Казарил застана зад Изел, поизправи гръб и се настрои да издържи изпитанието, когато природените брат и сестра на царина се подготвиха да приемат почитанията на дългата опашка от царедворци, нито един от които не биваше да остане пренебрегнат. Дъхът застина в гърлото му, когато първите двама мъже пристъпиха напред.
Марш ди Жиронал беше облечен с пълната церемониална одежда на генерал на свещения рицарски орден на Сина, пласт връз пласт в кафяво, оранжево и жълто. Не се беше променил много, откакто Казарил го беше видял за последно преди три години, когато бе приел от него ключовете за Готоргет и маршалът му бе поверил командването на крепостта в походната си шатра. Още си беше слаб, посивял, с хладнокръвие в погледа, пълен с енергия, от хората, които често забравят да се усмихнат. Широкият колан за меча, пресичащ гърдите му, тежеше от емайл и скъпоценни камъни, преплетени в символите на Сина — оръжия, животни и бурета вино. Тежката златна верига, знак за канцлерския пост, висеше на врата му.
Три големи пръстена с печати красяха ръцете му — този на собствения му богат дом, на Шалион и на Ордена на Сина. Не носеше други пръстени — дори десетки скъпоценни камъни не биха могли да засилят впечатлението от тази небрежна демонстрация на власт.
Лорд Дондо ди Жиронал също беше с церемониални одежди на свещен генерал в цветовете — синьо и бяло — на Ордена на Дъщерята. По-набит от брат си, с неприятната склонност да се поти обилно, на четирийсет години той все още излъчваше присъщата за рода им енергичност. Като се изключеха салтанатите на новия му пост, той изглеждаше непроменен и незасегнат от времето, когато Казарил го беше видял за последно в лагера на брат му. Казарил осъзна, че се е надявал Дондо поне да е надебелял като Орико, като се имаше предвид прословутата му невъздържаност на масата, в леглото и във всички други наслади, но с изключение на малкото шкембенце, той си беше все същият. Блясъкът по ръцете му, да не споменаваме ушите, шията, китките и златните шпори на ботушите, компенсираше нежеланието на брат му да демонстрира семейното богатство.
Погледът на ди Жиронал се плъзна по Казарил без знак, че го е познал, но черните вежди на Дондо се смъкнаха, докато чакаше реда си, и той свъси чело, оглеждайки любезната, лишена от друго изражение физиономия на Казарил. После внезапно се смръщи още повече. Но изпитателният му поглед се откъсна от Казарил, когато брат му даде знак на един слуга да поднесе даровете, приготвени за царевич Теидез — обковани със сребро седло и юзди, прекрасен ловен лък и тежко копие със зловещо излъскан стоманен връх. Развълнуваните благодарности на Теидез бяха съвсем искрени.
След като беше представен официално на свой ред, лорд Дондо щракна с пръсти и един слуга пристъпи напред и отвори кутията, която държеше. С жест, достоен за театрално представление, Дондо извади от нея невероятно дълъг наниз от перли и го вдигна високо, така че всички да го видят.
— Царевна, поздравявам ви с добре дошла в Кардегос от името на моя свещен орден, на моето знатно семейство и лично от свое име! Приемете дара ми от перли два пъти вашия ръст — той разклати наниза, който наистина беше толкова дълъг, колкото изненаданата Изел беше висока, — и да благодарим на боговете, че не сте по-висока, иначе със сигурност бих се разорил! — Шегата му предизвика смях сред тълпата царедворци. Той й се усмихна енергично и прошепна: — Позволявате ли? — И без да изчака отговор, се наведе и овеси наниза на врата й. Девойката трепна неспокойно, когато ръката му я докосна в движение по бузата, после обаче поглади с длан лъскавите топчета и се усмихна удивено на дарителя. Успя да му благодари почти без да заекне и Дондо се поклони — твърде ниско, горчиво си помисли Казарил. Лично на него жестът му се стори подплатен с ненатрапчива, но доловима доза подигравка.
Чак след това Дондо отдели един миг да каже нещо на ухото на брат си. Казарил не чу тихо прошепнатите думи, но му се стори, че устните на Дондо оформиха думата „Готоргет“. В погледа, който ди Жиронал хвърли на Казарил, за миг се мярна тревога и бдителност, но после двамата мъже отстъпиха, за да направят място на следващия благороден лорд в редицата.
