— На трябва ли да вземем повече хора, милорд?
— Не, не мисля…
Като остави Бергон и Ферда да ръководят разчистването, Казарил най-накрая тръгна към портата. Фойкс го последва и зяпна объркано, когато Казарил, без да се поколебае и за миг, свърна по една пътечка през боровете. Скоро крясъците на гарваните започнаха да се чуват по-отчетливо. Казарил призова куража си. Пътеката ги изведе на ръба на стръмна клисура.
— Копелето да ми е на помощ! — прошепна Фойкс, свали лъка си и плъзна уплашено ръка по петте религиозни точки — чело, устни, пъп, слабини, сърце.
Бяха намерили телата.
Бяха захвърлени на бунището, претърколени през ръба на дълбоката пукнатина върху трупалата се с години купчина боклук от кухнята и обора. Един по-млад мъж и двама по-стари. В този селски район беше трудно да различиш господаря от слугата по облеклото, защото всички носеха практични работни дрехи от кожа и вълна. Жената, пълна, грозновата и на средна възраст, беше съблечена гола, както и момчето, около петгодишно. И двамата носеха следи от проявите на нечий черен хумор. И насилничество, най-вероятно. Мъртви от около ден, прецени Казарил по пораженията, които бяха успели да нанесат гарваните. Призракът на жената хлипаше тихичко, а детският призрак се беше вкопчил в нея и плачеше. Значи не бяха отхвърлени от боговете души, а просто отделени от телата си и объркани от застигналата ги смърт, неспособни да намерят пътя си без подходящите ритуали.
Казарил коленичи и прошепна:
— Богиньо. Щом аз съм жив тук, значи и ти трябва да си наблизо. Ако такава е волята ти, дай покой на тези изстрадали души.
Призрачните лица се промениха, скръбта им се разнесе като вълничките от хвърлен във водата камък и удивление зае мястото й. Нематериалните тела потрепнаха неясно като отражението на слънчеви лъчи, срещнали висок перест облак, после се стопиха без следа.
Мина близо минута, преди Казарил да промълви замаяно:
— Помогни ми да стана, моля те.
Смутеният Фойкс го прихвана над лакътя и му помогна да се изправи. Казарил залитна, после пое обратно по пътечката.
— Милорд, не трябва ли да се огледаме за други?
— Не, това бяха всички.
Фойкс го последва, без да каже и дума.
В двора видяха Ферда и един въоръжен коняр да излизат от сградата.
— Намерихте ли още някой? — попита го Казарил.
— Не, милорд.
Току до вратата, призракът на младия мъж все още се виждаше, макар че прозрачното му тяло губеше и малкото си плътност като дим на вятъра. Сгърчи се като от болка и замаха трескаво на Казарил към сградата. Какво беше толкова важно, че да се отвърне от разтворените обятия на богинята и да се вкопчи така в този изтерзан свят?
— Да, да, идвам — рече му Казарил.
Призракът се гмурна вътре и Казарил даде знак на Фойкс и Ферда, които го гледаха смутено, да го последват. Минаха през голямото помещение, оттам под една вътрешна галерия с колони, върнаха се през кухните и поеха надолу по дървена стълба, водеща към тъмен зимник с каменни стени.
— Тук търсихте ли? — извика през рамо Казарил.
— Да, милорд — каза Ферда.
— Донесете още свещи. — Взираше се напрегнато в призрака, който се мяташе в кръгове из помещението и постепенно стесняваше спиралата. Казарил посочи. — Преместете онези каци.
Фойкс ги изтърколи настрана. Ферда се върна от кухнята с две лоени свещи, чиито жълти пламъци пушеха, но прогониха здрача в ъглите. На мястото, където бяха стояли каците, откриха каменна плоча с желязна халка. Казарил подкани Фойкс с жест, младият мъж хвана халката и напрегна мускули, плочата се помръдна и той я изтегли встрани. Под нея имаше тесни стъпала, спускащи се в пълен мрак.
Някъде отдолу прозвуча слаб вик.
Призракът се наведе към Казарил, сякаш да целуне челото, ръцете и краката му, после се източи, избледня и се стопи в отвъдното. Бледа синя искра, като звук от дръпната струна, ако такъв звук можеше да се види, пробяга за миг пред вътрешното зрение на Казарил и изчезна. Ферда, със свещника в едната ръка и с меч в другата, заслиза предпазливо по каменните стъпала.
