— Аз… разбирам.

— Вярвам, че разбираш. И точно заради това, Казарил, ти я поверявам.

Ето как на следващата сутрин Казарил се озова в учебната стая на младите дами, представен лично от провинкарата като новия им наставник. Тази слънчева малка стая се намираше от източната страна на кулата, на най-горния етаж, заеман от царевна Изел, лейди Бетриз, придворните им дами и една прислужница. На царевич Теидез и малкото му домакинство бяха отпуснати стаи в новата сграда от другата страна на двора, доста по-просторни, подозираше Казарил, и с по-добри огнища. Учебната стая на Изел беше обзаведена само с две малки маси, столове, една-единствена библиотечка, наполовина празна, и две ракли. С Казарил в добавка, който се чувстваше прекалено висок и твърде непохватен под гредите на ниския таван, и двете млади жени, стаята направо се препълваше. Задължителната придворна трябваше да се изнесе заедно с ръкоделието си в съседната стая, макар вратата да остана отворена.

Казарил, изглежда, се беше сдобил с цял клас, вместо с една-единствена ученичка. Девойка от ранга на Изел почти никога не биваше оставяна сама, още по-малко с мъж, пък бил той и преждевременно остарял, с разбито здраве и член на домакинството. Казарил нямаше представа какво мислят двете дами за така уреденото положение, но лично той се чувстваше облекчен. Никога досега не се беше чувствал толкова очевидно и неприятно мъж — недодялан, тромав, долен. Като цяло, Казарил не би могъл да си представи нещо по-противоположно на рокнарийската галера от тази жизнерадостна, спокойна женска атмосфера и му се наложи да преглътне буца от умопомрачителна радост при този контраст, преди да сведе глава под трегера и да влезе в стаята.

Провинкарата обяви кратко новата му длъжност като секретар и преподавател на Изел, „Точно какъвто има и брат ти“, един явно неочакван подарък, който, след като примигна изненадано, Изел прие, без да скрива радостта си. Ако се съдеше по пресметливия й поглед, тя определено беше доволна от по-високия си статут, който вървеше ръка за ръка с новата придобивка към малкото й домакинство. Лейди Бетриз, както със задоволство забеляза Казарил, също изглеждаше заинтригувана, а не враждебна или нащрек.

Казарил се надяваше, че изглежда достатъчно преподавателски за пред младите дами — спретнатата кафява туника на търговеца на вълна днес беше пристегната с колана със сребърните нитове, зает му от кастелана, но без меч. Беше се сетил да се снабди с всички книги на дартакийски, които успя да открие набързо сред остатъците от библиотеката на покойния провинкар, пет-шест заглавия. Пусна ги отвисоко върху една от малките маси и удостои двете си нови ученички със съзнателно зловеща усмивка при впечатляващия трясък на томовете върху дървения плот. Ако настоящата му задача имаше поне малко общо с обучението на новобранци, млади коне или соколи, ключът беше да поемеш инициативата от първия миг и да я задържиш докрая. Не беше толкова важно какво казва, стига да го казва авторитетно.

Провинкарата си тръгна, без да се бави, точно както беше и дошла. Преструвайки се, че има някакъв план, докато всъщност го съставяше в момента, Казарил веднага се зае да препита царевната по дартакийски език. Отвори наслуки една от книгите и я накара да прочете страницата, която се случи на тема, която Казарил познаваше добре — издигането на защитни линии при обсада. С много помощ и подсказване Изел се пребори с три трудни параграфа. Няколкото въпроса, които й зададе на дартакийски върху току-що прочетения текст, не получиха смислен отговор, а само заекване и миш-маш от грешна граматика.

— Произношението ви е ужасно — откровено й каза той. — Един дартакиец едва ли би ви разбрал въобще.

Главата й се вдигна високо и тя се облещи страховито насреща му.

— Моята гувернантка казваше, че говоря доста добре. Казваше, че имам много мелодично произношение.

