Изел продължи:

— Не говори, ако те боли много, но, Казарил… какво стана в двора? Наистина ли Дъщерята е поразила ди Жиронал със светкавица?

— По вида на тялото му точно на това приличаше, между другото — отбеляза Бергон. — Направо беше сготвен. Никога не съм виждал такова нещо.

— Това е добра история — бавно рече Казарил, — и ще се стори достоверна на повечето хора. Редно е вие да узнаете истината, но… мисля, че тази истина не трябва да се разпространява, какво ще кажете?

Изел даде мълчаливо знак на лечителя да ги извини. После погледна любопитно към съдията.

— А този господин, Казарил?

— Почитаемият Пажинин е… е един вид мой колега. Може да остане, също и архисвещеният.

Казарил плъзна поглед по публиката си, която се беше наредила около леглото му и го гледаше със затаен дъх. Нито Пажинин, нито архисвещеният, нито Пали знаеха първата част на тази история — за Дондо и демона на смъртта, осъзна Казарил, така че се наложи да започне разказа си от самото начало, макар да го съкрати, доколкото беше възможно. Надяваше се тази съкратена версия да звучи свързано, а не като бръщолевенето на луд.

— Архисвещен Менденал от Кардегос знае всичко това — увери той двамата сащисани тарионци. Устата на Пали се беше разкривила в нещо средно между удивление и възмущение и Казарил избегна погледа му с известно чувство на вина. — Но когато ди Жиронал накара хората си да ме държат, невъоръжен, и ме прониза — когато ме уби, демонът на смъртта отнесе всички ни в лишена от равновесие смесица от убийци и жертви. С други думи, демонът отнесе тях двамата, но и моята душа е била прикрепена някак към тях и ги последва… онова, което видях после… богинята… — Гласът му притихна. — Не знам как да отворя уста и да изразя с думи вселената. Няма да е редно. Ако знаех всички думи на всички езици, които са се говорели, говорят се и ще се говорят по света, и говорех от тук до края на самото време, пак не бих могъл да… — Усети, че се е разтреперил, а очите му се премрежват от сълзи.

— Но не си бил наистина мъртъв, нали? — смутено попита Пали.

— О, бях. Само за малко… за някакъв странен ъгъл на малкото, което се оказа, хм, много голямо. Ако не бях умрял наистина, нямаше да мога да разкъсам стената между световете и богинята нямаше да може да се протегне през цепнатината и да изтегли проклятието. Което е било капка от кръвта на Бащата, поне аз стигнах до този извод, макар че как Златният генерал се е сдобил с такъв подарък, не знам. Това е метафора, между другото. Съжалявам. Аз не знам… нямам думите, с които да опиша какво видях. Да говориш за това е като да се опитваш да изплетеш кутия от сенки, в която да носиш вода. — „А нашите души са изгорели от жажда“. — Пролетната дама ми позволи да погледна през очите й и макар второто ми зрение да е отнето — струва ми се, — очите ми сякаш не работят съвсем по същия начин като преди…

Архисвещеният плъзна бързо ръка по свещените точки. Пажинин се изкашля и каза плахо:

— Наистина, милорд, вече не хвърляте онова ослепително, бурно сияние като преди.

— Така ли? О, добре. — Казарил добави настойчиво: — А черният плащ около Изел и Бергон, него също го няма, нали?

— Да, милорд. Царина, царин, с ваше позволение. Сянката, изглежда, е вдигната изцяло.

— Значи всичко е наред. Богове, демони, призраци, цялата им компания си е отишла. Вече няма нищо неестествено около мен — щастливо заключи Казарил.

Пажинин изкриви лице в изражение, което не беше нито съвсем уплашено, нито усмивката му беше съвсем усмивка, и промърмори:

— Не бих отишъл толкова далеч, милорд.

Архисвещеният го смушка и прошепна:

— Но той казва истината, нали? Колкото и невероятна да изглежда…

— О, да, ваше преосвещенство. В това не се съмнявам. — Невъзмутимият поглед, който отправи към Казарил, беше изпълнен с много повече разбиране от този на архисвещения, който изглеждаше изумен и изпълнен със страхопочитание.

