Той помълча за миг, после каза простичко:

— Не.

— Това… това не е честно.

Той плъзна разсеяно поглед по огрения от слънцето двор, като избягваше да я поглежда в очите.

— Тази нова сграда ми харесва. Тук няма нито един призрак, между другото.

— Сменяте темата — порица го тя и смръщи чело още повече. — Често го правите, когато не искате да говорите за нещо. Едва сега си дадох сметка за това.

— Бетриз… — Той смекчи гласа си. — С теб поехме по различни пътеки в нощта, когато предизвиках смъртта на Дондо. Не мога да се върна назад. Ти ще живееш, а аз не. Не можем да продължим напред заедно, дори да… е, просто не можем, и толкова.

— Не знаеш колко време ти е отредено. Може да са седмици, месеци. Но ако един час е времето, дарено ни от боговете, толкова по-обидно е за тях да го презрем.

— Въпросът не е в недостига на време. — Той се размърда, чувстваше се дълбоко нещастен. — А в твърде многобройната компания. Помисли си за нас насаме — ти, аз, Дондо, демонът на смъртта… нима не те ужасявам? — Гласът му зазвуча почти умолително: — Уверявам те, самият аз се ужасявам от себе си!

Тя хвърли поглед към корема му, после го отклони към двора, стиснала упорито устни.

— Не вярвам състоянието ти да е заразно. Или мислиш, че не ми достига смелост?

— Смелост никога не ти е липсвала — прошепна той.

Тя изръмжа, вперила поглед в краката си:

— Бих щурмувала рая за теб, ако знаех къде е.

— Какво, нима не си прочела книгата на Ордол, докато си помагала на Изел да шифрова писмата си? Той твърди, че и ние, и боговете съществуваме заедно и ни дели само дебелината на една сянка. Не е нужно да изминаваме никакво разстояние, за да стигнем един до друг. — „Аз виждам света им от мястото, където съм в момента“. Значи Ордол е бил прав. — Но не можеш да принудиш боговете. Което е съвсем справедливо, предполагам. И те не могат да ни наложат волята си.

— Ето, че пак го правиш. Променяш темата.

— Какво смяташ да облечеш утре? Хубава ли е роклята ти? Не е позволено да засенчваш булката, между другото.

Тя го изгледа ядосано.

Горе на галерията, лейди ди Баошия излезе от покоите на Изел, наведе се през парапета и зададе на Бетриз някакъв сложен въпрос, който според Казарил засягаше много на брой и вид различни материи. Бетриз махна в знак, че идва, и се изправи неохотно. На път към стълбите подхвърли доста остро през рамо:

— Всичко това може и да е така и ти да си обречен, както ти се иска, но ако утре падна от коня и си счупя врата, надявам се да се почувстваш като последния глупак.

— Повече от глупак — промърмори той на шумоленето от отдалечаващите й се фусти. Грейналият двор беше като размазано петно пред непослушните му очи и той ги избърса скришно и ядно с ръкав.

Сватбеният ден се зазори ясен, както се надяваха всички. Ухаещият на портокалов цвят двор беше изпълнен до дупка, когато Изел, придружена от вуйна си и Бетриз, се появи на стълбите откъм галерията. Казарил вдигна лице и примижа доволно. Камериерките бяха извършили героични подвизи от коприна и сатен и я бяха нагиздили във всички нюанси на синьото, както се полагаше на една булка. Синьото й наметало беше украсено с всичките ибрийски перли, които можеха да се намерят в Тарион и които го обточваха в бордюр със стилизирани фигурки на леопарди. Избухнаха гръмки аплодисменти, когато царевната се усмихна и заслиза по стълбите — пристъпваше малко вдървено заради тежките си одежди. Косата й грееше като река от злато под слънцето. Две момиченца, нейни братовчедки, дъщери на провинкар ди Баошия, носеха шлейфа й под нервните указания на майка си. Дори и проклятието сякаш се виеше около нея като дълга самурена роба. „Но не за дълго…“

