Потеглиха в приповдигнато настроение. Придружителите им явно смятаха, че им предстои страхотно и благородно приключение. Бергон беше по-трезв и замислен, което се хареса на Казарил. Той, от своя страна, се чувстваше сякаш е повел група деца към пещера с чудовища. В случая на Бергон поне не слепешката. Което беше повече, отколкото боговете бяха направили за него, мрачно си помисли Казарил. Зачуди се дали не е възможно проклятието да го подвежда и да ги води към война, вместо към спасение. И ди Жиронал сигурно не беше бил корумпиран в началото на кариерата си.

Понеже скоростта им се определяше от бавните товарни мулета, пътуването не беше толкова болезнено за изстрадалото му тяло, колкото бясната им езда към Загосур. Изкачването от крайбрежието до подножието на Зъбите на Копелето им отне цели четири дни. Там го посрещна друго писмо от Изел, написано две седмици след заминаването му от Кардегос. Пишеше, че Теидез бил погребан с необходимата тържественост във Валенда, а планът й да остане там се увенчал с успех, под претекст, че удължава визитата си по молба на покрусените си майка и баба. Ди Жиронал трябвало да се върне в Кардегос, след като пристигнал куриер с вестта, че състоянието на Орико се влошило. За жалост, оставил във Валенда не само двете си племеннички-шпионки, но и няколко роти войници, които да охраняват новата Наследница на Шалион. „Обмислям как да постъпя с тях“, пишеше Изел и от начина, по който бе избрала да се изрази, на Казарил му настръхна косата. Беше включила и лично писмо до Бергон, което Казарил му предаде неотворено. Бергон не му довери съдържанието му, но често се усмихваше, докато разлистваше страниците на Ордол, за да го разшифрова, привел глава близо до свещите в задушната им стая в крайпътния хан.

Провинкарата беше включила и свое писмо, в което съобщаваше окуражителната новина, че Изел е получила обещания за подкрепа за ибрийската й сватба не само от вуйчо си, провинкара на Баошия, но от още трима провинкари. Бергон щеше да си има защитници, когато пристигнеше.

Когато Казарил му показа писмото на провинкарата, Бергон кимна решително.

— Добре. Продължаваме.

Въпреки това им се наложи да се забавят, когато същата вечер обезкуражени пътници, минали по същия път преди тях, се върнаха в хана с новината, че проходът е затворен от снежни преспи. След като се консултира с картата и със собствените си спомени, Казарил поведе групата на север, към един по-висок и не толкова популярен сред пътниците проход, за който се говореше, че още не е затворен от снега. Отклонението им коства още един ден езда. Два от конете си разтегнаха сухожилията при изкачването. Когато наближиха вододела, марш ди Сулд, който твърдеше, че се чувства по-удобно на корабната палуба, отколкото върху конски гръб, и който от сутринта се беше умълчал, внезапно се наведе от седлото си и повърна.

Групата спря на планинската пътека. Казарил, Бергон и Ферда обсъждаха как да постъпят, а обикновено остроумният ди Сулд бъбреше смутени и обезпокоително несвързани извинения.

— Дали да не спрем и да запалим огън, за да се постопли? — разтревожено попита царевичът и огледа голите зъбери.

Казарил, самият той превит на две, отвърна:

— Замаян е като човек с висока температура, но не пари. Отраснал е на морския бряг. Мисля, че не е инфекция, а една планинска болест, която понякога хваща родените в ниското. И в двата случая ще е по-добре да се махнем възможно най-бързо от тази студена скалиста пустош.

Ферда го изгледа изпод вежди и попита:

— А вие как сте, милорд?

Бергон също го изгледа загрижено, свъсил вежди.

— И да спрем тук, няма да се почувствам по-добре. Давайте да продължаваме.

Яхнаха отново конете, като Бергон гледаше да язди близо до ди Сулд, поне където пътеката го позволяваше. Пребледнелият маршал стискаше лъка на седлото си с мрачна решителност. След половин час Фойкс дръпна безмълвно юздите на коня си и посочи купчина камъни, които бележеха границата между Ибра и Шалион. Компанията се ободри и спря, колкото да добави няколко камъка, както повеляваше традицията. После започна спускането, по-стръмно и от изкачването. Състоянието на ди Сулд не се влошаваше, което успокои Казарил, че е познал с диагнозата си. Самият той не се почувства по-добре, но пък и не го беше очаквал.

