— Се радват да обявят, че ще положат брачните си клетви — продължи Изел — пред боговете, пред благородните ни гости от Ибра и пред хората от този град…

— В храма на Тарион по обяд вдругиден — завърши Бергон.

Присъстващите избухнаха в ръкопляскания, поздравления и радостни викове. Както и, в което Казарил не се съмняваше, в пресмятания с каква скорост би могла да се придвижи една вражеска войска. Сметката не беше трудна — не толкова бързо. Обединени и почерпили сила един от друг, двамата млади водачи биха могли при нужда да придвижат собствените си сили координирано. Щом Изел се отърсеше от проклятието, като минеше под венчило, времето щеше да е вече на тяхна страна. Всеки ден щеше да им носи нова подкрепа. Обзет от дълбоко облекчение, Казарил се отпусна на стола си като подкосен и се ухили от болзененения спазъм, свил червата му.

В двореца, обзет от трескава подготовка, на следния ден Казарил се оказа единственият човек, който нямаше какво да прави. Изел беше пристигнала в Тарион кажи-речи само с дрехите на гърба си. Цялата кореспонденция на Казарил и счетоводните книги на домакинството й бяха останали в Кардегос. Когато се опита да я види и да попита с какво може да й бъде полезен, завари покоите й пълни с полуистерични камериерки, ръководени от вуйна й ди Баошия, които се щураха навън и навътре с купчини дрехи в ръце.

Изел промуши геройски глава през отвора на задушаващо количество коприна и го сгълча, зачервена от липса на въздух:

— Измина на кон повече от осемстотин мили заради мен. Върви да почиваш, Казарил. — Изпъна послушно ръка, за да й пробват ръкава. — Не, по-добре състави две писма, които писарите на вуйчо да препишат — едно до всички провинкари на Шалион и едно до всички храмови архисвещени, с които ги уведомяваме за сватбата ми. Нещо, което да могат да прочетат на хората. Ето ти една приятна задача, която няма да те умори. Когато всичките седемнайсет… не, шестнайсет…

— Седемнайсет — поправи я вуйна й някъде откъм околностите на ръката й. — Вуйчо ти ще иска да има едно за архивите. Изправѝ се.

— Когато всички са готови, отдели ги да ги подпишем с Бергон утре след сватбата и после се погрижи да бъдат изпратени. — Тя кимна решително, с което си спечели ядосаното сумтене на камериерката, която се опитваше да закарфичи яката.

Казарил се оттегли с поклон, преди да са го замерили с някоя топлийка, и се наведе за миг през парапета на галерията.

Денят беше ясен и слънчев и обещаваше пролет. Небето сияеше бледосиньо, а меката слънчева светлина обливаше новите плочи на двора, където градинари сваляха от една каруца цъфнали портокалови дръвчета в големи саксии и ги нареждаха покрай бълбукащия фонтан. Казарил повика един слуга и го прати да му изнесе някаква малка писалищна маса на слънце. И стол с мека тапицерия, защото макар повечето от тези осемстотин мили да се сливаха в спомените му, гърбът му, изглежда, ги помнеше до една. Облегна се назад, вдигна лице да го облее топлината на слънцето и се зае да съчинява изреченията си със затворени очи, после се приведе напред да ги запише. Не след дълго един писар отнесе черновите да бъдат преписани с по-четлив почерк, след което Казарил просто се облегна назад със затворени очи, точка.

Не ги отвори дори когато чу нечии стъпки да приближават и докато нещо не изтропа по масата и не го стресна. Вдигна глава и видя един слуга да поставя на масата пред него, следвайки указанията на лейди Бетриз, поднос с чай, кана мляко, чиния със сушени плодове и козунак с мед и ядки. Тя освободи слугата и лично му наля чай, после го накара да изяде козунака, като седна на ръба на фонтана, за да го проконтролира.

— Лицето ви отново изглежда изпито. Не сте се хранили добре, нали? — сърдито го попита тя.

— Нямам представа. Вижте как грее слънцето само! Надявам се и утре да се задържи така.

— Лейди ди Баошия смята, че времето утре ще е хубаво, макар да каза, че можело пак да завали преди Деня на Дъщерята.

