— Браво — тихичко й каза той, когато усети ноктите да се впиват в туниката му. Гарванът се премести малко встрани. — Браво. — Птицата кривна черния си клюн и го изгледа с безизразните си, лъскави като мъниста очички.

Изел и Бетриз заскачаха с развълнувани викове, запрегръщаха се и едва не подплашиха гарвана. Ди Санда се усмихна мрачно. Ди Жиронал изскърца със зъби, а ди Марок изглеждаше направо ужасен.

Орико потри пълничките си ръце.

— Добре. Да смятаме въпроса за приключен. А сега, в името на боговете, искам си обяда.

Изел, Бетриз и ди Санда наобиколиха Казарил като почетна стража и го подбраха към вътрешния двор.

— Как разбрахте, че се нуждая от помощ? — попита ги Казарил. Вдигна скришом поглед — нито един гарван не кръжеше в момента над кулата.

— Един паж ми каза, че тази сутрин щели да те арестуват — обясни ди Санда, — и аз веднага отидох при царевната.

Казарил се зачуди дали и ди Санда, също като него, си има личен бюджет, от който да плаща на тайните си съгледвачи, вербувани да му донасят за всичко интересно, случващо се в Зангре. Както и защо собствената му система не беше сработила по-добре този път.

— Благодаря ви, че ми опазихте… — преглътна думата „гърба“ и бързо я замени с — репутацията. Досега да са ме отпратили от града, ако не се бяхте застъпили за мен.

— Не е нужно да ни благодарите — каза ди Санда. — Вярвам, че бихте направили същото за мен.

— Брат ми имаше нужда някой да го сръчка — малко горчиво отбеляза Изел. — Иначе се накланя под порива на вятъра, който духа от най-близо.

Казарил се разкъсваше между желанието да похвали верния й усет и това да потисне опасната й искреност. Погледна към ди Санда.

— Откога… имате ли представа откога циркулира тази клюка за мен из двора?

Ди Санда сви рамене.

— От четири или пет дни, струва ми се.

— Ние я чухме за пръв път днес! — възмутено рече Бетриз.

Ди Санда разпери извинително ръце.

— Историята ми се стори твърде долнопробна, за да я повторя пред девичите ви уши, милейди.

Изел се намуси. Ди Санда прие повторно изказаните благодарности на Казарил и си тръгна да нагледа Теидез.

Бетриз, която внезапно се бе умълчала, рече със задавен глас:

— Всичко това е по моя вина, нали? Дондо се е прицелил във вас, за да си отмъсти за историята с прасето. О, лорд Каз, съжалявам!

— Не, милейди — твърдо каза Казарил. — С Дондо имаме стари сметки за уреждане, които датират още отпреди… отпреди Готоргет. — Лицето й се проясни, за негово облекчение. Въпреки това той се възползва от възможността да добави благоразумно: — Признавам обаче, че номерът с прасето наля масло в огъня. Повече не бива да правите такива неща.

Бетриз въздъхна, но после лекичко се усмихна.

— Е, все пак той престана да ми се натиска. Поне за това имаше полза.

— Не мога да отрека, че свърши работа в този смисъл, но… Дондо е човек с голяма власт. Умолявам ви — и двете — да го заобикаляте издалеко.

Изел го стрелна с поглед и каза тихо:

— Ние сме под обсада тук, нали? Аз, Теидез и всичките ни хора.

— Смятам, че това е силно казано — въздъхна Казарил. — Просто стъпвайте по-внимателно отсега нататък, става ли?

Изпрати ги до стаите им в централната сграда, но самият той не се върна към прекъснатите си изчисления. Вместо това пак слезе по стълбите и се отправи към менажерията. Откри Умегат в птичарника, зает да убеждава малките птички да си вземат прашна баня в едно сандъче с пепел, като лек срещу бълхи. Рокнариецът, с престилка върху чистата си туника, вдигна глава и му се усмихна.

Казарил не му върна усмивката.

— Умегат — започна той направо, — трябва да знам. Ти ли избра гарвана, или той те избра?

— Има ли значение за вас, милорд?

— Да.

— Защо?

Казарил отвори уста и я затвори почти веднага. Най-накрая подхвана отново, почти умолително:

— Беше номер, нали? Изигра ги, като донесе гарвана, който храня на прозореца си. Не божественото провидение каза тежката си дума, нали?

Умегат вдигна вежди.

