Лейди Бетриз скръцна със зъби.

— Ама че човек! Държи се като, като…

— Като някоя от котките в замъка — подсказа й Изел, — когато се появи чужда котка. Какво толкова сте му направили, че съска така, щом ви види, Казарил?

— Уверявам ви, че не съм пикал под прозореца му — сериозно обяви Казарил, с което накара Бетриз да се изкиска в шепа — а, така вече е по-добре, — и да се огледа виновно да не би придворната да е седнала твърде близо и да е чула неприличната забележка. Дали пък не беше прекалил? Знаеше, че още не е хванал съвсем цаката на младите дами, но пък тези двете не се бяха оплакали от него, въпреки дартакийския. — Сигурно си мисли, че бих предпочел неговата служба. Макар че не виждам защо би му хрумнало нещо такова.

А може и да е имал основание, внезапно осъзна Казарил. При раждането на Теидез вероятността да наследи трона от току-що задомения си заварен брат Орико беше значително по-малка от сега. Но годините минаваха, а царината на Орико така и не бе успяла да зачене и интересът — нездравият интерес навярно — към Теидез със сигурност бе започнал да нараства в двора на Шалион. Може би точно по тази причина Иста беше напуснала столицата: за да отведе децата си далеч от бурния дворцов живот в тихата, неотровена от сплетни атмосфера на провинциална Валенда. Мъдър ход, в крайна сметка.

— О, не, Казарил — рече Изел. — Стойте си при нас. Тук е много по-хубаво.

— Така е — увери я той.

— Не е честно. Вие сте два пъти по-умен от ди Санда и сте пътували десет пъти повече от него! Защо го търпите толкова, толкова… — Бетриз, изглежда, срещаше затруднения с намирането на подходящата дума. — Толкова мълчаливо — най-накрая довърши тя. И отклони поглед за миг, сякаш се страхуваше, че той ще се досети за доста по-неприятното определение, което беше заменила в последния момент.

Казарил се усмихна криво на неочакваната си застъпничка.

— Как мислите, дали ди Санда ще се почувства по-щастлив, ако му дам възможност да упражнява глупостта си върху мен?

— Да, разбира се!

— Е, в такъв случай въпросът ви сам си намери отговор.

Тя отвори уста, после я затвори безславно. Изел едва не се задави от смях.

Една сутрин обаче ди Санда му стана малко по-симпатичен — появи се в учебната стая толкова пребледнял, че лицето му чак зеленееше, с тревожната новина, че царственият му повереник е изчезнал и не са го открили нито в къщата, нито в кухнята, нито в кучкарника или конюшнята. Казарил веднага препаса меча си, готов да яхне коня заедно с групата по издирването, като вече разчертаваше наум града и околностите му и преценяваше различните възможности — нараняване, разбойници, реката… таверните? Беше ли Теидез достатъчно голям да си пробва късмета с някоя проститутка? Това би било достатъчно сериозно основание да се измъкне от опеката на досадните си придворни.

Преди Казарил да е посочил това изобилие от възможности на ди Санда, чийто ум бе зациклил неспасяемо на разбойническото нападение като единствена възможна причина за отсъствието на младия царевич, самият Теидез се появи на коня си във вътрешния двор, окалян и потен, с дълъг лък през рамо, задъхано конярче по петите и мъртва лисица, преметната на седлото пред него. Младежът огледа намусено сбиращата се кавалкада.

Казарил изостави опитите да яхне коня си, без да разтегли някое вдървено сухожилие, приседна на пънчето за качване с юздата на кафявия скопец в ръка и с наслаждение проследи сцената — как четирима големи мъже гълчат момчето и го разпитват за очевидното.

„Къде бяхте?“ едва ли си струваше да се пита. „Защо го направихте?“ — също. „Защо не казахте на никого?“ — отговорът на този въпрос ставаше все по-очевиден с всяка минута. Теидез изтърпя конското със стиснати зъби, поне в по-голямата му част.

Когато ди Санда млъкна, за да си поеме дъх, Теидез бутна безжизнената си червеникава плячка в ръцете на Беетим, ловеца.

— Дръж. Одери ми я. Искам кожата.

— Кожите не струват през този сезон, млади господарю — ядосано рече Беетим. — Козината е рядка и се скубе много. — После размаха пръст към тъмните цицки на лисицата, натежали от мляко. — Освен това носи лош късмет да убиеш животно, което има малки, през сезона на Дъщерята. Ще трябва да й изгоря мустаците, или духът й ще се връща и ще ми разлайва кучетата по цяла нощ. А лисичетата къде са, а? Трябвало е да ги убиете и тях, като сте почнали, направо е жестоко да ги оставите да умрат от глад. Или пък двамцата сте ги скрили някъде по пътя, а? — Ядният му поглед се впи в уплашеното конярче.

