Съдията стоеше зад рамото на архисвещения и изглеждаше уплашен. Двамата с Казарил се изгледаха косо, докато архисвещеният ги представяше набързо един на друг.

— Милорд ди Казарил, позволете да ви представя почитаемия Пажинин. Той работи в градската управа на Тарион… — Архисвещеният сниши глас. — Казва, че сте докоснат от някой бог. Вярно ли е?

— Уви, да — въздъхна Казарил. Пажинин кимна, сякаш да каже „Така си и мислех“. Казарил се огледа и ги придърпа настрани. Трудно беше да се намери място, където да говорят на спокойствие, така че се наложи да излязат в един малък вътрешен двор. Музика и смях долитаха през здрача. Един слуга запали факлите, наредени в скоби по стените, и се върна в сградата. Над главите им, високи облаци препускаха под първите звезди.

— Колегата ви, архисвещеният на Кардегос, знае всичко за мен — каза Казарил на архисвещения на Тарион.

— О! — Архисвещеният примигна и на лицето му се изписа огромно облекчение. Казарил си помисли, че тази новина не е повод за кой знае какво успокоение, но реши да не го лишава от илюзиите му. — Менденал е чудесен човек.

— Бащата на зимата ви е дарил с известна дарба, както виждам — обърна се Казарнл към съдията. — Каква е тя?

Пажинин сви нервно глава между раменете си.

— Понякога — не винаги — ми позволява да разбера кой в съдебната зала лъже и кой казва истината. — Пажинин се поколеба. — Не винаги е от голяма полза, както би могъл да си помисли човек.

Казарил се изсмя сковано.

Пажинин грейна видимо, както за вътрешното, така и за нормалното зрение на Казарил, и се усмихна сухо.

— А, виждам, че разбирате.

— О, да.

— Но вие, сър… — Пажинин се обърна притеснено към архисвещения. — Казах ви, че е докоснат от някой бог, но това едва ли е достатъчно да обясни какво виждам. То е… направо боли, когато го гледам. Откакто ми бе дадено виждането, на три пъти съм срещал други избрани, но никога не съм виждал такова нещо.

— Светец Умегат от Кардегос каза, че му приличам на град в пламъци — призна Казарил.

— Това е… — Пажинен го погледна косо. — Това е добре казано.

— Той беше учен човек. — „Някога“.

— Каква е вашата дарба?

— Аз, хм… мисля, че самият аз съм дарът всъщност. Даден на царевна Изел.

Архисвещеният допря ръка до устните си, после побърза да направи свещения знак.

— Това обяснява историите, които се разказват за вас!

— Какви истории? — озадачено попита Казарил.

— Лорд Казарил, трябва да ви попитам… — намеси се съдията, — каква е онази ужасна сянка, която обгръща царевна Изел? Това не е божа работа! И вие ли я виждате?

— Аз… работя по въпроса. Да я отърва от нея, изглежда, е задачата, дадена ми от боговете. Мисля, че почти съм успял.

— О, това е добре. — Пажинин, изглежда, се поуспокои.

Казарил си даде сметка, че нищо не иска толкова много в момента, колкото да дръпне Пажинин настрана и да си поговорят по работа. „Как се оправяш с тези неща?“ Архисвещеният може и да беше благочестив човек, сигурно беше и добър администратор, а вероятно и добре запознат с теологията, но Казарил подозираше, че си няма и понятие за неудобствата на това да си светец. Горчивата усмивка на Пажинин му казваше всичко. Искаше му се двамата да се напият и да си изплачат душата един на друг.

В този момент архисвещеният го смути дълбоко, като му се поклони почти доземи и рече с приглушен, изпълнен със страхопочитание глас:

— Благословени, има ли нещо, което бих могъл да сторя за вас?

Въпросът на Бетриз проехтя в главата му: „Открихте ли как да спасите себе си?“. Може би човек не можеше да спаси сам себе си. Може би той и себеподобните му трябваше да се спасят един друг…

— Тази вечер, не. Утре… или по-късно тази седмица, имам един личен въпрос, по който бих искал да поговоря с вас. Ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против, благословени. На ваше разположение съм.

