Както все по-топлото време, така и, в интерес на истината, все по-укрепващото му здраве, скоро го накараха да съжалява за преструвките си. В края на краищата не след дълго щяха да започнат летните горещини, а с тях и темпото на живот да се забави. Като гледаше как и двете момичета прескачат повалени дървета като сраснали се с конете си и препускат умело по тесните пътечки покрай реката, която се плискаше на вълнички в златно и зелено под шарената сянка на младите листа по надвисналите клони, тревогата му за безопасността им взе да намалява. Не техните, а неговият кон, отскочил встрани, след като бе подплашил една сърна, излетяла от гъстак преплетени драки, го хвърли жестоко на земята върху подложка от остри камънаци и изпъкнали корени, като му изкара въздуха и скъса едно от срастванията по гърба му. Лежа със свирещи гърди и размазан от сълзи на болка поглед, докато две уплашени женски лица не се замержеляха в полезрението му на фона на дантелата от листа и небето.

Само с общите им усилия и с помощта на едно повалено дърво Казарил успя да се качи отново на гърба на уловеното животно. Обратният път нагоре към замъка беше толкова по дамски бавен и спокоен, да не споменаваме виноват, колкото не би могла да си пожелае и измъчената им гувернантка. Докато стигнат до двореца, светът беше престанал да се върти и да подскача лудешки пред погледа му, но разкъсаното срастване гореше болезнено, а мястото се беше подуло колкото яйце под туниката му. Най-вероятно щеше да посинее до черно и да минат няколко седмици, преди отокът да спадне. Когато най-после се прибраха по живо по здраво в двора, Казарил не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за блокчето за качване, за конярчето и за това да се смъкне жив от гърба на проклетото животно. Стъпил най-сетне на земята, той застина за миг, опрял глава о лъка на седлото и изкривил лице от болка.

— Каз!

Познатият глас връхлетя ушите му сякаш от нищото. Той вдигна глава и примигна. С широко разперени ръце, към него крачеше висок, добре сложен тъмнокос мъж, облечен с елегантна туника от червен брокат и с високи ботуши за езда.

— Богове пет! — прошепна Казарил, а миг по-късно: — Пали?

— Каз, Каз! Дай да ти разцелувам ръцете! И краката ти ще разцелувам! — Високият мъж го награби, като едва не го събори на земята, приведе в действие първата част от заканата си, а втората замени с прегръдка. — Каз, човече! Мислех те за умрял!

— Не, не… Пали… — Наполовина забравил за болката в гърба, той сграбчи на свой ред ръцете на мъжа и се обърна към Изел и Бетриз, които бяха оставили конете си на конярчетата и ги наблюдаваха с нескрито любопитство. — Царевна Изел, лейди Бетриз, позволете ми да ви представя сер ди Палиар — той ми беше дясната ръка при Готоргет. Богове пет, Пали, какво правиш тук?

— Бих могъл да те попитам същото, и то с по-голямо основание! — отвърна Пали и се поклони на дамите, които го оглеждаха с нарастващо одобрение. Годините след Готоргет се бяха постарали да подобрят и без това привлекателната му външност, не че всички те не бяха заприличали на нещастни плашила в края на обсадата. — Царевна, милейди, за мен е чест… само че сега съм марш ди Палиар, Каз.

— Ооо — проточи Казирал. — Моите съболезнования. Скорошна ли е загубата ти?

Пали прие извинението с разбиращо кимване.

— Вече минаха почти две години. Баща ми получил апоплектичен удар още докато бяхме затворени в Готоргет, но издържа да ме види как се прибирам у дома, слава на Бащата на зимата, и малко след това почина. Позна ме, а аз можах да го видя за последно, да му разкажа за кампанията — той се моли за теб, да знаеш, през последния си ден, макар тогава и двамата да мислехме, че се молим за падналите в боя. Каз, човече, къде изчезна тогава?

— Аз… не бях откупен.

— Не си бил откупен? Как така не си бил откупен? Как може ти да не си бил откупен?

— Станала беше някаква грешка. Името ми не е било включено в списъка.

— Ди Жиронал каза, че според доклада на рокнарийците си бил умрял от внезапна треска.

Усмивката на Казарил стана напрегната.