Казарил послушно зае отреденото му място до провинкар ди Баошия и така се оказа в челото на парада, който щеше да мине пеша по виещите се улички на Тарион до храма. Някой беше извършил истински подвиг в координирането, защото процесията на младоженеца от резиденцията на марш ди Хюеста пристигна пред портата на храма едновременно с тази на булката. Царевичът беше облечен в червените и оранжеви цветове на своята възраст и пол, а от лицето му лъхаше решителност и кураж, които биха били по̀ на място, ако атакуваше вражески бастион. Пали и десетината му сподвижници от рицарския орден се бяха присъединили към групата на царевича заедно с Фойкс и Ферда, така че ибрийците да не изглеждат, а навярно и да не се чувстват, толкова превъзхождани числено. Въпреки краткото предизвестие Казарил пресметна, че повече от хиляда високопоставени гости са се стекли в кръглия централен двор на храма, а сякаш целият град се беше изсипал и обточваше в кордон улиците, по които щяха да преминат двете процесии. Празнично настроение цареше из целия град.

Двете процесии се смесиха във вихрушка от цветове и влязоха в свещеното здание. Тарион можеше да се похвали с добри храмови певци и ентусиазираният им хор огласяше храма с песните си. Младата двойка, водена от архисвещения, влезе поред във всички дялове на храма. Коленичеха върху нови килимчета и изричаха молитви за благословия към всеки от боговете — към Дъщерята и Сина за благодарност, задето са ги водили по пътя им досега, към Майката и Бащата с надежда, че ще преминат в техните владения, когато им дойде времето.

По традиция Копелето нямаше официално място в сватбените ритуали, но всички благоразумни двойки му пращаха умиротворителен дар, за всеки случай. Казарил и ди Тажил бяха натоварени с ролята на пратениците. Получиха даровете от Бергон и Изел и заедно с малоброен, но съвестно и гласовито припяващ детски хор, тръгнаха тържествено покрай основната сграда към кулата на Копелето. Усмихнат, облечен в бяло свещен чакаше, готов да ги заведе при олтара.

Царската двойка беше принудена да заеме дрехи, пари, храна и подслон за този така важен ден, но Бергон не се беше скъпил с дара си към бога — заедно с молитвите си, ди Тажил положи на олтара и голяма кесия, пълна с ибрийско злато. Изел пращаше обещание, написано със собствената й ръка, да поеме разноските по ремонта на покрива на кулата на Копелето в Кардегос, когато седне на престола там. Казарил добави и един дар от свое име — оцапания с кръв наниз перли и по-точно онова, което беше останало от Дондовия годежен подарък след битката с разбойниците. Този прокълнат предмет беше, без никакво съмнение, точно по вкуса на Копелето, и Казарил въздъхна с облекчение, когато най-после се отърва от него.

Докато вървяха по обратния път от кулата на Копелето, след хора от деца, на които, изглежда, им беше писнало вече от строгите предписания на церемонията и чиито гласчета потреперваха нетърпеливо, Казарил хвърли поглед към множеството и затаи дъх. Имаше един мъж, на средна възраст — около него висеше смътна сивкава светлина като в зимен ден. Когато затвори очи, слабата светлина не изчезна. Погледна отново с нормалното си зрение. Мъжът беше облечен с роба в черно и сиво и носеше на рамото си червения ширит на служител в градския съвет на Тарион — вероятно съдия от по-низш ранг. Както и светец на Бащата, от по-низш ранг, също както Клара беше на Майката в Кардегос…

Мъжът се беше втренчил на свой ред в Казарил със зейнала уста и пребледняло лице. Нямаше как да поговорят тук, защото Казарил трябваше да се присъедини към церемонията в ектящия двор на храма, но Казарил реши, че при първа възможност ще разпита архисвещения за него.

При централния огън току-що венчаните царевич и царевна отправиха по една кратка реч към публиката, после архисвещеният, Казарил и всички други поеха по обратния път по украсените със знамена улици към новия дворец на ди Баошия. Там ги чакаше богат пир, който да запълни следобеда и стомасите на празнуващите. Храната беше изключителна, още повече, че всичко беше организирано само за два дни. Казарил подозираше, че са били използвани голяма част от хранителните запаси, приготвени за наближаващия Ден на Дъщерята. Но не смяташе, че на богинята ще й се досвиди. Като едни от най-важните гости, както Казарил, така и архисвещеният си имаха отредени места на трапезата, така че Казарил нямаше как да поговори насаме с него, преди музиката и танците след обяда да изкарат по-младите гости в дворовете. След като залата се поизпразни, двамата мъже, които търсеше, го намериха.