Неясен говор долетя откъм влажния отвор. След малко Ферда се появи отново, като подкрепяше по стъпалата един рошав набит старец, който едва се държеше на краката си; лицето му цялото бе в синини и отоци. След него, хлипащи от облекчение, се качваха още десетина други в подобно състояние.
Освободените затворници заляха Ферда и Фойкс с потоп от въпроси и обяснения, докато двамата младежи не се видяха в чудо. Казарил се облегна на една каца встрани от жестикулиращата група и се зае да сглоби картинката. Оказа се, че набитият старец е истинският кастилар ди Завар, една разстроена жена на средна възраст — съпругата му, а двама младежи — синът и дъщерята, която, ако питаха Казарил, по чудо се беше отървала невредима. Останалите бяха слуги.
Ди Жоал и хората му пристигнали предния ден и отначало се държали като обикновени пътници, пък макар и с по-груби обноски. Едва когато двамина от тях се опитали да насилят готвачката и съпругът й и истинският кастелан хукнали да я защитят и се опитали да изхвърлят нежеланите гости, онези извадили мечовете. Хората тук наистина имали обичай да приютяват замръкнали или закъсали пътници и никой не беше виждал преди нито ди Жоал, нито някой от наемниците му.
Старият кастилар сграбчи тревожно наметалото на Ферда.
— По-големият ми син, жив ли е? Видяхте ли го някъде? Той се притече на помощ на кастелана…
— Млад мъж на възрастта на тези двамата ли беше? — Казарил кимна към братята ди Гура. — Облечен в кожа и вълна като вас?
— Да… — Лицето на стареца пребледня в очакване.
— Сега е под крилото на боговете и за него се грижат добре — делово го уведоми Казарил.
Викове на скръб посрещнаха тази вест. Казарил уморено се заизкачва по стълбата към кухнята след покрусените обитатели, които забързаха да оправят щетите, да приберат мъртвите и да се погрижат за ранените.
— Милорд — пошушна му Ферда, когато Казарил поспря до кухненското огнище да си стопли ръцете, — били ли сте преди тук?
— Не.
— Тогава откъде… аз нищо не чух, когато оглеждах зимника. Ако не бяхте вие, тези хора щяха да си умрат от жажда, глад и ужас в тъмното.
— Мисля, че хората на ди Жоал щяха да ни кажат за тях, преди да сме приключили с разпита им. — Казарил се намръщи. — И това щеше да е само едно от нещата, които смятам да изтръгна от тях.
Заловените наемници, под принудата, която Казарил охотно разреши и която освободените затворници нямаха търпение да приложат, набързо им разказаха своята част от историята. Групата им беше от кол и въже, включваше няколко престъпили закона и обеднели бивши войници, които прошареният мъж беше събрал по пътя си, както и няколко местни наемници, един от които ги беше насочил към малката крепост на ди Завар заради прекрасната гледка, която се откривала към пътя от най-високата й кула. Ди Жоал, който препускал сам към ибрийската граница и явно много бързал, ги наел в един град в подножието на тукашните планини, където те си изкарвали хляба, като ту охранявали минаващите през прохода пътници, ту ги ограбвали.
Знаеха само, че ди Жоал искал да пресрещне някакъв човек, който щял да премине проходите откъм Ибра. Не знаеха кой всъщност е бил новият им работодател, макар да го бяха презирали заради царедворските му дрехи и високопарните маниери. За Казарил беше повече от ясно, че ди Жоал не е имал власт над тези набързо наети мъже. Когато разпрата заради готвачката преминала в насилие, той не бе имал нито куража, нито реалната възможност да я спре, да наложи дисциплина или да възстанови реда, преди да се стигне до проливане на кръв.
Бергон дръпна Казарил настрани под треперливата светлина на факлите, заливаща двора, където се развиваше импровизираният разпит, и го попита притеснено:
— Каз, аз ли навлякох тази беда на горките добри хорица?
— Не, царевич. Ясно е, че ди Жоал е очаквал само мен, знаел е, че съм бил в Ибра като пратеник на Изел. Канцлер ди Жиронал искаше да ме отдалечи от нея за известно време — и да уреди тайно убийството ми, ако няма друг начин. Как ми се иска да не го бях убивал този глупак! Бих дал дясната си ръка да разбера точно колко знае вече ди Жиронал.
