Някакви мъже се раздвижиха около него, повечето бяха разтревожени на вид непознати. Бетриз разтърка лицето си, развърза връзките на туниката му, после стана и отстъпи встрани. Някой го хвана здраво за раменете. Един паж държеше нагъната кърпа, която да притисне към раната, друг се беше въоръжил с бинтове.

Казарил примижа неуверено. Бетриз беше тук, следователно Изел трябваше да е, трябваше да е…

— Изел? Бергон?

— Тук съм, лорд Каз. — Гласът на Изел се чу някъде иззад рамото му.

Тя го обиколи да застане пред него и го погледна с неизразима мъка в очите. Беше захвърлила тежките си бродирани роби и още изглеждаше леко задъхана. Беше захвърлила също и черния плащ на проклятието… нали? Да, реши той. Вътрешното му зрение помътняваше, но това не можеше да сбърка.

— Бергон е с вуйчо ми — продължи тя, — помага да разчистят града от останалите хора на ди Жиронал. — Гласът й решително отказваше да забележи сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Черната сянка я няма — казай той. — Свалена е и от теб, и от Бергон. От всички.

— Как?

— Ще ти разкажа всичко, ако оцелея.

— Казарил!

Той се ухили за миг на познатия начин, по който царевната натъртваше на името му, когато му беше ядосана.

— Живей тогава! — Гласът й потрепна. — Аз… заповядвам ти!

Ди Тажил приклекна пред Казарил.

Казарил му кимна кратко.

— Тегли.

— Много внимателно и гледайте ръцете ви да не трепнат, лорд ди Тажил — напрегнато го инструктира Изел, — така че да не го нараните допълнително.

— Слушам, милейди. — Ди Тажил облиза притеснено устни и хвана дръжката на меча.

— Внимателно — промълви Казарил, — но не чак толкова бавно, моля те…

Острието излезе от тялото му и топла течност избликна със сила от отворената рана, която остана след него. Казарил се беше надявал да припадне, но само се олюля, когато притиснаха кърпите към входното и изходното отвърстие на раната. Погледна надолу, очаквайки да види скута си подгизнал от кръв, но изтеклата течност не беше червена, а бистра, с лек розов оттенък. „Мечът сигурно е пронизал тумора ми“. Който очевидно не беше, Копелето да опържи Рожерас, задето му беше втълпил този кошмар в главата, натъпкан с някакъв ужасен демонски ембрион. „Поне вече не“. Шепот на удивление премина през кръга наблюдаващи, когато уханието на небесни цветя изпълни въздуха.

Той се остави да падне, без съпротива и с омекнали кости, в ръцете на помощниците си, които горяха от желание да го подкрепят. Успя все пак да вземе скришом камъчето си, преди приятелските ръце да го понесат по стълбите към спалнята му. Хората около него бяха развълнувани и уплашени, но самият той се отпускаше в обятията на приятна отмора. Изглежда, се канеха да му угаждат, чудесно. Когато Бетриз хвана ръката му, след като го положиха в леглото, той стисна силно нейните ръце и не ги пусна.

Почукване на вратата и ниски гласове извадиха Казарил от дрямката. Стаята беше тъмна. Една-едничка свещ се бореше срещу мрака, което значеше, че е паднала нощта. Чу лечителят да казва тихо:

— Той спи, царе… царина…

— Не, не спя — нетърпеливо викна Казарил. — Влезте. — Напрегна ръце да седне, после реши, че няма да е разумно. Добави: — Запалете още свещи. Много свещи. Искам да ви видя.

Голяма група хора влезе в стаята му, като всички се стремяха да стъпват тихо и предпазливо, сякаш цял парад внезапно е бил обхванат от масово стеснение. Изел и Бергон, придружени от Бетриз и Пали; архисвещеният на Тарион със съдията от ордена на Бащата по петите. Стаята се напълни. Казарил им се усмихна дружелюбно от хоризонталния рай на чистите чаршафи.

Бергон го огледа тревожно и прошепна дрезгаво на лечителя:

— Как е?

— В урината му имаше доста кръв, но тази вечер понамаля. Не е вдигнал температура. Не смея да му дам повече от няколко глътки чай, докато не разберем как ще се развият нещата с коремната му рана. Не знам колко силна е болката.