Следобед преодоляха един оголен дол и навлязоха в гъста борова гора. Тук въздухът изглеждаше по-богат, пък било и само с острото, приятно ухание на боровете, а килимът от опадали иглички беше като балсам за изранените крака на конете. Въздишащите дървета ги пазеха от ледените пръсти на вятъра. На едно място пътечката завиваше и до ушите на Казарил долетя приглушен звук от забързани копита някъде напред. Скоро видяха и ездача. Беше само един, така че не представляваше опасност за многобройната им група.

Оказа се прошарен мъж с невероятно рунтави вежди и огромна брада, облечен с мърляви кожени дрехи. Поздрави ги и за изненада на Казарил спря дръгливия си кон, като им запречи пътеката.

— Аз съм кастеланът на кастилар ди Завар. Видяхме ви да се спускате в дола, когато облаците се разнесоха. Моят господар ме прати да ви предупредя, че в долината вилнее буря. Кани ви да се подслоните при него, докато най-лошото отмине.

Ди Тажил посрещна тази гостоприемна покана с неприкрито доволство. Бергон изостана назад и пошушна на Казарил:

— Дали да не се възползваме, Каз?

— Не съм сигурен… — Опита се да си спомни дали някога е чувал за кастилар ди Завар.

Бергон погледна към приятеля си ди Сулд, който се беше прегънал на две над седлото.

— Ще ми се да го прибера под покрив. Много сме и сме въоръжени.

Казарил призна:

— Няма да напреднем много в снежна буря, да не говорим, че може да изгубим пътеката.

Прошареният кастелан подвикна:

— Вие си решавате, господа, но понеже е мое задължение да прибирам труповете, щом се запролети, ще го приема като лична услуга, ако приемете поканата. До утре бурята ще е утихнала, така ми се чини.

— Е, добре поне че минахме прохода преди да се разрази. Да — реши Бергон. Повиши глас: — Благодарим ви, сър, и приемаме любезната покана на господаря ви!

Прошареният мъж отдаде чест и срита коня си обратно по пътеката. Една миля по-надолу свърна вляво и ги поведе нагоре по друга, по-тясна пътечка, която се виеше покрай високи тъмни борове. След малко пътеката пое надолу, после се заизкачва стръмно за известно време, на зигзаг. Конете напрягаха мускули по нанагорнището. Някъде от далечината ги застигна врява от гарвански крясъци и Казарил почувства облекчение от познатия звук.

Излязоха от гората и сивата светлина ги обля на един каменист хребет. На оголената скала се издигаше малка и доста порутена крепост, построена от необработен местен камък. Над комина й приветливо се къдреше пушек.

Минаха под каменна арка, която извеждаше във вътрешен двор, покрит с плочи, с конюшня от едната страна и дървен портал над двойната врата към централното помещение на крепостта. Покрай стените, ограждащи двора, бяха нахвърляни инструменти, ведра и други боклуци. Съхнещи еленски кожи бяха заковани за стената на конюшнята. Няколко яки на вид мъже, слуги, коняри или стражи, или и трите едновременно в това сурово планинско домакинство, се приближиха откъм портала да помогнат за конете и мулетата на новодошлите. Но не те, а няколкото пресни призрака, които се мятаха трескаво из двора, спряха дъха в гърлото на Казарил и разшириха очите му.

Че бяха пресни, си личеше по отчетливите им сивкави очертания, запазили формите, които бяха имали приживе — трима мъже, жена и едно хлипащо момче. Призракът на жената сочеше към прошарения. Бяла пара се стелеше от устата й като безмълвен вик.

Казарил се приведе към Бергон и прошепна:

— Това е капан. Бъди готов. Предай на другите. — Бергон изостана назад и изчака ди Тажил, който на свой ред се приведе и зашушна нещо на двамина от конярите, които пътуваха с тях. Казарил се усмихна широко за прикритие, изравни коня си с този на Фойкс, вдигна ръка пред устата си, сякаш да му каже нещо смешно, без да го чуят другите, и също го предупреди. Фойкс се ухили и кимна. Очите му обиколиха двора — преценяваше шансовете им, — после той се приведе към брат си.