— Най-напред го премислете внимателно, царевна. Обмислете го от всички страни. Един несъмнен недостатък например е отвратителният свекър. — Челото на Казарил се набръчка. — Макар че времето най-вероятно ще се погрижи за това. А не познавам друг, по-способен да надмогва емоциите си в полза на политиката от старата Лисица.

Изел обърна гръб на масата и закрачи из стаята. Тежките поли на роклята й изшумоляваха при всяка решителна крачка.

Царина Сара понасяше резултатите от проклятието на Орико наравно с него — най-вероятно се беше заразила след брака си. Ако Изел се омъжеше извън Шалион, възможно ли беше, по същата логика, да се отърси от проклятието, както змията сваля старата си кожа, и да го остави зад себе си? Беше ли това начин да избяга от ориста си? Предпазливостта спря нарастващото му вълнение. Ами ако старата мрачна съдба на Златния генерал я последваше през границите в новата й родина? Трябваше да го обсъди с Умегат, и то възможно най-скоро.

Изел спря и впери поглед през високия прозорец, където бе седяла и понасяла зловещото ухажване на Дондо. Очите й се присвиха. Накрая каза решително:

— Трябва да опитам. Няма да оставя живота си да се влачи по течението към поредния разрушителен водопад, без да натисна веслата, за да обърна посоката му. Ще говоря с царина, и то незабавно.

Закрачи към вратата и извика високо, като генерал, който призовава войските си:

— Бетриз, Казарил, след мен!

След като дълго обикаляха напразно Зангре, най-после откриха Орико, не къде да е, а в покоите на царина Сара, заемащи най-горния етаж на кулата на Иас. Царинът и царината седяха на малка масичка до един прозорец и играеха на дама. Простата игра, макар и с резбована дъска и цветни мраморни пулове, изглеждаше подходящо забавление за деца или възстановяващи се след продължително боледуване хора, а не за най-знатните хора в страната… не че Орико имаше вид на здрав човек за всеки, който имаше очи да види. Зловещите сенки около царската двойка бяха само излишен ретуш на уморената им тъга. Те не играеха, за да убият времето, осъзна Казарил, а за да си отвлекат вниманието от страха и мъката, които ги притискаха отвсякъде.

При вида на Сариното облекло Казарил се стресна. Вместо дворцовия траур в черно и лавандулено, който носеше Орико, тя беше облечена изцяло в бяло — празничния тоалет за Деня на Копелето, вмъкван на всеки две години след Средлетния ден на Майката, за да се избегне изместването, в дългосрочен план, на сезоните. Избеленият лен на дрехите й беше твърде тънък за студеното време и тя се гушеше в голям пухкав шал от бяла вълна. Изглеждаше тъмна, тънка и нездраво бледа в светлите одежди. С други думи, това й облекло представляваше още по-неприкрита обида от ярките дрехи, които носеше на Дондовото погребение. Казарил се зачуди дали не смята да носи белите одежди на Копелето през целия период на траур. И дали ди Жиронал ще се осмели да възнегодува.

Изел приклекна в реверанс пред брат си и снаха си, после погледна Орико с блеснали очи, стиснала ръце пред себе си в поза на скромна женственост, която откровено си противоречеше с изпънатия й от напрежение гръб. Казарил и лейди Бетриз също се поклониха подобаващо. Орико се извърна от масата с играта и кимна в отговор. Намести шкембето си в скута и изгледа неспокойно сестра си. От това разстояние Казарил можа да види къде шивачът е вмъкнал клинове от лавандулен брокат в страничните шевове, за да разшири туниката, както и леко избелелите линии на старите шевове по ръкавите. Царина Сара придърпа шала си и се сви по-навътре в еркерния прозорец.

Без да губи време с дълги предисловия, Изел изложи молбата си пред царина за започване на официални преговори с Ибра за ръката на царевич Бергон. Наблегна на възможността за сключване на мир, та по този начин да се изглади разпрата, създадена от злополучната подкрепа на Орико за покойния Наследник, защото без съмнение нито Шалион, нито изтощената Ибра имаха готовност да продължат конфликта и при новите обстоятелства. Посочи колко подходяща партия е Бергон, както по възраст, така и по ранг, изброи и предимствата за самия Орико — дипломатично не добави и името на Теидез в бъдеще време — от това в идните години да разполага с роднина и съюзник в двора на Ибра. Обрисува жива картина на глутницата по-дребни лордове на Шалион, тръгнали на лов за ръката й — неприятност, която Орико би предотвратил лесно чрез брака й с Бергон. Последният й аргумент предизвика жална въздишка от страна на царина.