Казарил реши, че предпочита сам да говори за себе си.

— Боли ме, спор няма. — Направи още един слаб опит да се надигне и примижа. — Ще ми се да се привдигна малко. Не ми е приятно да ви гледам в носовете. — Пали и Бергон се втурнаха да му помогнат, привдигнаха го и натрупаха възглавниците зад гърба му.

— Благодаря ви — каза Изел на лечителя, който се поклони и разбрал намека, излезе от стаята.

Казарил се облегна с въздишка назад и каза:

— Какво стана? Нападнат ли е Тарион? И престанете с този погребален шепот, между другото.

Изел се усмихна откъм долната табла на леглото му.

— Много неща станаха — каза му тя, като върна гласа си към нормалния му, решителен тон. — Ди Жиронал е придвижил с бърз марш хората си, както частите при зет му в Тистан, така и тези във Валенда, за да се присъединят към авангарда му от шпиони и похитители, които са се вмъкнали, възползвайки се от празненствата. Късно снощи колоната от Валенда пресрещнала делегацията, която носеше писмото ни до Орико в Кардегос, и задържала пратениците.

— Живи са, нали? — разтревожено попита Казарил.

— Посдърпали са се, но никой не е пострадал, слава на боговете. После спорили надълго и широко в лагера им.

Е, той все пак беше изпратил най-интелигентните и красноречиви хора от сой, които можеха да се намерят в Тарион.

— По-късно следобед пратихме хора да преговарят. В групите включихме и от хората на ди Жиронал, които са били свидетели на битката в двора и на… на странния син огън, който го е убил, какъвто и да е бил той, за да обяснят и потвърдят. Не спираха да плачат и бръщолевеха като навити на пружина, но бяха много убедителни. Казарил, какво всъщност… о, казаха също, че Орико е мъртъв.

Казарил въздъхна. „Това го знаех“.

— Кога?

Отговори му архисвещеният на Тарион:

— Има известно объркване по този въпрос. Следобед при нас пристигна храмов куриер, който донесе вестта. Носеше писмо от архисвещен Менденал от Кардегос, в което се казва, че е починал през нощта след венчавката на царевна… на царината. Но хората на ди Жиронал до един твърдят, че по думите на канцлера, Орико бил починал предната нощ, с което ди Жиронал ставал законният регент на Шалион. Предполагам, че ги е излъгал. Не знам дали това вече има значение.

Но можеше да има значение, и то голямо, ако събитията се бяха развили по друг начин… Казарил смръщи замислено чело.

— Във всеки случай — вметна Бергон, — при новините за необичайната кончина на ди Жиронал и за провала на авангарда им, както и след като им стана ясно, че са тръгнали не срещу разбунтувала се Наследница, а срещу законната си царина, колоните се разпръснаха. Мъжете се връщат по домовете си. Самият аз преди малко се върнах оттам. — И наистина, дрехите му бяха опръскани с кал, а очите му грееха с радостта на успеха… и от облекчение.

— Дали ще издържи примирието, как мислиш? — попита Казарил. — Ди Жиронал дърпаше конците на значителна мрежа от власт и връзки и всички тези хора могат да сметнат, че интересите им са изложени на риск.

Пали изсумтя и поклати глава.

— Вече не могат да разчитат на военната сила, която им осигуряваше обезглавеният сега орден на Сина. И още по-лошо, сигурно си дават сметка, че контролът над ордена ще се изплъзне от ръцете на фракцията им. Мисля, че кланът на ди Жиронал ще заложи на предпазливостта.

— Вече получихме, току-що, писмо от провинкара на Тистан, в което той ни уверява в лоялността си и признава правата ми — вметна Изел. — Изглежда, е било написано спешно. Мислим да изчакаме още един ден, за да сме сигурни, че пътищата са чисти, а и да изразим благодарността си към боговете в храма на Тарион. После с Бергон ще потеглим за Кардегос с част от кавалерията на вуйчо ми, за погребението на Орико и моята коронация. — Устните й се извиха надолу. — Боя се, че ще се наложи да ви оставим тук за известно време, лорд Каз.

Той погледна към Бетриз, която го гледаше с неприкрита тревога в тъмните си очи. Където отидеше Изел, там щеше да я последва и Бетриз, първата й придворна дама.