Теидез хвърли лъка си на земята и изръмжа ядосано:

— Търсихме бърлогата. Не можахме да я намерим.

— Да, а колкото до теб… — обърна се ди Санда към нещастното конярче. — Знаеш, че трябваше да дойдеш първо при мен, ти… — И занарежда обиди, които бяха много по-директни от онези, с които се бе осмелил да засипе царевича, като завърши с нареждането: — Беетим, върви да напердашиш това момче за глупостта и нахалството му!

— Ще го направя, и още как, милорд — мрачно кимна Беетим и се отправи към конюшните с мъртвата лисица в едната ръка и яката на присвилото се конярче в другата.

Двамата главни коняри прибраха конете. Казарил им връчи с охота юздите на своя скопец и се замисли за закуската си — сега вече едва ли я грозеше неопределено забавяне. Ди Санда, у когото гневът беше взел връх над уплахата, конфискува лъка и подкара Теидез през двора. Гласът на младежа долетя, извисен в един последен контрааргумент, преди вратата да се захлопне след двамата: „Какво да правя, като ми е толкова скучно!…“

Казарил сподави смеха си. Богове пет, каква ужасна възраст за едно момче. Пълно до пръсване с енергия и тормозено от изнервени, неразбираеми възрастни с глупави представи за това как трябва да си прекарва времето, сред които не присъстваха пропускането на утринните молитви, за да идеш на лов за лисици в прекрасна пролетна заран като тази — Казарил вдигна поглед към небето, изсветляващо до нежно синьо с разпръсването на утринната мъгла. Спокойствието в двора на провинкарата, истински балсам за душата на Казарил, несъмнено горчеше с ограниченията си на бедния Теидез.

И най-дискретният съвет от устата на новоназначения Казарил би се приел зле от ди Санда, както стояха нещата помежду им в момента. Струваше му се обаче, че ако ди Санда държи да запази бъдещото си влияние над царевича, когато той порасне достатъчно, за да встъпи във владенията си с цялата власт и привилегии на — най-малкото — висш лорд на Шалион, то едва ли е избрал правилния път, тъкмо обратното. По-вероятно беше Теидез да се отърве от него при първа възможност.

И все пак ди Санда беше съвестен човек, трябваше да признае Казарил. Някой по-лукав с неговите амбиции като нищо би сводничил на Теидез и апетитите му, вместо да се опитва да ги озаптява, спечелвайки си пристрастеност вместо лоялност. Казарил познаваше не един и двама младежи от благороднически семейства, попаднали под лошото влияние на придворните си… не и сред ди Баошия обаче. Докато провинкарата държеше юздите, Теидез нямаше да попадне на паразити от този сорт.

Шестнайсетият рожден ден на царевна Изел се падаше в средата на пролетта, около месец и половина след като Казарил беше пристигнал във Валенда. Подаръкът, който тази година брат й Орико й изпрати от столицата Кардегос, беше прекрасна сива петниста кобила — страхотно попадение, или внимателно премислено, или чист късмет, защото Изел буквално се прехласна по грациозното създание. Казарил трябваше да признае, че кобилката е царски подарък. А и му позволи да избегне за още известно време проблема с треперещата си ръка, защото съвсем лесно убеди Изел, че е редно да напише собственоръчно благодарственото си писмо, което куриерът да отнесе на брат й в столицата.

През следващите дни обаче Казарил с недоумение установи, че е станал обект на най-дискретни и внимателни, да не кажем смущаващи, запитвания относно здравето му от страна на Изел и Бетриз. Малки подаръчета от най-добрите плодове и други лакомства му биваха подавани през масата, за да възбудят апетита му; подканяха го да си ляга рано; да си пийне вино, но не твърде много, и току го канеха на кратки разходки в градината. Тази неочаквана промяна в поведението им си оставаше мистерия за Казарил, докато един ден не чу ди Ферей да се шегува с провинкарата на тази тема и не разбра, че Изел и придворната й дама са били помолени да ограничат енергичната си езда заради крехкото здраве на новия си секретар. Здравият разум на Казарил взе връх над възмущението му точно навреме, за да потвърди тази измислица с изопнато лице и убедително вдървена походка. Вниманието им, макар и породено от егоистични подбуди, бе твърде приятно, за да го отхвърли с лека ръка. А и… не беше необходимо да се преструва много.