— Е, кастиларю! Изглеждаш по-добре. Вертикалното положение ти отива. Това какво е обаче — махна той към масичката, — работа? Преди да заминат вчера, твоите дами ми изредиха цял списък с неща, които не трябвало да правиш, повечето от които, за твое задоволство, сигурен съм, аз май съм забравил, но добре помня, че работата беше едно от първите.

— Въобще не съм смятал да работя — успокои го Казарил. — Канех се да изпробвам поетическия си талант, нещо в стила на Бехар, но после видях тези птички и… ето я едната, гледай. — Той млъкна да проследи стремителния й полет. — Хората казват, че птиците са великолепни строители, но тази двете ми изглеждат ужасно несръчни. Може да са млади и това да е първият им опит. Упорити са обаче. Макар че ако аз се опитам да построя колиба, като използвам само устата си, едва ли ще се справя по-добре. Би трябвало да напиша поема в прослава на птиците. Щом материята, която става и ходи, като теб, е истинско чудо, колко по-прекрасна е материята, която лети!

Устата на Пали се изкриви смутено.

— Това поезия ли е, или треска, Каз?

— О, това е силна поетическа инфекция, зараза от песни. Боговете много се радват на поетите, между другото. Песните и поезията, понеже са от същата субстанция като душите, могат лесно да преминават в техния свят. Виж, каменоделците… дори боговете благоговеят пред каменоделците. — Той примижа към слънцето, после се усмихна широко на Пали.

— Въпреки това — сухо отбеляза Пали, — ако питаш мен, четиристишието ти вчера сутринта за носа на лейди Бетриз беше тактическа грешка.

— Не съм й се подигравал! — възмутено възрази Казарил. — Още ли ми се сърдеше, когато потеглиха?

— Не, не, не беше сърдита! Реши, че е от треската, и много се разтревожи. На твое място бих го отдал на треската.

— Не мога да напиша поема за цялата Бетриз. Опитах, повярвай ми.

— Добре де, ако трябва да драскаш хвалебствени химни за разни части от тялото й, избери устните. Устните са по-романтични от носовете.

— Защо? — попита Казарил. — Не е ли всяка част от нея едно чудо?

— Да, но хората се целуват по устните. Не си целуваме носовете. Обикновено. Мъжете пишат поеми за обектите на своето желание с цел да ги примамят по-близо.

— Колко практично. В такъв случай логично би било мъжете да пишат повече поеми за интимните части на дамите.

— Дамите щяха да ни шамаросват. Устните са безопасен компромис, понеже са един вид прелюдия към по-големите мистерии.

— Ха! Както и да е, аз я желая цялата. Носа и устните, и стъпалата, и всички части помежду, както и душата й, без която тялото й би било неподвижно, студено и като от глина, и би започнало да гние и изобщо не би било обект на желание.

— Ох! — Пали размаха ръка. — Приятелю, ти просто не разбираш от романтика.

— Уверявам те, че вече от нищо не разбирам. В състояние съм на прекрасно неведение. — Облегна се назад — гърбът му потъна във възглавниците — и се засмя тихичко.

Пали изсумтя и се протегна да вземе най-горния лист от купчината, единствения, върху който имаше нещо написано. Плъзна поглед по него и вдигна вежди.

— Какво е това? Не е за женски носове. — Лицето му стана сериозно. Погледът му се върна към началото на страницата и отново се плъзна надолу. — Всъщност въобще не разбирам за какво е. Макар че като го чета, настърхвам…

— О, това ли? Боя се, че не е нищо. Опитах се да… но не стана както… — Казарил размаха безпомощно ръце, после посочи челото си — не беше каквото видях. — Добави разяснително: — Мислех, че ако ги сложа в стихове, думите ще носят по-голям товар, ще съществуват и от двете страни на стената между световете, като хората. Засега резултатът е само хартия, с която да си разпалиш огъня.

— Хм. — Пали сгъна листа и го пъхна във вътрешния джоб на наметалото си.

— Пак ще опитам — въздъхна Казарил. — Може пък някой ден да успея. Трябва да напиша и няколко оди за материята. За птиците. Камъните. Това би се харесало на Дамата, струва ми се.