— Копелето е най-потайният от боговете, милорд. Само защото нещо е номер, още не значи, че не сте били докоснат от боговете. — И добави извинително: — Боя се, че така стоят нещата. — Изгука нещо на ярката птичка, явно приключила с прашната си баня, примами я на дланта си със зрънце, което извади от джоба на престилката си, и я пъхна в клетката й.

Казарил настояваше на своето:

— Това беше гарванът, който храня. Естествено, че ще долети при мен. Ти също го храниш, нали?

— Аз храня всички свещени гарвани от кулата на Фонса. Също като пажовете, дамите и хората, които идват да разгледат Зангре, както и дяконите и свещените от всички храмове в града. Цяло чудо е, че тези гарвани не са надебелели толкова, че да не могат да летят. — С едно-единствено премерено движение Умегат хвана ново птиче и го пъхна в сандъчето с пепелта.

Казарил отстъпи назад пред сивия облак и се намръщи.

— Ти си рокнариец. Не изповядваш ли квадрианската религия?

— Не, милорд — спокойно отвърна Умегат. — От късната си младост съм убеден квинтарианец.

— Когато дойде в Шалион ли промени вярата си?

— Не, когато бях още на Архипелага.

— Как… как стана така, че не те обесиха за еретизъм?

— Постарах се да отплавам за Бражар, преди да са ме хванали.

Усмивката на Умегат потръпна.

И наистина, човекът още беше с палците си, Казарил свъси вежди, оглеждайки правилните черти на коняря.

— Какъв беше баща ти?

— Тесногръд. Много благочестив, обаче по своя си, ограничен начин.

— Не това имах предвид.

— Знам, милорд. Но баща ми почина преди повече от двайсет години. Вече просто няма значение. Доволен съм от сегашното си положение.

Казарил се почеса по брадата, докато Умегат вадеше нова шарена птичка от кафеза.

— Откога се грижиш за тази менажерия?

— От самото начало. Близо шест години. Дойдох с леопарда и първите птици. Бяхме подарък.

— От кого?

— О, от архисвещения на Кардегос и от Ордена на Копелето. По случай рождения ден на царина. Оттогава насъбрахме и други чудесни животни.

Казарил се замисли.

— Това е много необичайна колекция.

— Да, милорд.

— Колко необичайна?

— Много необичайна.

— Можеш ли да ми кажеш повече?

— Моля ви да не ме питате за повече, милорд.

— Защо не?

— Защото не бих искал да ви лъжа.

— Защо не? — „Всички други ме лъжат“.

Умегат си пое дъх и се усмихна криво, вперил поглед в Казарил.

— Защото, милорд, птицата избра мен.

Усмивката, с която му отвърна Казарил, излезе малко напрегната. Той се поклони леко на Умегат и си тръгна.

След три дни тъкмо излизаше за закуска, когато откъм стълбите връхлетя един задъхан паж и го сграбчи за ръкава.

— Милорд ди Казарил! Кастеланът ви моли да отидете при него веднага, в двора!

— Защо? Какво е станало? — Подчинявайки се на тревогата в гласа на момчето, Казарил забърза до него.

— Сер ди Санда, милорд. Нападнали са го разбойници, ограбили са го и са го намушкали.

— Тежко ли е ранен? Къде са го сложили?

— Не е ранен, милорд. Убили са го!

„О, богове, не!“ Казарил се втурна по стълбите, като остави пажа да го догонва. Изскочи през вратата, водеща към предния двор на Зангре, тъкмо когато един мъж с туника на кардегоската стража и друг, облечен като фермер, смъкваха нечие неподвижно тяло от гърба на едно муле да го положат на калдъръма. Кастеланът на Зангре коленичи намръщен до тялото. Двамина от гвардейците на царина наблюдаваха сцената от няколко крачки, сякаш раните от нож можеха да се окажат заразни.

— Какво е станало? — попита Казарил.

Селянинът свали вълнената си шапка.

— Намерих го на брега на реката таз сутрин, сър, като заведох добичетата на водопой. Там реката завива и често намирам разни неща, заседнали в плитчината. Миналата седмица имаше колело от каруца. Винаги проверявам. Рядко намирам трупове де, слава на Майката милостива. Последният беше на оназ бедничка дама, дето се удави сама, преди две години… — Двамата със стражаря си кимнаха, припомнили си случая. — Този не ми прилича да се е удавил.