— Сигурен ли си, че именно канцлерът е заложил този капан?

Казарил се поколеба.

— Ди Жоал имаше лични сметки за уреждане с мен, но… публично се знаеше само, че съм тръгнал за Валенда. Няма откъде другаде да е научил за истинския ми маршрут, освен от ди Жиронал. Следователно можем да заключим, че ди Жиронал е получил някакви сведения за мен от шпионите си в Ибра. Информацията му за истинската ни цел е непълна — но не задълго, според мен. Ди Жоал е бил временна мярка, изпратен набързо и без подготовка. И със сигурност не е бил единственият с подобна задача. Ще последва и друго.

— Колко скоро?

— Не знам. Ди Жиронал ръководи ордена на Сина и ще може да използва свободно хората си веднага щом скалъпи достатъчно правдоподобна лъжа.

Бергон потропа с пръсти по меча, който висеше на бедрото му, и вдигна смръщен поглед към небето — то беше започнало да се прояснява с настъпването на вечерта. Планинските гръбнаци на запад се гънеха като черни силуети на фона на помайващо се зеленикаво сияние, а първите звезди вече бяха изгрели. Прошареният ги беше излъгал за наближаващата снежна буря, за да ги примами в засадата. Леката суграшица, помела по-рано през деня планината, може и да му беше дала идеята за тази лъжа.

— Луната почти се е изпълнила и до полунощ ще се издигне високо. Ако яздим през цялата нощ и утре, може и да се измъкнем от тези неспокойни райони, преди ди Жиронал да е организирал и други засади по пътя ни.

Казарил кимна.

— Да прати хората си да патрулират по граница, която вече сме пресекли? Добра идея. Харесва ми.

Бергон го изгледа със съмнение.

— Но… ти ще издържиш ли такава езда, Каз?

— Предпочитам да яздя, вместо да се бия.

— Ясно — въдъхна Бергон.

Благодарният покрусен кастилар ди Завар настоя да вземат всички провизии, които скромният му дом можеше да осигури. Бергон реши да оставят мулетата, ранените коняри и окуцелите коне на неговите грижи, докато не се оправят достатъчно, за да ги последват, а и самите те да пътуват по-леко. Ферда избра най-бързите и най-здрави коне и се погрижи да ги изтъркат добре, да ги нахранят и да си починат, докато дойде време за тръгване. Марш ди Сулд беше дошъл на себе си след няколко часа почивка на тези по-ниски височини, където въздухът не беше толкова разреден, и настоя да тръгне с царевича. Ди Самбюер, който си беше счупил ръката и беше получил няколко силно кървящи порезни рани при сбиването в двора на крепостта, се съгласи да остане с конярите и багажа и да помогне на ди Завар, докато всички не се почувстват готови за път.

Колкото до въздаването на справедливост за престъпленията на наемниците, Казарил с облекчение остави тази задача на жертвите им. Среднощното потегляне на групата им щеше да им спести гледката на бесилките при зазоряване. Остави на покрусеното домакинство да събере разпилените Дондови перли, а остатъка от наниза пъхна в дисагите си.

Когато луната се издигна над хълмовете пред тях и обля снежните долове с водниста светлина, кавалкадата на царевича потегли отново. Пътят им вече водеше право към Валенда.

Минаха по пътя през Западен Шалион, който Казарил беше изминал на отиване към Ибра, като сменяха конете в отдалечени селски палати на ордена на Дъщерята. При всяко спиране той бързаше да попита за нови шифровани съобщения от Изел или за новини от Валенда, които можеха да му подскажат нещо за тактическата ситуация, към която препускаха слепешката. Писма обаче нямаше и това го тревожеше все повече. Според първоначалния план си бяха представяли как Изел ги чака с баба си и майка си, охранявана от войската на вуйчо й ди Баошия. Казарил се боеше, че този идеален вариант вече не стои на дневен ред.

Малко преди здрачаване стигнаха до село Палма, което означаваше, че до Валенда им остават двайсет и пет мили. Палма се славеше с прекрасните си пасища и тамошната палата на ордена на Дъщерята открай време се занимаваше с развъждането на коне за смяна, които храмът ползваше при нужда. Казарил беше сигурен, че в Палма ще се снабдят с нови коне. Молеше се да получи и нова информация.