— Да, говорите като южноибрийска селянка, която си хвали стоката. Те също говорят много мелодично. Но някое дартакийско лордче, а те всичките са люти като оси по отношение на ужасния си език, би ви се изсмяло в лицето. — На Казарил в лицето поне се бяха изсмели, някога. — Гувернантката ви ви е ласкаела, царевна.

Тя му се намръщи.

— Да разбирам ли, че вие не се смятате за ласкател, кастиларю?

Тонът и начинът й на изразяване бяха малко по-хапливи, отколкото беше очаквал. Ироничният му ответен поклон, както беше седнал на една ракла, придърпана към срещуположния край на масата, излезе по-плитък и не толкова извинителен, колкото беше възнамерявал, заради придърпването на срастванията по гърба му.

— Вярвам, че не съм пълен грубиянин. Но ако предпочитате някой, който да ви казва удобни лъжи и така да убие всяка надежда да подобрите знанията си, сигурен съм, че лесно ще намерите такъв. Не всички затвори имат железни решетки. Някои са направени от пухени легла. Царевна.

Ноздрите й се издуха, а устните се стиснаха в тънка черта. На Казарил със закъснение му хрумна, че това може и да не беше верният подход. Тя беше крехко младо създание, кажи-речи още момиченце… може би трябваше да смекчи малко подхода си… а ако Изел се оплачеше от него на провинкарата, току-виж изгубил…

Царевната отгърна на следващата страница.

— Предлагам — рече тя с леден глас — да продължим.

Богове пет, бе виждал съвсем същия израз на смутена ярост в очите на младите мъже, които ставаха на крака, изплюваха пръстта от устата си и продължаваха напред, за да се превърнат накрая в най-добрите му лейтенанти. Току-виж всичко това не се оказало чак толкова трудно. С огромно усилие той пречупи напиращата си широка усмивка в строго изражение и кимна величествено и авторитетно като истински преподавател:

— Продължете.

Един час се изниза неусетно покрай тези приятни, лесни занимания. Е, лесни за него. Когато забеляза, че царевната разтрива слепоочията си и че веждите й се бърчат по начин, който нямаше нищо общо с гримасите на обидено дете, той би отбой и й взе книгата.

Лейди Бетриз беше следила внимателно заниманията им, движейки безмълвно устни. Казарил я накара да повтори упражнението. След като го беше чула вече от Изел, тя се справи по-бързо, но, уви, и тя страдаше от същия южноибрийски акцент, вероятно усвоен от същата южноибрийска гувернантка. Изел слушаше внимателно, докато те си проправяха път през корекциите.

Вече си бяха заслужили обяда, чувстваше Казарил, но му оставаше още една неприятна задача, с която го беше натоварила провинкарата. Облегна се назад, когато момичетата се размърдаха и понечиха да станат, и прочисти гърло.

— Изпълнението ви вчера в храма беше забележително, царевна.

Широката й уста се изви нагоре, а интригуващо тежките й клепачи примижаха доволно.

— Благодаря, кастиларю.

Без да престава да се усмихва, Казарил придоби изключително суров вид.

— Крайно тежка обида, срещу човек, който не е в състояние да се защити. Истински цирк. Поне зяпачите се забавляваха искрено, ако се съди по смеха им.

Устните й се свиха в смутена гримаса.

— Много неправди се вършат в Шалион, за които не мога да направя нищо. Поне този път можах.

— Ако е било за добро, то беше направено добре — съгласи се той с измамно добросърдечно кимване. — Кажете ми, царевна, какви стъпки предприехте, за да се убедите предварително във вината на този човек?

Брадичката й застина, преди да се е вирнала докрай.

— Сер ди Ферей… го каза за него. А аз знам, че кастеланът е честен човек.

— Сер ди Ферей каза, а аз точно си спомням думите му, че е чул да се говори, че съдията е приел подкуп от дуелиста. Информацията му не беше от първа ръка. Попитахте ли го, след вечерята, откъде я е получил?

— Не… ако бях казала на някой какво съм намислила, щяха да ми забранят.

— Но… но все пак сте казали на лейди Бетриз. — Казарил удостои с кимване тъмнокосата девойка.

Бетриз застина и отвърна бдително: