Панталоните на ди Санда още бяха подгизнали, но от косата му вече не се стичаше вода. Туниката му явно бе свалена от хората, които го бяха намерили — висеше преметната през гърба на мулето. Раните му бяха измити от речната вода — тъмни, сбръчкани процепи по бледата кожа на гърба, корема и врата. Казарил преброи повече от десет, всичките дълбоки.

Кастеланът — беше клекнал до трупа — посочи парче оръфана корда, завързана за колана на ди Санда.

— Отрязали са кесията. Явно са бързали.

— Не е било обикновен обир обаче — каза Казарил. — Един-два от тези удари щяха да го повалят и да сложат край на съпротивата му. Не е било нужно да… искали са да са сигурни, че е умрял. — „Те или той?“ Нямаше как да се разбере със сигурност, но ди Санда не би се дал лесно. По-вероятно бе да са били повече от един. — Предполагам, че са взели меча му. — Дали му бе останало време да го изтегли? Или първият удар го бе изненадал, нанесен от човек, който е вървял до него и комуто ди Санда е имал доверие?

— Или са го взели, или водата го е отнесла — каза фермерът. — Е, нямаше да доплава при мен толкова скоро, ако мечът го е теглел към дъното.

— Носел ли е някакви пръстени или бижута? — попита стражарят.

Кастеланът кимна.

— Няколко. И една златна обица. — Каквито и бижута да беше носил, сега ги нямаше.

— Ще ми трябва описание на всичките, милорд — каза стражарят и кастеланът кимна с разбиране.

— Знаете къде са го намерили — обърна се Казарил към стражаря. — А знаете ли къде е бил нападнат?

Човекът поклати глава.

— Трудно е да се каже. Някъде в Долни край може би. — Долният край на Кардегос, както социално, така и топографски, се гушеше от двете страни на стената, която се издигаше между двете реки. — Има само пет-шест места, където някой може да прехвърли труп през градските стени и да е сигурен, че реката ще го отнесе. Някои са по-усамотени. Кога е бил видян тук за последно?

— Аз го видях на вечеря — каза Казарил. — Не спомена, че ще слиза в града. — В самата крепост имаше само едно-две места, откъдето да хвърлиш труп в реката… — Има ли счупени кости?

— Аз поне не открих, сър — каза стражарят. И наистина, по бледия труп нямаше големи кръвонасядания.

Когато ги попитаха, гвардейците от замъка си припомниха, че ди Санда е напуснал Зангре, сам и пешком, около полунощ. Казарил се отказа от оформящото се намерение да огледа всяка стъпка от предългите коридори и многобройните ниши в замъка за петна от прясна кръв. По-късно следобед хората от градската стража откриха трима души, които твърдяха, че са видели секретаря на царевича да пие в една таверна в Долни край и да си тръгва сам. Единият се кълнеше, че залитал, толкова бил пиян. Колкото до този очевидец, Казарил би се радвал да му го оставят за известно време в някоя от каменните, поглъщащи писъците килии на Зангре в старите, почти древни тунели, спускащи се към реките. Току-виж изстискал от него, някоя по-достоверна версия на истината. Казарил никога не беше виждал ди Санда пиян, никога.

На Казарил се падна да опише и опакова малкото лични вещи на ди Санда, които щяха да бъдат изпратени на по-големия му брат някъде в провинциите на Шалион. Докато градската стража претърсваше Долни край, напразно, сигурен беше Казарил, за предполагаемите разбойници, той се зае да прегледа всяко листче хартия в стаята на ди Санда. Но каквато и среща да го беше примамила в Долни край, той или беше получил поканата устно, или беше взел бележката със себе си.

Поради липсата на роднини, които да живеят достатъчно близо, за да ги изчакат за погребението, то беше насрочено за следващия ден. На службата присъстваха както царевичът, така и царевната с придворните си, така че наминаха и немалко царедворци, наумили си по този начин да спечелят благоразположението им. Прощалната церемония, проведена в залата на Сина встрани от централния двор на храма, беше кратка. Едва сега Казарил си даде сметка колко самотен човек е бил ди Санда. Нямаше приятели, които да се тълпят до ковчега му и да произнасят дълги речи, утешавайки се един друг. Само Казарил каза няколко думи от името на царевната, като успя да се изкаже, без да поглежда смутено в листа, на който ги беше нахвърлил набързо същата сутрин и който беше пъхнал за всеки случай в ръкава си.