Върнаха се на тържеството. Казарил беше уморен и копнееше да се пъхне в леглото, но дворът под стаята ектеше от врявата на празнуващите. Бетриз, зачервена и задъхана, го покани да танцуват, но той с усмивка отказа да се подложи на това упражнение, а и на нея не й липсваха кавалери. Погледът й често се спираше изпитателно върху него, докато той седеше до стената и гледаше танцуващите, гушнал чашата си с разредено вино. На самия него също не му липсваше компания, даже напротив — разни мъже и жени само дето не се редяха на опашка да го заговарят приятелски, явно с мисълта за някоя службица в бъдещия двор на царината. На всички тях той отвръщаше любезно и неангажиращо.

Ибрийските лордове привличаха дамите както разлян мед привлича орди мравки, и това, изглежда, им доставяше искрена наслада. В разгара на празненството пристигна и лорд ди Самбюер, с което окомплектова компанията и доволството им. Ибрийците се впуснаха да си разказват един на друг за преживелиците си, с което окончателно взеха ума на шалионската си публика, която ги слушаше с блеснали очи. За огромно политическо задоволство на Казарил, Бергон беше обрисуван като героя на това романтично приключение, а Изелината нощна езда от Валенда дотук прозвуча не по-малко героично. Както се случва със затрогващите легенди за събирането на двама млади влюбени, тази беше на път да изтрие от паметта на хората слабоватата измислица на ди Жиронал за „горката луда Изел“, доволно си помисли Казарил. „А и нашата история е истинска!“

Най-накрая дойде ред и на ритуала, който Казарил чакаше със затаен дъх — изпращането на Бергон и Изел до спалнята им. Нито един от двамата, отбеляза доволно Казарил, не беше пил толкова, че да се напие. Понеже виното в собствената му чаша незнайно как бе ставало все по-малко разредено с напредването на вечерта, той откри, че езикът му е понадабелял, когато царевичът и царевната го повикаха в подножението на стълбите да даде и получи церемониалните целувки на благодарност по ръцете. Развълнуван, той направи свещения знак и призова боговете да ги удостоят с благословията си. Сериозната благодарност в очите им го смути.

Лейди ди Баошия беше уредила един малък хор да напява молитви, които да придружат двойката нагоре по стълбите, и кристалните гласове успяха да озаптят до приемливо количество неприличните шеги на сватбарите. Страните на Изел бяха заруменели прекрасно, а в очите й грееха звезди, когато двамата с Бергон се наведоха през парапета да благодарят усмихнато на всички и да посипят главите им с цветя.

После прекрачиха прага на осветените си с множество свещи покои и вратите се затвориха зад тях. Двама от офицерите на ди Баошия застанаха на пост отпред да пазят спокойствието им. След малко повечето от камериерките и помощниците излязоха, включително лейди Бетриз. Пали и ди Тажил моментално я отведоха за нови танци.

Тържеството обещаваше да продължи до зори, но за облекчение на Казарил от потъмнялото небе се заизсипва ситен дъждец, който прогони музикантите и танцуващите от двора и празненството се премести в съседната сграда. Бавно, подпирайки се с натежала ръка на парапета, Казарил се качи по стълбите към своята спалня, в която се влизаше от същата галерия, от която се влизаше и в покоите на младоженците, само че неговата беше зад ъгъла. „Изпълних дълга си. Сега какво следва?“

Нямаше представа. Сякаш огромен товар от отговорности се беше смъкнал от плещите му. Сега само неговият живот или смърт зависеха от решенията му… и от грешките. „Няма да изпитвам съжаление. Няма да поглеждам назад“. Миг на равновесие в пресечната точка между миналото и бъдещето.

Реши още утре да потърси съдията. Компанията му сигурно щеше да облекчи самотата му.

„Всъщност май не съм достатъчно самотен“, помисли си той малко по-късно, когато несвързаните обидни крясъци на Дондо, отприщени от среднощния час, връхлетяха вътрешния му слух. Тази нощ отделеният от тялото си дух беснееше с недостигана досега ярост, под чиито приливни вълни се разпадаха и последните нишки на разум, проявявани досега. На Казарил не му беше трудно да се досети защо и се ухили през болката, докато се мяташе в леглото си, свит на топка около топката от огън, която пулсираше в корема му.