Казарил мина през локвата храна, вино и жлъчен сок и продължи към Урак, който бързо заотстъпва, докато гърбът му не опря в стената. Казарил навря лицето си в неговото и тихо повтори:

— Не се дуелирам. Но ако ти се прииска да умреш като пребито куче, ядосай ме пак.

Обърна се. Лицето на ди Марок, бяло като платно, се мярна в периферното му зрение и просъска:

— Казарил, да не си полудял?

— Ами пробвай ме — ухили му се злобно той. Ди Марок отстъпи стреснато. Казарил закрачи по коридора покрай някакви хора — приличаха му на размазани петна. Кървави капки се стичаха по пръстите му и падаха на пода при всяко движение на ръцете. После той изведнъж потрепери от студ — беше излязъл навън. Вратата се затвори и отряза като с нож надигащата се врява.

Той забърза крачка почти до бяг по ледените павета на потъналия в нощен мрак двор към убежището на централната сграда. Заедно с крачките забързваше темп и сърцето му, пулсът му гърмеше неравномерно в ушите, докато нещо — здрав разум ли беше, или закъснял ужас? — се връщаше капка по капка в главата му. Коремът му се сгърчи в болезнен спазъм, докато изкачваше каменните стъпала. Ръцете му трепереха толкова силно, докато се опитваше да отключи вратата на стаята си, че на два пъти изпусна ключа и накрая се наложи да използва и двете си ръце и да опре глава на вратата, за да улучи ключалката. Заключи отвътре и се строполи, стенещ и със свирещи дробове, напреки на леглото. Свитата му от призраци се беше изпокрила по време на сбиването, макар да не беше забелязал тогава дезертьорството им. Претърколи се на една страна и се сви на топка, притиснал ръце към раздирания си от болки корем. Едва сега раната на китката му започна да пулсира. Както и главата му.

На няколко пъти беше виждал мъже да изпадат в безпаметна ярост, в разгара на битка. Не си беше и представял обаче какво е усещането отвътре. Никой не му беше казвал за странното чувство, че се носиш из облаците, изпълнен до дупка с живот, чувство, което те опиянява като виното или секса. Един необичаен, но съвсем естествен резултат от нерви, смъртност и страх, наблъскани заедно на твърде тясно и за твърде кратко. Не беше противоестествено. Не беше… онова нещо в корема му, което протягаше ръка да го обърка, осмее и подмами към смъртта му и оттам към собственото си освобождение…

„О!“

„Знаеш какво направи на Дондо. Сега знаеш какво Дондо ти прави на теб“.

Късно на следващата сутрин Казарил съвсем случайно зърна Орико, който тъкмо излизаше с бавна крачка през портите на Зангре на път към менажерията, придружен само от един паж, който се влачеше по петите му. Казарил пъхна във вътрешния джоб на плаща си писмата, които беше понесъл към канцлерството, обърна гръб на вратата към кулата на Иас и тръгна след Орико. Малко преди това главният камериер на царина беше отказал да наруши предобедната дрямка на господаря си. Явно Орико най-после беше станал и сега отиваше да потърси утеха при животните си. Казарил се запита дали и царинът се е събудил като него с тежко главоболие.

Докато крачеше по калдъръма, Казарил премисляше за пореден път аргументите си. Ако царинът се страхуваше да действа, той щеше да му изтъкне, че бездействието би могло в същата степен да бъде покварено от зловредното влияние на проклятието. Ако царинът се оправдаеше, че децата са твърде малки, щеше да посочи, че въобще не е трябвало да ги вика в Кардегос. Но след като вече бяха тук и Орико не беше в състояние да ги защити, беше длъжен, както пред тях, така и пред Шалион, да им каже за грозящата ги опасност. Казарил щеше да повика на помощ Умегат, който да потвърди, че царинът не би могъл да ограничи действието на проклятието само върху себе си. „Не ги пращайте в битка със завързани очи“ щеше да добави, с надеждата призивът на Пали да му подейства така, както беше подействал и на самия него. А ако и това не помогнеше…

Ако вземеше нещата в свои ръце, първо на Теидез ли трябваше да каже, като на Наследник на Шалион, и да го помоли заедно да защитят сестра му? Или първо на Изел и после с нейна помощ да съобщят на далеч по-трудния Теидез? При втория вариант щеше по-лесно да прикрие съучастието си зад полите на царевната, но само ако тайната на вината му оцелееше след кръстосания разпит, на който тя несъмнено щеше да го подложи.