— Не. Продадоха ме в робство на галерите.

Главата на Пали отскочи назад.

— Ега ти и грешката! Не, чакай, нещо не се връзва…

Гримасата на Казарил и жестът му с ръка пред гърдите възпряха възмутения протест на Пали, макар да не угасиха наежения поглед в очите му. Пали винаги бе разбирал от намеци, стига да са достатъчно ясни. Извивката на устата му казваше: „Добре де, но по-късно ще измъкна от теб цялата история!“ Когато се обърна към ди Ферей, който се приближаваше, наблюдавайки с интерес тази неочаквана среща, жизнерадостната му усмивка вече се беше върнала.

— Милорд ди Палиар ще пие вино с провинкарата в градината — обясни кастеланът. — Елате и вие, Казарил.

— Благодаря.

Пали го хвана под ръка и двамата последваха ди Ферей извън двора и покрай кулата към малкото парче земя, което градинарят на провинкарата засаждаше с цветя. При хубаво време това беше любимото й място навън. Три стъпки и Казарил изостана. Пали забави крачка и го изгледа изпод вежди. Провинкарата ги чакаше с търпелива усмивка, разположила се като на трон под извитата решетка, по която се катереха все още неразцъфнали рози. Махна им към столовете, които слугите бяха изнесли навън. Казарил се сгъна внимателно на една възглавничка, като примижа и изохка, въпреки старанието си да не го прави.

— Демони на Копелето — изсъска Пали през зъби, — рокнарийците ли те осакатиха така?

— Само наполовина. Лейди Изел… оох!… изглежда, е решила да довърши започнатото от тях. — И бавно се облегна назад. — Както и онзи глупав кон.

Провинкарата изгледа смръщено двете млади дами, които ги бяха последвали неканени.

— Изел, пак ли галопирахте? — строго попита тя.

Казарил размаха ръка.

— Вината беше изцяло на моя храбър кон, милейди, който реши, че е атакуван от ядяща коне сърна. Подскочи встрани, а аз не. Благодаря. — Прие с неприкрита признателност една чаша вино от прислужника и побърза да отпие, като се опитваше да не я разплиска с треперещата си ръка. Неприятното, треперливо усещане в стомаха му вече преминаваше.

Изел му хвърли благодарен поглед, който не остана незабелязан от баба й. Провинкарата изсумтя подозрително. И рече като един вид наказание:

— Изел, Бетриз, вървете да смените тези дрехи за езда и облечете нещо подходящо за вечеря. Може да сме от провинцията, но не сме диваци. — Двечките повлякоха крака покрай кулата, като току поглеждаха назад към очарователния гост.

— А ти как се озова тук, Пали? — попита Казарил, когато момичетата се скриха зад ъгъла и вече не отвличаха вниманието му. Пали също се беше загледал подире им и му бе необходима секунда да се отърси и да дойде на себе си. „Ченето ти е увиснало, човече, затвори го — помисли си развеселен Казарил. — На мен ми се случва непрекъснато“.

— О! Тръгнал съм към Кардегос да се позавъртя из двора. Баща ми винаги спираше тук, нали беше близък със стария провинкар, та като наближихме Валенда, реших да се натрапя и пратих куриер. И милейди — той кимна към провинкарата — бе така добра да ме покани.

— Добре щях да те напляскам, ако не беше изпълнил дълга си към мен — рече провинкарата с топла усмивка и възхитителна липса на логика. — Твърде много години минаха, откакто не съм виждала нито баща ти, нито теб. Много съжалявам, че е починал.

Пали кимна и продължи към Казарил:

— Смятаме да оставим конете да си починат тази нощ и утре да продължим бавно към столицата — времето е твърде хубаво, за да бързаме. По пътищата е пълно с поклонници, тръгнали я към светилище, я към някой храм — пълно и с онези, които се прехранват от тях, уви — чухме, че проходите на много места били завардени от разбойници, но така и не ги открихме.

— Търсили сте ги? — удивен рече Казарил. Докато той беше на път, единственото му желание бе да не намери бандити.

— Ха! Сега аз съм палиарският лорд-посветен към ордена на Дъщерята, заех мястото на баща си, както се сещаш. Имам си задължения.