Шансовете им не изглеждаха лоши, притесняваше го само дългурестият грубиян на дървеното скеле до портата, който стоеше облегнат на стената и уж небрежно поклащаше лъка си. Само дето на лъка беше поставена стрела. Казарил свърна обратно към Бергон, като застана така, че той и конят му да са между царевича и портата.

— Има стрелец — прошепна той. — Прикрий се зад някое муле.

Призраците се стрелкаха из двора и му сочеха прикрити мъже зад каци и купчини боклук, в сенките на обора и причакващи ги току зад вратите на сградата. Казарил промени първоначалната си оценка за шансовете им. Прошареният мъж даде знак на един от хората си и портата се затвори с трясък зад новодошлите. Казарил се завъртя на седлото си и мушна ръка в една от дисагите. Пръстите му докоснаха коприна, после и хладната, полирана повърхност на кръгли мъниста — не беше заложил Дондовите перли в Загосур, защото цената там, близо до морето, беше неизгодна. Измъкна ръката си и издърпа показно бляскавия наниз. Завъртя го над главата си и скъса кордата с палец. Перлите изхвръкнаха една след друга и се посипаха по плочите на двора. Стреснатите наемници се разсмяха и хукнаха да ги гонят.

Казарил отпусна ръка и извика:

— Бий!

Прошареният командир, явно сам канил се да даде същата команда, зяпна в изумление. Хората на Казарил първи изтеглиха мечовете си и се нахвърлиха върху изненадания враг. Казарил скочи тромаво от коня си миг преди една стрела да се забие в седлото. Конят му се изправи на задните си крака и хукна нанякъде, докато той напразно се опитваше да извади меча си.

Фойкс, благословен да е, беше успял да опъне лъка си, преди да се разрази хаосът от крещящи мъже и подплашени животни. Един от мъжките призраци се стрелна покрай вътрешното око на Казарил и му посочи към нечий неясен силует, покрадващ се по покрива на портала. Казарил потупа Фойкс по рамото и извика:

— Там горе!

Фойкс пусна стрелата точно когато вторият стрелец се показа и Казарил можеше да се закълне, че разлютеният призрак се опита да я насочи. Тя прониза дясното око на стрелеца и го повали на място. Фойкс приклекна и сложи на тетивата нова стрела.

Казарил се обърна да си потърси враг и откри, че един вече го е потърсил. Откъм вратата на крепостта, с изваден меч, го връхлиташе една стряскащо позната фигура — сер ди Жоал, подлогата на ди Жиронал, когото Казарил за последно беше видял в Кардегос. Казарил вдигна меча си точно навреме да посрещне първия удар на ди Жоал, който сякаш беше събрал в себе си цялата му злоба. Червата му се размърдаха, свиха се в спазъм, после се преплетоха, причинявайки му разкъсваща болка, докато двамата обикаляха в кръг, търсейки пролука в отбраната на противника. После ди Жоал се хвърли напред.

Мъчителната болка в корема изцеди силата от ръката на Казарил и почти го преви на две. Той едва успя да отбие атаката, а за контраатака и дума не можеше да става. С периферното си зрение мерна призрака на жената да се навива плътно около себе си. Тя — или беше някоя от перлите? — или и двете заедно, някак успя да се пъхне под ботуша на ди Жоал. Ди Жоал залитна внезапно напред, като махаше с ръце да възстанови равновесието си. Върхът на Казариловия меч се вряза в гърлото му и се спря в костите на врата.

Ръката на Казарил се разтърси силно и треморът тръгна нагоре към рамото му. Не само коремът му, а цялото му тяло сякаш се стегна на възли от непоносима болка, очите му се премрежиха и угаснаха. Вътре в него Дондо крещеше победоносно. Демонът на смъртта се надигна като вихрен огън зад очите му, нетърпелив и неумолим. Казарил се разтресе конвулсивно и повърна. Когато се преви, загубил контрол над тялото си, мечът му политна настрани, преряза кръвоносните съдове по шията на противника му и ди Жоал се срина в локва кръв.

Казарил бе паднал на ръце и колене върху ледените плочи. Мечът му, изплъзнал се от изтръпналата му до безчувственост ръка, все още звънтеше тихо. Той трепереше толкова силно, че не можеше да стане. Устата му се пълнеше с кисела слюнка и той се изплю с отвращение. Кръвта на ди Жоал по върха на меча му вдигаше пара и бавно почерняваше. Нови напъни за повръщане присвиха подутия му, пулсиращ корем.