Уханието на портокаловите цветове се трупаше в завета на двора и сякаш се смесваше с меда в устата му. Той отпи от чая да прокара хапката козунак и отбеляза в тиха почуда:

— След три дни става точно една година, откакто прекрачих прага на замъка във Валенда. Исках да бъда кухненски помощник.

Трапчинката й му намигна.

— Спомням си. Беше в навечерието на миналия Ден на Дъщерята, тогава се видяхме за пръв път, в трапезарията на провинкарата.

— О, аз ви видях преди това. В двора, връщахте се от езда с Изел и… и с Теидез. — „И бедния ди Санда“.

Тя го изгледа изумена.

— Така ли? Къде сте били? Не съм ви видяла.

— Седях на пейката до стената. Баща ви ви гълчеше, задето сте препускали в галоп, и не ви беше до мен.

— О! — Тя въздъхна и прокара ръка по водата в малкото басейнче на фонтана, после изтръска намръщено студените капки. Дъщерята на пролетта може и да беше погалила с диханието си днешния ден, но водата още пазеше студа на отминаващата зима. — Сякаш са минали сто години, а не само една.

— А за мен тази година сякаш отлетя за един миг. Времето… ме надбягва. Което обяснява защо се задъхвам толкова бързо, няма съмнение. — След миг добави тихо: — Изел сподели ли с вуйчо си за проклятието, което се надяваме да развалим днес?

— Не, разбира се. — И добави, когато той я погледна с вдигнати вежди: — Изел е дъщеря на Иста. Не може да говори за това, иначе хората ще кажат, че и тя е луда като майка си. И ще го използват като извинение да постигнат… своето. Ди Жиронал се опита. На погребението на Теидез не пропусна нито една възможност да подхвърля гадни намеци за Изел пред всеки лорд и провинкар, който беше достатъчно близо да го чуе. Ако заплачеше, не е ли истерична скръбта й, ако се засмееше, не е ли странно да се смее на погребението на брат си, ако кажеше нещо, той шушнеше, че е френетична, ако се умълчеше — не е ли това знак за апатия? И направо се виждаше как хората започваха да съзират онова, което той им внушаваше, че съзират, без значение дали е там, или не. Към края на пребиваването си там започна да ги говори тези неща и в нейно присъствие, за да види дали няма да я уплаши или разгневи, а после да я обвини, че е станала неуравновесена мъжкарана. Разпространяваше и абсолютни лъжи, също така. Но ние с Нан и провинкарата вече бяхме разбрали каква игричка разиграва и предупредихме Изел да сдържа нрава си в негово присъствие.

— Тя е чудесно момиче.

Бетриз кимна.

— Но когато разбрахме, че хората на канцлера идват да я отведат в Кардегос, Изел моментално реши, че трябва да избяга от Валенда. Защото успееше ли да я затвори в покоите й там, той можеше преспокойно да разправя каквито истории му скимнат за поведението й и кой би могъл да ги отрече? Току-виж убедил провинкарите да одобрят удължаване на регентството му за неопределен период, поради неспособността на бедното лудо момиче да управлява страната, без дори да му се налага да извади оръжие. — Тя си пое дъх. — Затова не посмя да отвори дума за проклятието.

— Разбирам. Постъпила е мъдро. Е, ако е волята на боговете, скоро всичко това ще се свърши.

— На боговете и на кастилар ди Казарил.

Той размаха отрицателно ръка и отпи от чая си.

— Ди Жиронал кога разбра, че съм тръгнал за Ибра?

— Не мисля, че е заподозрял нещо, преди кортежът да пристигне във Валенда и да стане ясно, че вие не сте там. Старата провинкара каза, че бил получил сведения от шпионите си в Ибра — мисля, че отчасти това е била причината да не напусне Валенда, преди личните му войски да се струпат там, въпреки че бързаше да се върне в Кардегос, за да попречи на ди Ярин да повлияе на Орико.

— Прати наемници да ме пресрещнат на границата. Чудя се дали не е решил, че ще се върна сам, за да подготвя следващия етап на преговорите? Не мисля, че е очаквал царевич Бергон толкова скоро.

— Никой не го очакваше. Освен Изел. — Тя поглади с пръсти мекатата черна вълна на наметалото си, заметнато на коляното й. Когато отново вдигна очи към него, погледът й беше смущаващо настойчив. — Докато подлагахте на изпитание крехкото си здраве, за да спасите Изел… открихте ли как да спасите себе си?