Тропот на копита наруши вглъбението му. Вдигна поглед точно навреме, за да отскочи от пътя на кавалкадата, препускаща откъм конюшните. Царевич Теидез, яхнал прекрасния си черен жребец, препускаше начело на групичката, състояща се от капитана на стражата от Баошия и двама от войниците му, Черно-лавандуленото траурно облекло на царевича правеше кръглото му лице да изглежда изопнато и бледо под лъчите на зимното слънце. Зеленият камък на Дондо улови светлината, когато капитанът вдигна ръка в отговор на учтивия поздрав на Казарил.

— Накъде сте тръгнали, царевич? — извика Казарил. — На лов? — Бяха въоръжени като за лов, с копия и дълги лъкове, мечове и сопи.

Теидез дръпна юздите на неспокойния си кон и сведе поглед към секретаря на сестра си.

— Не, само ще пояздим по брега на реката. Зангре е… много е задушно тази сутрин.

Така беше. А ако се случеше да подплашат някоя сърна, още по-добре, бяха се подготвили да приемат щедростта на боговете. Не е като да бяха тръгнали на истински лов, докато траеше траурът, не.

— Разбирам — кимна Казарил и потисна усмивката си. — Добре ще се отрази на конете. — Теидез подръпна юздите и Казарил отстъпи назад, но после добави внезапно: — По-късно ще поговорим, царевич, по въпроса, който ви интересуваше вчера.

Теидез махна неопределено и свъси чело в отговор — не беше точно съгласие, но и това щеше да свърши работа. Казарил се поклони за довиждане и групичката потегли в галоп.

Така си и остана, приведен одве, връхлетян от най-тежкия спазъм досега, който го ритна в корема като задните копита на кон. Дъхът му спря. Вълни от болка заляха цялото му тяло, плискайки се една след друга от центъра на нажежената агония, дажи дланите и стъпалата му се сгърчиха като пронизани с нагорещен шиш. Спомни се за демона на Рожерас и с ужас си представи как изчадието се готви да разкъса плътта му и да излезе на белия свят. Едно изчадие, или две? Без тела, които да държат душите им разделени, затворени под натиска на Дамата и нейното чудо, възможно ли беше Дондо и демонът да се слеят в някакво ужасно създание? Вярно, че различаваше само един глас, а не дует, който му се зъбеше откъм собствените му черва нощем. Коленете му се подгънаха и той се отпусна безпомощно на студения калдъръм. Пое си дъх с цената на огромно усилие. Светът сякаш се въртеше на подскоци около главата му.

След няколко минути нечия сянка, придружена от силна конска миризма като шлейф, надвисна над рамото му. Дрезгав глас измърмори в ухото му:

— Милорд? Добре ли сте?

Казарил вдигна глава и примигна — беше един от конярите, мъж на средна възраст с развалени зъби.

— Не… не съм много добре — успя да отговори той.

— Да ви помогна ли да влезете вътре, сър?

— Да… май ще трябва…

Конярят му помогна да се изправи, като го прихвана за лакътя, и бавно го поведе назад през портите към централната сграда. В началото на стълбите Казарил простена:

— Чакай. Не още. — И седна тежко на стъпалото. След малко конярят попита смутено:

— Да повикам ли някого, милорд? Трябва да се върна към задълженията си.

— Само… някакъв спазъм. Ще мине след няколко минути. Вече съм по-добре. Тръгвай. — Болката затихваше, остана само някакво странно усещане, че са го промили отвътре.

Конярят се намръщи неуверено, като оглеждаше Казарил, но после сви рамене и си тръгна.

Докато седеше неподвижно на стълбите, дишането му бавно започна да се нормализира, а заедно с него и чувството за равновесие; дори успя да изправи отново гърба си. Светът спря да пулсира. Даже двете призрачни петна, които бяха изпълзели от стените и се гушеха до краката му, утихнаха внезапно. Казарил ги погледна в здрачния полумрак на стълбището и се замисли колко ли студено и самотно трябва да е съществуването им, бавната ерозия, загубата на всичко, което ги е правело личности. Какво ли е усещането да чувстваш как самият ти дух бавно гние, както гние плътта и се отделя от мъртвите крайници? Усещаха ли призраците собствения си заник, или и усетът им за самите тях също се износваше с времето? Легендарният ад на Копелето, с всичките му предполагаеми мъчения, изглеждаше рай в сравнение с това.