Там някъде Дондо виеше в безсилен бяс, после крясъците му започнаха да губят силата си и бавно се смениха с мълчание. Демонът се оттегли като дебнеща котка в корема му, нащрек. Казарил сви и отпусна ръка, колкото да се убеди, че все още владее собственото си тяло.

Така. Демонът на смъртта не се интересуваше чии души пълнят ведрата му, стига да са две. На Казарил и на Дондо, на Казарил и на някой друг убиец — или жертва; не беше съвсем сигурен за това или дали въобще има значение при тези обстоятелства. Дондо явно се беше надявал да се вкопчи в тялото му, докато душата му излита, уловена във ведрото на демона. И докато остава, така да се каже, във владение. Изглежда, целите на Дондо и тези на демона не се покриваха напълно. Демонът щеше да е доволен, ако Казарил умре, без значение как. Дондо жадуваше убийство.

Проснат без сили на камъните, облян в сълзи, които се процеждаха неумолимо през затворените му клепачи, Казарил най-сетне осъзна, че врявата е утихнала. Нечия ръка го докосна по лакътя и той потръпна стреснато. Разстроеният глас на Фойкс долетя до ухото му:

— Милорд? Милорд, ранен ли сте?

— Не… не съм ранен — изломоти с мъка Казарил. Примигна; гърдите му свиреха от усилието да си поеме дъх. Протегна ръка към меча си и бързо я дръпна — върховете на пръстите му горяха. Стоманата беше гореща на пипане. Ферда се появи от другата му страна и двамата братя го издърпаха да стане. Той се олюля, целият разтреперан от закъсняла реакция.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита подозрително Ферда. — Онази тъмнокоса дама в Кардегос ни заплаши, че царевната ще заповяда да ни отрежат ушите, ако не ви върнем жив при нея.

— Да — потвърди Фойкс, — а после тя щяла да одере остатъка от кожите ни и да ги опне на барабан.

— Кожите ви са в безопасност, поне засега. — Казарил отри очите си, които не преставаха да сълзят, и се огледа. Един коняр с войнствен вид и гол меч пазеше няколко наемници, проснати по очи върху плочите. Трима други бандити седяха облегнати на стената на обора и стенеха окървавени. Друг слуга влачеше трупа на мъртвия стрелец.

Казарил огледа смръщено ди Жоал, който лежеше в краката му. Не бяха си разменили и дума по време на кратката си схватка. Искрено съжаляваше, че беше прерязал лъжливото гърло на негодника. Присъствието му тук говореше за много неща, но не доказваше нищо. Ди Жиронал ли го беше пратил, или ги беше нападнал на своя глава?

— Водачът им — къде е? Искам да го разпитам.

— Ей там, милорд — посочи Фойкс. — Но се боя, че няма да може да ви отговори.

Бергон тъкмо се надигаше след огледа на нечие неподвижно тяло — уви, тялото беше на прошарения „кастелан“. Ферда каза смутено, сякаш се извиняваше:

— Биеше се с хъс и отказа да се предаде. Беше ранил вече двама от конярите ни, така че накрая Фойкс го свали с една стрела.

— Дали наистина е бил кастелан тук, милорд? — добави Фойкс.

— Не.

Бергон се приближи към него с меча си в ръка и го огледа разтревожено от главата до петите.

— Какво ще правим сега, Каз?

Призракът на жената, като че ли малко поуспокоен, му махаше да се приближи към портите. Един от мъжките призраци го призоваваше също толкова настоятелно към вратите на сградата.

— Аз… идвам, ей сега.

— Какво? — попита Бергон.

Казарил откъсна поглед от онова, което беше видимо единствено за вътрешното му зрение.

— Заключете ги в обора — кимна той към капитулиралите противници — и оставете някой да ги пази. И здравите, и ранените заедно, засега. Ще се погрижим за пострадалите, след като се погрижим за нашите хора. После пратете хора да огледат крепостта, в случай че още някой се е скрил и дебне в засада. Или… или някой друг. Да се крие. Или… каквото и да е. — Погледът му се върна към портата, откъдето мержелеещият се силует на жената му махна отново. — Фойкс, вземи си лъка и меча и ела с мен.