Казарил свърна от пътя и тръгна към възвишението. Нищо и никакво хълмче в сравнение с планинските проходи, които беше прекосил преди няма и седмица. Въпреки това наклонът го остави без дъх и той за малко да се откаже. Тук поривите на вятъра бяха по-силни, бръснеха земята и рошеха сребристозлатните туфи суха зимна трева. Казарил се скри от суровия въздух в здрачния мрак на мелницата и се качи по едно съмнително разклатено стълбище, виещо се по вътрешната стена. Надникна през останалия без капак прозорец.

На пътя долу някакъв мъж пришпорваше кафяв кон откъм посоката, където се бяха скрили войниците. Но не беше войник, а един от слугите, стиснал юздите в едната си ръка и дебела сопа в другата. Пратен от господаря си да изтръска тайничко от кожата на бедния странник случайно дадената монета? Слугата сви зад завоя, после, след няколко минути, се върна назад. Поспря при разкаляното поточе, заобръща се напред-назад, както си седеше на седлото, огледа пустите възвишения, после поклати отвратено глава и пришпори коня да настигне другарите си.

Казарил усети, че се смее. Усещането беше странно и непознато, тръпка по раменете му, която не беше причинена от студ, болка или страх, от който ти се преплитат червата. А и странната, куха липса на… на какво? Прояждаща завист? Пламенна страст? Не му се искаше да последва войничетата, дори не му се искаше да ги поведе. Не му се искаше да е на тяхно място. Наблюдавал беше парада им така безстрастно, както се наблюдава някое глупаво представление на пазарния площад. „Богове. Наистина съм много уморен“. И гладен. Оставаше му още четвърт ден път до Валенда, където да намери сараф, който да смени рояла му за по-полезни медни вайди. Тази нощ, ако е рекла Дамата, току-виж легнал да спи в хан, вместо в някой краварник. Току-виж си купил топла храна. Можеше дори да плати на бръснар, че и за баня да му остане…

Обърна се. Очите му се бяха нагодили вече към полусенките в мелницата. И тогава видя тялото, проснато на осеяния с боклуци под.

Смрази се в пристъп на паника, но после задиша отново, като видя, че тялото, за разлика от него, не диша. Жив човек не би могъл да лежи неподвижно в такава странна поза с превит назад гръб. Казарил не се страхуваше от мъртъвци. Виж, от онова, дето ги беше привело в това състояние…

Въпреки неподвижността на трупа Казарил взе един камък от пода, преди да се приближи. Мъж, пълен, на средна възраст, ако се съдеше по сивото в грижливо подрязаната му брада. Лицето под брадата беше подуто и мораво. Удушен? По гърлото му нямаше следи от душене. Дрехите му бяха прости, но с много добро качество, обаче в същото време не му бяха по мярка, някак прекалено впити и овъртяни. Кафявата вълнена туника и черната мантия, поръбена със сребриста корда, подхождаха на богат търговец или на дребен благородник с аскетични вкусове, или пък на амбициозен учен. Не на фермер или занаятчия, във всеки случай. Нито на войник. Ръцете, покрити с лилави и жълти петна и подути също като лицето, нямаха мазоли, нямаха и — Казарил погледна към собствената си лява ръка, където двете липсващи крайни фаланги бяха живо доказателство за безсмислието да влизаш в спор със здраво затегнато въже — нямаха и осакатявания. Мъжът не носеше никакви украшения, никакви медальони, пръстени или печати, които да подхождат на богатското му облекло. Дали някой грабител не бе минал оттук преди Казарил?

Стисна зъби и се наведе да огледа трупа по-отблизо, движение, за което бе моментално наказан от болежките в своето си тяло. Не ставаше дума за възтесни дрехи, нито за прекомерна пълнота — тялото беше неестествено подуто, също като лицето и ръцете. Но при такава степен на разлагане трупът би следвало да е изпълнил тъмната мелница с непоносима смрад, която да задави Казарил още с пристъпянето през прага. А миризми не се усещаха, освен на някакъв мускусен парфюм или тамян, на опушена лой и на стара, изстинала пот.