Орико започна да извърта, както се и очакваше, като се хвана точно за последния аргумент:

— Но траурът ти ще те предпази поне за известно време, Изел. Дори и Марту… тоест, Марту не би обидил паметта на брат си, като се съгласи съсипаната му от скръб годеница да се ожени преди пепелта от погребалната му клада да е изстинала.

Изел изсумтя по повод „съсипаната от скръб“ годеница.

— Пепелта на Дондо скоро ще изстине и тогава какво? Орико, повече никога не ще приема да ми натрапиш съпруг без моето съгласие — предварителното ми съгласие. Няма да ти позволя.

— Да, да — побърза да се съгласи Орико и размаха ръце. — Онова… онова беше грешка, сега вече разбирам. Прости ми.

„Е, и това ако не е меко казано…“

— Не исках да те обидя, мила сестрица, нито теб, нито, ъъъ, боговете. — Орико се огледа, сякаш се страхуваше някой обиден бог да не му скочи от незнайно каква астрална засада. — Исках да направя добро — на теб и на Шалион.

Едва сега на Казарил му светна, че докато никой в двора, освен него и Умегат, не знаеше чии молитви са виновни Дондо да се прости… е, не с този свят, но поне с живота си, то всички знаеха, че царевната се е молила за спасение. Никой не я подозираше, нито я обвиняваше в опит да направи магия за смърт — разбира се, никой не подозираше и не обвиняваше и него, — но въпреки това Изел беше тук, а Дондо го нямаше. Всеки царедворец с ум в главата сигурно се беше стреснал не на шега от мистериозната смърт на Дондо, а за някои това важеше в още по-голяма степен.

— В бъдеще няма да ти бъде предлаган брак, без да е съгласуван предварително с теб — каза Орико с нетипична твърдост. — Това ти го обещавам, кълна се в короната си.

Тържествена клетва. Казарил вдигна вежди. Орико явно говореше сериозно. Изел сви устни, после прие обещанието с леко, бдително кимване.

Нечие леко дихание, излязло през женски ноздри, се чу в кратката тишина — очите на Казарил се плъзнаха към царина Сара. Лицето й беше в сянката на стената, но устните й се свиха иронично за миг при думите на съпруга й. Казарил се замисли какви ли тържествени обещания пред нея е нарушавал Орико и отмести разтревожено поглед.

— По същата причина — Орико премина към следващото увъртане като човек, който прекосява поток, скачайки от камък на камък, — траурът не позволява да те предложим на Ибра толкова скоро. Лисицата може да приеме подобна прибързаност за обида.

Изел махна нетърпеливо.

— Но ако чакаме, някоя друга ще грабне Бергон! Царевичът сега е наследник, на възраст за женене е, а баща му ще иска да осигури спокойствие по границите си. Лисицата със сигурност ще иска да го размени срещу съюзничество — за някоя дъщеря на маршал Йис например, или за богата дартакийска благородничка и Шалион ще остане с пръст в уста!

— Твърде скоро е. Твърде скоро. Не казвам, че аргументите ти не са убедителни и че няма да дочакат своя ден. Всъщност преди няколко години Лисицата направи дипломатически запитвания за ръката ти, не помня вече за кой от синовете си, но всичко се разтури, когато избухнаха размириците в Южна Ибра. Нищо не е сигурно. Ами че бедната ми майка бражарка е била сгодявана пет пъти, преди най-накрая да я омъжат за царин Иас. Прояви търпение, успокой се и изчакай по-подходящ момент.

— Според мен сега е идеалният момент. Искам да вземеш решение, да го обявиш официално и да го спазиш — преди канцлер ди Жиронал да се е върнал.

— А, ъъъ, да. И това също. Не бих могъл да предприема стъпка от такова сериозно естество, без да го обсъдя с първия си съветник и с другите лордове от съвета. — Орико кимна, доволен от себе си.