— Не са имали предвид да ги взимам на сериозно? — със сладък гласец попита тя.
Ди Ферей заекна, останал без думи. Казарил му съчувстваше. Невинна и с морално предимство, безпомощна и незапозната с грозящите я опасности точно като младата хрътка, с която я беше сравнила провинкарата… Казарил беше искрено благодарен, че е само страничен наблюдател на ставащото.
Ноздрите на провинкарата се издуха.
— Засега и двете можете да си вървите в стаите и да останете там. Бих ви накарала да четете свещени текстове като покаяние, но… По-късно ще реша дали ще ви се позволи да дойдете на банкета. Добра ми посветена, иди с тях и се погрижи да изпълнят повелята ми. Вървете! — Тя им махна заповедно. Когато Казарил понечи да ги последва, ръката й застина във въздуха и тя твърдо посочи надолу. — Кастиларю, ди Ферей, изчакайте. — Лейди Бетриз ги стрелна любопитно през рамо, докато я подбутваха навън. Изел вървеше с високо вдигната глава и не погледна назад.
— Е — рече уморено ди Ферей, след като момичетата излязоха, — нали се надявахме, че ще станат приятелки.
В отсъствието на младата си публика провинкарата си позволи една жална усмивка.
— Уви, да.
— На колко години всъщност е лейди Бетриз? — любопитно попита Казарил, все още вперил поглед в затворилата се врата.
— На деветнайсет — с въздишка отговори баща й.
Е, възрастта й не беше чак толкова далечна от неговата, колкото си беше мислил Казарил, но житейският й опит определено беше.
— Наистина мислех, че Бетриз ще й повлияе добре — добави ди Ферей. — Изглежда, се е получило точно обратното.
— Да не би да обвиняваш внучката ми, че е развалила дъщеря ти? — сухо се поинтересува провинкарата.
— По-скоро, че я е вдъхновила — каза ди Ферей и вдигна рамене. — Направо да ти настръхне косата. Чудя се… чудя се дали не трябва да ги разделим?
— Ще вдигнат врява до небето. — Провинкарата се отпусна уморено на една скамейка и махна на двамата мъже да последват примера й. — Не искам да ми се схване вратът. — Казарил стисна ръце между коленете си и зачака желанието на провинкарата, каквото и да беше то. Не го беше извикала тук за нищо. Тя го погледна замислено.
— Ти имаш набито око, Казарил — най-накрая рече тя. — Някакви предложения?
Казарил вдигна високо вежди.
— Занимавал съм се с обучението на млади войници, милейди. Не на млади дами. Определено не съм в свои води. — Поколеба се, после проговори, въпреки че инстинктът му за самосъхранение му диктуваше да си мълчи: — Струва ми се, че е малко късно да учите Изел как да бъде страхливка. Но бихте могли да й обърнете внимание, че е изходила от твърде малко проверени доказателства. Откъде може да е сигурна, че съдията е толкова виновен, колкото го изкарват слуховете? Мълва, клюки? Дори и някое очевидно на пръв поглед доказателство може да се окаже лъжливо. — Казарил си спомни за собственика на банята и изводите, които той си беше направил от белезите по гърба му. — Това няма да помогне за днешния инцидент, но може да й бъде за урок. — После добави с по-сух глас: — А вие бихте могли да внимавате повече какви клюки обсъждате в нейно присъствие.
Ди Ферей примижа.
— В присъствието на която и да било от двете — каза провинкарата. — Четири уши, един ум… или една конспирация. — Тя нацупи замислено устни и го изгледа с присвити очи. — Казарил… ти владееш писмено и говоримо дартакийски, нали?
При този внезапен обрат в разговора Казарил примигна.
— Да, милейди…
— И рокнарийски?
— Моят, ъъъ, литературен рокнарийски е малко поръждясал в момента. Виж, простонародния рокнарийски владея съвсем свободно.
— А с географията как си? Познаваш географията на Шалион, Ибра и на рокнарийските княжества, нали?
— Богове пет, определено я познавам, милейди. Каквото не съм прекосил на кон, съм го минал пеша, каквото не съм минал пеша, са ме влачили през него. Географията се е отпечатала по кожата ми. А греблата съм ги натискал поне през половината Архипелаг.