Слезе от подиума да направи място за ритуала със свещените животни и се присъедини към малката група опечалени пред олтара. Дякони, всеки облечен в цветовете на своя бог, внесоха животните и застанаха около подиума, оформяйки правилна петолъчна звезда. В селските храмове за този обряд се използваха какви ли не животни — веднъж Казарил беше присъствал на погребението на дъщерята на един беден човечец, чиято прощална церемония бе изпълнена, при това успешно, от един-единствен дякон и кошница с пет котенца с цветни панделки на вратлетата. Рокнарийците често използваха риби, само че четири, а не пет — квадрианските свещени ги маркираха с боя и тълкуваха волята на боговете по шарката, която изписваха рибите, докато плуваха във ведрото. Каквито и средства да се използваха, погребалната поличба беше единственото мъничко чудо, което боговете извършваха за всеки човек, дори за най-незначителния, при това му последно пътуване.

Храмът в Кардегос беше достатъчно богат да разполага с най-красивите от свещените животни, подбрани според цвета и пола им. Свещенослужителката на Дъщерята, облечена в синьо, носеше красива синя женска сойка, излюпена през пролетта. Жената от ордена на Майката беше облечена в зелено и държеше на ръката си великолепна зелена птица, близка роднина, прецени Казарил, на Умегатовата питомка в царската менажерия. Дяконът на Сина, в червено-оранжевата си одежда, водеше разкошен млад лисугер, чиято лъскава козина грееше като огън в тържествения полумрак под купола на просторната зала. Дяконът на Бащата, в сиво, вървеше до един здрав и поостарял сив вълк, от който се излъчваше изключително достойнство. Казарил очакваше свещенослужителката на Копелето в бялата си дреха да донесе някой от свещените гарвани на Фонса, но тя се появи с два охранени бели плъха, които мърдаха любопитно нослетата си.

Свещеният се просна на пода, откривайки се за боговете и техния знак, после се изправи и застана до главата на ди Санда. Облечените в ярки дрехи дякони един по един пуснаха животните си. Синята сойка литна нагоре, но после се върна на рамото на свещенослужителката, същото направи и зелената птица на Майката. Лисугерът, освободен от медната си верижка, подуши въздуха, заприпка към подиума, изскимтя, подскочи и се сви на кравай до ди Санда. Положи муцунка върху сърцето на мъртвия и въздъхна дълбоко.

Вълкът, очевидно натрупал голям опит в тези неща, не прояви интерес. Свещенослужителката на Копелето пусна плъховете си на пода, но те веднага се втурнаха обратно по ръкава й, навряха нослета в ухото й и впиха нокти в косата й, та се наложи да ги откопчва със сила, макар и много внимателно оттам.

Обрядът мина без изненади. Освен ако покойникът не се бе посветил приживе на друг бог, бездетните души отиваха при Дъщерята или Сина, покойните родители — при Майката или Бащата. Ди Санда нямаше деца, а в младостта си беше яздил с рицарите от ордена на Сина. Нормално беше душата му да бъде поета от този бог. Макар да се случваше именно този момент от погребението да е първият знак за опечаленото семейство, че покойникът е оставил някъде незаконородено дете. Копелето поемаше всички от своя орден — както и онези, които по-висшите богове пренебрегнеха. Копелето беше богът на последната утеха, сигурно, макар и нееднозначно убежище за онези, превърнали живота си в поредица от провали.

След ясния избор на лисугера дяконът на Сина пристъпи напред да довърши церемонията, като призова благословията на своя бог върху осиротялата душа на ди Санда. Опечалените минаха един по един край подиума с ковчега и положиха скромни дарове върху олтара на Сина от името на покойника.

Казарил едва не разрани с нокти дланите си, когато Дондо ди Жиронал също изрази почитта си към мъртвия. Теидез беше потресен и притихнал, изпълнен със съжаление, надяваше се Казарил, за всичките грижи и многословни оплаквания, които бе трупал връз главата на строгия си, но верен секретар. Неговият дар беше необичайно голямо количество златни монети.