Пали примигна.

— За да я примамиш по-близо?

— Може би.

— Опасно нещо е това поезията. За мен май ще е по-добре да се придържам към действието.

Казарил му се ухили.

— Внимавайте, милорд посветен. Действието може да бъде молитва.

Шепот и приглушено кискане долетяха откъм дъното на галерията. Казарил вдигна очи и видя няколко слугини и момчета, които клечаха зад резбования парапет и надничаха към тях. Пали проследи погледа му. Една от девойките надигна смело глава и им помаха. Казарил й махна приветливо в отговор. Кискането се усили до кресчендо и жените се скриха на бегом зад ъгъла. Пали се почеса по ухото и изгледа въпросително Казарил, който побърза да му обясни:

— Още от сутринта разни хора се промъкват тук да зърнат мястото, където бедният ди Жиронал беше поразен от Дамата. Ако не внимава, лорд ди Баошия може да се прости с хубавия си нов двор, който е на път да се превърне в светилище.

Пали се изкашля, после каза:

— Всъщност, Каз, те се промъкват, за да зърнат теб. Двама от слугите на ди Баошия взимат входна такса, за да вкарват любопитните в двореца. Колебаех се дали да не сложа край на доходоносното им начинание, но ако те притесняват, веднага ще се заема… — Той се размърда, сякаш за да стане.

— О, не, не ги закачай. Създадох много допълнителна работа на слугите от двореца. Нека и те извлекат някаква полза от присъствието ми.

Пали изсумтя, но после сви безпомощно рамене.

— Не си вдигнал температура, нали?

— Отначало не бях сигурен, но изглежда, въобще не съм вдигал. Лечителят ми позволи да хапна, макар и не достатъчно. Струва ми се, че оздравявам.

— Това само по себе си е чудо.

— Да. Не съм съвсем сигурен дали Дамата ми направи подарък, като ме върна по този начин в света, или е случайна изгода от нуждата й да разполага с някой от тази страна на света, който да държи портата отворена. Ордол е бил прав за това, че боговете са пестеливи. Е, аз съм доволен, каквато и да е била причината. Някой ден със сигурност ще се срещнем отново. — Облегна се назад и вдигна поглед към небето, ширнало се със синьото на Дамата. Устните му се извиха нагоре, по собствена воля.

— Ти беше най-сериозният човек, когото познавам, а сега само се хилиш. Каз, сигурен ли си, че като ти е връщала душата, Богинята не е объркала нещо?

Казарил се засмя с глас.

— Може и да е! Нали знаеш как е, когато си на път. Прибираш всичките си неща в дисагите, а в края на пътуването те сякаш са се удвоили по обем и стърчат в най-невероятни посоки, макар да можеш да се закълнеш, че не си прибавял нищо… — Потупа се по бедрото. — Може пък просто да не съм опакован в този очукан стар куфар толкова спретнато като преди.

Пали поклати в почуда глава.

— И изведнъж си прописал поезия? Ха!

След още десет дни възстановяване Казарил не се беше отегчил и на йота от наложената му почивка, само дето покоят му беше някак празен, заради отсъствието на близките му хора. Накрая копнежът му по тях надви отвращението му от перспективата отново да се качи на конски гръб и той натовари Пали със задачата да организира пътуването им. Възраженията на Пали за това прибързано решение бяха формални и оборени с лекота, понеже и той самият, не по-малко от Казарил, изгаряше от любопитство да види как се развиват събитията в Кардегос.

Казарил и ескортът му, включващ верните му и винаги готови Ферда и Фойкс, се придвижваха по пътя на леки преходи и хубавото време и пътуването им нямаше нищо общо с отчаяната зимна езда отпреди близо месец. Всяка вечер Казарил едва се смъкваше от коня си и се кълнеше, че на следващия ден ще се движат по-бавно, и всяка сутрин откриваше, че през нощта нетърпението му да продължи незнайно как се е увеличило. Най-накрая Зангре се възправи пред тях в далечината. На фона на пухкави бели облаци, синьо небе и зелени поля, градът приличаше на красива брошка, закачена за пейзажа.