Казарил не толкова слезе от уморения си кон, колкото се свлече бавно, с цялото си тяло наведнъж, сякаш нямаше стави, а целият беше издялан от едно-единствено парче дърво. Наложи се Ферда и Фойкс с общи усилия да го преведат през просторния комплекс на палатата. Заведоха го в уютна, макар и поовехтяла стая с каменно огнище, в което гореше силен огън. Обикновената чамова маса явно току-що беше разчистена набързо от нечия игра на карти. Посветеният, който ръководеше палатата, се завтече да ги обслужи. Плъзна неуверено поглед от ди Тажил към ди Сулд. Погледът му подмина Бергон, който от границата насам носеше конярски дрехи за прикритие. Посветеният се смути силно и ги заля с извинения, когато царевичът му беше представен, и прати помощника си за храна и напитки, които да предложи на високопоставените си гости.

Казарил се отпусна на един тапициран стол до масата — стори му се като пухен юрган в сравнение със седлото, въпреки че стаята още се люлееше пред очите му. Започваше да намразва конете почти толкова, колкото мразеше корабите. Чувстваше главата си като натъпкана с вълна, а за тялото си не искаше и да мисли. Прекъсна размяната на любезности, като изграчи дрезгаво:

— Какви новини имате от Валенда? Да са пристигали някакви нови писма от царевна Изел? — Ферда бутна чаша разредено вино в ръката му и той го изгълта на един дъх.

Посветеният кимна разбиращо и стисна устни.

— Канцлер ди Жиронал прати още хиляда от хората си в града миналата седмица. Други хиляда чакат на лагер при реката. Патрулират около града да ви търсят. Тук идваха два пъти. Стиснал е Валенда в юмрук.

— Провинкарът на Баошия не изпрати ли свои хора?

— Да, две роти, но войниците на канцлера имаха значително числено превъзходство. Никой не извади оръжие по време на погребението на царевич Теидез, а след това не посмяха.

— Някакви новини от марш ди Палиар?

— Той ми носеше писмата. От пет дни не сме получавали вест от царевната. Говори се, че била много болна и не приемала никого.

Очите на Бергон се разшириха разтревожено. Казарил примижа и заразтрива главата си в напразен опит да прогони загнездилата се там болка.

— Болна? Изел? Е… възможно е. Или пък ди Жиронал я държи затворена в покоите й и нарочно е пуснал слух, че не е добре. — Дали някое от писмата на Казарил не беше попаднало в неподходящи ръце? Беше се страхувал, че може да им се наложи или да отвлекат царевната тайно от Валенда, или да я освободят със сила, първото за предпочитане. Не беше планирал какво ще прави, ако е твърде болна, за да язди.

Замаяният му мозък роди налудничавата идея как вкарват някак Бергон при нея, по покривите и през балконите като в любовна поема. Не. Една тайна любовна нощ можеше и да развали проклятието, да го прелее някак обратно при боговете, които го бяха изпуснали от контрол, но той поне не виждаше как би могла да ги отърве от две хиляди съвсем реални войници.

— Орико още ли е жив? — попита той най-накрая.

— Поне доколкото сме чули.

— Не виждам какво друго можем да направим тази вечер. — Не би се доверил на никой план, който умореният му мозък би измъдрил сега. — Утре Фойкс, Ферда и аз ще влезем пеша във Валенда, дегизирани, и ще разузнаем. Гарантирам ви, че мога да мина за уличен побойник. Ако не открием начин да влезем в града, ще се оттеглим към Тарион при хората на провинкар ди Баошия и ще измислим нов план.

— Можете ли да ходите, милорд? — със съмнение попита Фойкс.

В момента не знаеше дали ще може и да се изправи дори. Изгледа безпомощно Фойкс, който беше уморен, но жизнен и зачервен, а не побледнял след дългите дни на конски гръб. Младост. Ех.

— Утре ще мога. — Потърка лицето си. — Хората на ди Жиронал дават ли си сметка, че са тъмничари, а не охрана? Че са ги въвлекли в евентуална държавна измяна срещу законната Наследница?