— Освен това пишеш, смяташ, знаеш как се работи със счетоводни книги… писал си писма, доклади, трактати и така нататък…
— Ръката ми може и да трепери леко в последно време, но иначе да, правил съм всичко, което изброихте — призна той и със закъснение започна да се тревожи. Какво целеше тя с този разпит?
— Да, да! — Тя плесна с ръце и Казарил подскочи при силния звук. — Самите богове са те пратили при мен. Демоните на Копелето да ме вземат, ако изглупея дотам да не те задържа.
Казарил се усмихна объркано.
— Казарил, каза, че си търсиш някаква служба. Е, аз имам една за теб. — Тя се облегна победоносно назад. — Секретар и преподавател на царевна Изел!
Казарил усети как челюстта му провисва и примигна глуповато.
— Какво?
— Теидез вече си има свой секретар, който води книгите му, пише му писмата, не че са много… Време е Изел да се сдобие със свой собствен кастелан, който да варди на портата между света на придворните й дами и по-големия свят, с който ще се сблъска рано или късно. А и нито една от онези глупави гувернантки не успя да я вкара в пътя. Трябва й човек, когото да уважава, точно така. Ти имаш ранга, имаш опита… — Провинкарата… се ухили, само така можеше да се определи ужасяващо веселото й изражение. — Какво ще кажеш, милорд кастиларю?
Казарил преглътна с мъка.
— Ще кажа… ще кажа, че ако сега ми заемете един бръснач, с който да си прережа гърлото, това ще ни спести всичките междинни стъпки. Умолявам ви, ваша милост.
Провинкарата изсумтя.
— Браво, Казарил, браво. Толкова обичам хората, които не подценяват отправените им предложения.
Ди Ферей, който, изглежда, се беше стреснал не на шега отначало, сега изгледа Казарил с подновен интерес.
— Бас държа, че ти можеш да насочиш ума й към дартакийските склонения. Бил си там все пак, което не може да се каже за всичките онези глупави жени — продължи провинкарата с нарастващ ентусиазъм. — И към рокнарийския също, макар всички да се молим той никога да не й дотрябва. Чети й бражарска поезия, помня, че я харесваше. Хайде, хайде, Казарил, не ме гледай като загубило се теленце. За теб ще е лесна работа, тъкмо ще си възстановиш междувременно здравето. Да, не си мисли, че не виждам колко си зле — добави провинкарата, когато той понечи да размаха възмутено ръце. — Едва ли ще ти се налага да отговаряш на повече от две писма седмично. На по-малко даже. А и си бил конен куриер — когато ти излезеш да пояздиш с момичетата, няма да ми се налага след това да слушам задъханите оплаквания за пришки по задника от онези жени с бедра като тесто. Колкото до воденето на книгите — е, след като си въртял счетоводството на цяла крепост, нейното ще е детска игра за теб. Какво ще кажеш, скъпи ми Казарил?
Така обрисуваната картина бе едновременно примамлива и ужасяваща.
— Не бихте ли ми поверили крепост под обсада вместо това?
Веселието се изпари от лицето й. Тя се наведе напред и го потупа по коляното. Гласът й се сниши и тя прошепна:
— Тя ще се превърне точно в това, съвсем скоро. — Замълча и го изгледа пронизващо. — Попита дали можеш с нещо да облекчиш тегобите ми. За повечето от тях отговорът е не. Не можеш да ми върнеш младостта, не можеш да направиш… да оправиш много други неща. — Казарил отново се запита колко ли й тежи крехкото здраве на дъщеря й. — Но не можеш ли да откликнеш на тази дребна моя молба?
Тя го молеше. Тя го молеше него. Това изобщо не беше редно.
— Аз, разбира се, съм на вашите услуги, милейди, разбира се. Само дето… само дето… сигурна ли сте?
— Ти си си у дома тук, Казарил. А аз имам отчаяна нужда от човек, на когото да имам доверие.
Сърцето му се размекна. Или пък беше умът му? Той сведе глава в поклон.
— Ваш съм тогава.
— Не мой. На Изел.
Казарил, с лакти, подпрени на коленете, вдигна поглед към нея, премести го към смръщения замислено ди Ферей, после отново към напрегнатото лице на старата жена.