Казарил отхвърли мисълта, хрумнала му най-напред: че бедният човек е бил ограбен и убит на пътя и после са го довлекли тук да не се вижда — по спечения пръстен под нямаше следи от влачене, но пък около трупа беше грижливо почистено от отломки и боклуци. По края на изчистеното имаше остатъци от пет свещи, догорели докрай и разтекли се на локвички — синя, червена, зелена, черна и бяла. Купчинки билки и пепел, разритани настрани. Тъмна, смачкана купчина пера в сенките, която при по-внимателен оглед се оказа мъртъв гарван с пречупен врат. Не му отне дълго да открие и мъртвия плъх с прерязано гърло, който вървеше с гарвана. Плъх и Гарван, свещените животни на Копелето, бога на всички бедствия — на торнадото, земетресенията, сушите, наводненията, помятанията и убийствата… „Искал си да предизвикаш боговете, нали?“ Глупакът, по всичко личеше, се бе опитал да направи магия за смърт и беше платил обичайната цена. Сам?

Без да докосва нищо, Казарил се изправи и огледи рушащата се мелница отвътре и отвън. Не откри нито торба, нито плащ или други вещи, сврени в ъглите. Един или повече коне бяха връзвани до стената, скрита от пътя, при това наскоро, ако се съдеше по пресните изпражнения, но вече ги нямаше.

Казарил въздъхна. Не беше негова работа, но нямаше и да е редно да зареже мъртвия така, да изгние без подобаващата при смърт церемония. Само боговете знаеха още колко време щеше да мине преди да го открие някой друг. Макар че мъртвецът очевидно беше заможен човек — все някой щеше да го потърси. Не беше от онези хора, дето ще изчезнат без следа и непотърсени като някой беден странник. Казарил отблъсна изкушението да се върне на пътя и да продължи, преструвайки се, че въобще не е намирал трупа.

Тръгна по пътеката, спускаща се откъм задната стена на мелницата. Все трябваше да има някоя ферма в другия й край, хора някакви. Не бяха минали повече от няколко минути, когато едва не се сблъска с един мъж, повел магаре, натоварено с вършини за огрев — появи се иззад един завой на пътеката. Мъжът спря и го огледа подозрително.

— Пролетната дама да освети деня ви, сър — учтиво поздрави Казарил. Нищо нямаше да му стане ако „съроса“ един селянин, нали така? Беше целувал мръсните крака на много по-недостойни мъже, пришпорван от ужаса на унизителното робство на галерите.

Човекът, след като го огледа преценяващо, го поздрави едва-едва и промърмори:

— Да ти се връща.

— Наблизо ли живеете?

— Ъхъ — потвърди мъжът. Беше на средна възраст, як и набит, а качулатото му палто, също като много по-парцаливото на Казарил, беше простовато, но топло и удобно. Ходеше като човек, който притежава земята под краката си, но не много повече, във всеки случай.

— Аз, хм… — Казарил посочи назад по пътеката, натам, откъдето идваше. — Свърнах за малко от пътя да се подслоня в мелницата горе — нямаше нужда да навлиза в подробности от какво беше потърсил подслон — и намерих там един мъртвец.

— Ъхъ — рече мъжът.

Казарил се поколеба и му се прииска да не беше хвърлял камъка си.

— Знаете ли за него?

— Видях коня му вързан отвън, таз сутрин.

— О. — Значи спокойно бе можел да си продължи по пътя. — Имате ли представа кой може да е бил бедният човечец?

Фермерът сви рамене и се изплю.

— Не е тукашен, само това мога да кажа. Казах на нашта свещена в храма веднага щом разбрах що за нечестиви неща са ставали в мелницата нощес. Тя прибра всичките му вещи, докато някой не ги потърси. Конят му е в моя обор. Честна сделка, туй, за дървата и маслото, дето отиват за изпращането му. Свещената рече, че трябвало да се изгори преди падането на нощта. — Той махна към вършините на гърба на магарето, подръпна повода и продължи нагоре по пътеката. Казарил тръгна в крак с него и попита:

— Имате ли представа какво е правел там?

— То си е повече от ясно какво е правел — изсумтя фермерът. — И си е получил заслуженото.

— Ъъъ… или на кого го е правел?

— Де да знам. Храмът да се разправя. Само да не го беше правил на моя земя. Оставил си е лошия късмет… а като нищо ще вземе и да ми витае наоколо, докато свят светува. Ще го очистя с огън, а заедно с него ще изгоря и каквото е останало от проклетата мелница, тъй де. Няма смисъл да я оставям така, много е близо до пътя. Само привлича… — той огледа за пореден път Казарил — неприятности.