писалките, хартията и восъка, но писмото му излезе значително по-кратко от забавния разказ, който беше намислил: няколко сбити реда, завършващи с: „Всичко в Кардегос е наред“.

Запечата писмото, откри един сънен паж, който да го предаде на някой от куриерите, потеглящи в зори от Зангре, и се просна в леглото.

Тържественият банкет от първата им вечер в Зангре твърде скоро бе последван от закуската, обяда и официалната вечеря, която включваше и театрално представление. Богатите трапези се заредиха една след друга и през следващите дни, докато Казарил, вместо да съжалява наедрелия царин Орико, не започна да се чуди как той въобще е в състояние да се движи. Поне първоначалното изобилие от подаръци за царевича и царевната понамаля. Казарил най-сетне успя да попълни инвентарния си списък и започна да се замисля къде и по какви поводи Изел може на свой ред да подари част от насъбраното. От една царевна се очакваше да проявява щедрост.

На четвъртата сутрин се събуди, замаян от объркания си сън, в който търчеше из Зангре, награбил в шепи бижута, които не успяваше да връчи навреме на получателите им, и в който незнайно как присъстваше и един голям говорещ плъх, който му даваше невъзможни указания за посоките. Разтърка очи да прогони утайката от съня и се замисли от кое ще е по-разумно да се откаже — от силните вина на Орико или от тортите, в които имаше твърде много бадемов крем. Зачуди се с какви ли ястия ще трябва да се справи днес. А после се изсмя на глас, спомнил си дажбите по време на обсадата. Измъкна се от леглото, като продължаваше да се хили.

Изтърси туниката, която бе носил предния следобед, и разкопча маншета й, за да извади поизсъхналия половин самун хляб, който Бетриз настоятелно го бе помолила да скрие в широкия си ръкав, когато пикникът край реката бе прекъснат без време от изсипалия се проливен дъжд. Казарил се замисли с усмивка дали съхраняването на храна е било едно от предназначенията на широко скроените ръкави по времето, когато са излезли на мода в двора на Кардегос. Съблече нощната си риза, нахлузи панталоните, стегна връзките им и отиде при умивалника да се измие.