Стряскащо количество подаръци за добре дошли, някои щедри, други по-скоро мили, се заизсипва връз царевича и царевната. На Казарил се падна задачата да се погрижи за тези на Изел и с помощта на Бетриз, която си водеше подробни записки за дарителите, му предстоеше по-късно да ги впише в счетоводните книги на домакинството. Царедворците се тълпяха около двамата младежи като мухи около разлян мед, горчиво си помисли Казарил. Теидез се беше превъзбудил до такава степен, че от време на време се кискаше открито. Ди Санда сякаш беше глътнал бастун, доволен и напрегнат едновременно. Изел, макар също да беше развълнувана, се държеше що-годе прилично и с достойнство. Стресна се само веднъж, когато й бе представен рокнарийски пратеник от едно от северните княжества, висок, златокож и със сплетена на сложни плитки светлокестенява коса. Диплите на робата му от фин бродиран лен се развяха като знамена при изящния му поклон. Тя отвърна с реверанс, запазвайки хладнокръвно любезност, но без да се усмихва, и му благодари за подаръка — красив колан от гравирани корали, нефрит и златни брънки.
Подаръците на Теидез бяха по-разнообразни, макар общата тенденция да клонеше силно в полза на оръжията. Изелините бяха предимно бижута, плюс цели три прекрасни музикални кутии. Накрая всички подаръци, които получателите им не бяха окачили по себе си, бяха изложени на една маса, охранявани от двама пажове — в края на краищата предназначението им бе колкото да зарадват царевича и царевната, така и, а може би най-вече, да демонстрират богатството, съобразителността или щедростта на дарителите — и елитът на Кардегос се понесе целокупно към банкетната зала.
Царевичът и царевната бяха поканени да заемат местата си на високата маса, от двете страни на Орико и неговата царина. До тях бяха настанени братята Жиронал — канцлерът се усмихваше с известна скованост на четиринайсетгодишния Теидез, а Дондо очевидно се опитваше да се хареса на Изел, макар да се виждаше и с просто око, че се смее на шегите си доста по-силно от нея. Казарил го настаниха на една от перпендикулярните маси заедно с по-дребните благородници и не твърде далеч от повереницата му. Мъжът на средна възраст от дясната му страна се оказа ибрийски пратеник.
— Ибрийците се отнесоха добре с мен при последното ми пътуване из вашата страна — любезно завърза разговор Казарил, след като се представиха един на друг, решил по възможност да не навлиза в подробности. — А вие как се озовахте в Кардегос, милорд?
Ибриецът се усмихна дружески.
— Вие сте човекът на царевна Изел, нали? Е, като оставим настрана несъмнените наслади на есенния лов в Кардегос, царинът на Ибра ме прати да убедя царин Орико да оттегли подкрепата си за новия бунт на Наследника в Южна Ибра. Наследникът получава помощ от Дартака. Според мен неминуемо ще открие, че това е подарък, който ще се обърне и ще му отхапе ръката, когато най-малко очаква.
— Царинът на Ибра сигурно приема болезнено бунта на Наследника — отбеляза Казарил, придържайки се към истината, но без да дава израз на отношението си. Старата ибрийска лисица достатъчно пъти беше играла двойните си игрички с Шалион през последните трийсет години, спечелвайки си репутацията на съмнителен приятел и опасен враг — макар че ако тази злощастна война на прибежки със сина му беше възмездието на боговете за лукавството му, то боговете наистина наказваха жестоко. — Не знам какво мисли царин Орико по въпроса, но на мен ми се струва, че да подкрепиш младостта срещу старостта е като да заложиш на сигурно. Двамата трябва пак да се сдобрят, или времето само ще реши проблема. Да победи сина си, за стареца ще е като да победи самия себе си.
— Вече не. Ибра има и друг син. — Пратеникът се огледа, наведе глава към Казарил и сниши глас: — Факт, който не убягна от вниманието на Наследника. За да се подсигури, миналата есен той удари по по-малкия си брат — мерзка и скрита атака, макар сега да твърди, че не я е разпоредил той, а е била самоволна инициатива на негови подчинени, разтълкували погрешно думите му. Много точно са си ги разбрали те, мен ако питат. Опитът им да премахнат младия царевич Бергон беше осуетен, слава на боговете, и Бергон беше спасен. Но Наследникът окончателно изчерпи търпението на баща си. Този път няма да има мир до пълната капитулация на Южна Ибра.