— Утре — заяви Изел — двамата с Бергон ще поведем благодарствена процесия до храма, като ще вървим с боси крака в знак на признателността си към боговете.

Казарил рече загрижено и глуповато, сякаш беше подпийнал:

— О, отваряйте си очите тогава. Да не стъпите на някое счупено стъкло или ръждясал гвоздей.

— Ще си гледаме в краката по целия път — обеща Бергон.

Казарил добави настрани към Бетриз, като ръката му пролази по завивките да докосне нейната:

— Вече не съм обладан от духове, между другото. Голям товар се смъкна от плещите ми, и буквално, и преносно. Голямо облекчение е това за един мъж, да знаеш… — Гласът му губеше силата си, предрезгавял от умора. Ръката й се обърна под неговата и я стисна тайничко.

— Време е да те оставим да си починеш — каза Изел, смръщила вежди в подновена тревога. — Има ли нещо, което можем да направим за теб, Казарил? Каквото и да е?

Канеше се да каже: „Не, нищо“, когато му хрумна друго:

— О, да. Искам музика.

— Музика?

— Може би някаква много тиха музика — предложи Бетриз. — Да го приспи.

Бергон се усмихна.

— Бихте ли се погрижили за това, лейди Бетриз?

Посетителите се оттеглиха шумно на пръсти. Лечителят се върна. Позволи на Казарил да пийне малко чай, в замяна на което той се съгласи да му достави нова порция оцветена с кръв урина, която лечителят разгледа подозрително на светлината на свещите и изсумтя по начин, който никак не успокои пациента му.

По някое време Бетриз се върна с един притеснен млад музикант, стиснал нервно лютнята си — явно го бяха вдигнали от леглото. Въпреки това той настрои инструмента и изсвири седем къси мелодии. Нито една не беше търсената — нито една не събуди у слушателя му трепета на Дамата и нейните душецветя, докато не изсвири осмата, сложна, изпълнена с контрасти мелодия, лееща се с удивителна нежност. В тази се усещаше бледо ехо от рая. Казарил го накара да я изсвири още два пъти и си поплака, при което Бетриз настоя, че е прекалено уморен и трябва да поспи, и подбра музиканта навън.

А Казарил още не беше успял да й обясни за носа й. Когато се опита да разкаже за това чудо на лечителя, човекът му даде голяма лъжица сироп от мак, след което и двамата престанаха да се стряскат един друг през остатъка от нощта.

След три дни от раните му спря да изтича уханна течност и те се затвориха чисто, след което лечителят позволи на Казарил рядка овесена каша за закуска. Това го съживи достатъчно и той настоя да поседи малко на слънце в двора. Експедицията, изглежда, изискваше прекомерен брой слуги и помощници, но най-накрая го изведоха внимателно по стълбите от галерията и го настаниха на стол, отрупан с пухени възглавнички, а краката му повдигнаха на тапицирана табуретка. Той разгони помощниците си и се отдаде на прекрасна леност. Фонтанът бълбукаше успокоително. Дръвчетата в саксиите бяха разпукали нови уханни цветове. Двойка птички с оранжево-черна окраска се стрелкаха из въздуха — носеха суха трева и вейки за гнездото, което строяха в извивките на една от колоните, поддържащи галерията. На малка масичка до лакътя на Казарил имаше купчина листа и пера, които в пристъп на амбициозност беше помолил да му донесат и които сега лежаха забравени, докато той наблюдаваше енергичната дейност на двете птички.

След заминаването на царските гости и лорд и лейди ди Баошия за Кардегос дворецът беше притихнал. Така че Казарил се усмихна с мързеливо доволство, когато портата от ковано желязо под арката се отвори и Пали влезе в двора. Новата царина го беше натоварила със скучната задача да държи под око нейния възстановяващ се секретар, докато всички останали щяха да присъстват лично на важните събития в столицата, което се струваше на Казарил една доста несправедлива отплата за храбрата служба на Пали. Пали се грижеше за него толкова добросъвестно, че Казарил се чувстваше виновен, задето му се искаше Изел да беше оставила Бетриз вместо него.

Пали се ухили, тракна токове на шега и се настани на ръба на фонтана.