„Мога ли?“

Представи си го… да предположим, че тази смъртоносна котва внезапно и — ха! — по някакво чудо бъдеше премахната. Би могъл да избяга… но тогава никога не би разбрал какво е можел да направи. „А, Казарил. Ако беше издържал още един ден, още една миля, можеше да спаси света. Но той се предаде само час преди развръзката…“ Виж, това беше проклятие, пред което низвергнатите духове изглеждаха като невинно, пък макар и чудато забавление. Цял един живот… или вечност?… в който да се пита „Какво, ако бях…?“.

Единственият начин да узнае със сигурност беше да измине целия път до самоунищожението си.

„Богове пет, със сигурност съм се побъркал. Сигурно бих докуцукал чак до ада на Копелето, за да задоволя проклетото си любопитство“.

Чуваше дишането на хората около себе си, някоя дреха прошумоляваше от време на време. Фонтанът клокочеше тихо. Звуците го успокояваха. Чувстваше се много сам, но поне беше сам в приятна компания.

„Добре дошъл в занятието на светците, Казарил. По благословията на боговете ти се дава да приютиш в тялото си чудеса! Уловката е, че не ти се дава правото да избираш какви да са чудесата…“

Бетриз го беше разбрала точно на обратно. Работата не беше да щурмуваш рая. А да оставиш рая да щурмува теб. Можеше ли един стар специалист по обсадите да се научи да се предава, да отваря портите си?

„Във вашите ръце, властелини на светлината, поставям душата си. Направете, каквото е нужно, за да поправите света. Аз съм на вашите услуги“.

Небето изсветляваше, обръщаше се от сивото на Татко Зима към нежното синьо на Дъщерята. В прибуления от сенки двор Казарил виждаше как силуетите на околните се обливат в оттенъци и се запълват със светлия дар на цветовете. Уханието на портокаловите дръвчета тегнеше в предутринната влага, промъкваше се и по-слабият аромат на косите на Бетриз. Казарил се надигна на колене, вдървен и измръзнал.

Някъде откъм двореца мъжки вик разцепи въздуха и секна внезапно. Жена изпищя.

Казарил опря ръка на плочите, оттласна се да се изправи и отметна плаща си да освободи дръжката на меча. Навсякъде около него хората ставаха и се оглеждаха разтревожено.

— Ди Тажил. — Бергон дада знак на ибрийския си приближен. — Иди да видиш.

Ди Тажил кимна и се затича по посока на виковете.

Ди Самбюер, чиято дясна ръка още беше в шина, свиваше и отпускаше левия си юмрук, после освободи несръчно дръжката на меча си и закрачи след него.

— Трябва да залостим портите.

Казарил плъзна поглед по двора и по облицованата с плочи арка. Портите й от декоративно ковано желязо се залюляха широко отворени след ди Тажил. Имаше ли и друг вход към двора?

— Царевна, царевич, Бетриз, не бива да оставате тук, дворът е като капан. — Хукна след ди Самбюер, сърцето му се блъскаше в гърдите още преди да затича. Ако успееше да ги изведе оттук, преди…

Паникьосан паж влетя през портите тъкмо когато ди Самбюер вече се приближаваше към арката.

— Милорди, помогнете! Въоръжени мъже нахлуха в двореца! — И погледна уплашено през рамо.

„Ето ги и тях“. Двама мъже с голи мечове влетяха по петите на пажа. Ди Самбюер, който се опитваше да затвори портата с меча в лявата си ръка, едва успя да се наведе под първия удар. Миг след това Казарил ги нападна. Първият му замах пое цялата тежест на тялото му и противникът му го парира с трясък, който проехтя из целия двор.

— Тръгвайте! — изкрещя Казарил през рамо. — По покривите, ако трябва! — Щеше ли да може Изел да се катери с официалната си рокля? Не можа да погледне дали са го чули, защото противникът му се съвзе и премина в атака. Наемниците, войниците или каквито там бяха, носеха обикновени дрехи без опознавателни цветове или знаци, без съмнение да се промъкват по-лесно в града на малки групи, смесвайки се с празнуващото множество.

Ди Самбюер рани противника си. Силен ответен удар попадна върху счупената му ръка, той пребледня и падна назад с приглушен вик. Още един войник се появи иззад ъгъла и хукна към арката. Носеше баошианските цветове, зелено и черно, и за миг Казарил се обнадежди. Докато не го позна — беше подкупеният капитан на Теидез, който очевидно беше натрупал нов опит в предателството.

Баошианският капитан се озъби хищно, когато видя Казарил, и стисна с мрачна решителност меча си. Казарил нямаше нито необходимото пространство, нито свободна ръка, за да се опита отново да захлопне портата пред тях, а и противникът на ди Самбюер почти я затискаше с тялото си. Не смееше да отстъпи назад. Тясната арка ги принуждаваше да го нападат един по един и по-благоприятно разположение на силите едва ли щеше да му се падне този ден. Ръката му започваше да тръпне от сблъсъка на стоманата, а червата му отново се гърчеха в спазми. Но с всеки хъхрещ дъх, който се откъсваше от дробовете му, той купуваше още една крачка и още един миг за бягството на Бергон, Изел и Бетриз. Една крачка, две крачки, пет крачки… Къде беше ди Тажил? Девет крачки, единайсет, петнайсет… Още колко ли мъже идваха след тези тук? Острието му отсече парче от челюстта на първия му противник и той се дръпна назад с вик на болка, но това само подсигури на капитана по-добър ъгъл за нападение. Още носеше зеления пръстен на Дондо. Камъкът проблясваше при всяко движение на меча. Четирийсет крачки. Петдесет…

Казарил се биеше подтикван от ужас, бранеше с такъв гняв живота си, че мисълта за свръхестествената опасност демонът на смъртта да откъсне собствената му душа от тялото заедно с тази на умиращата му жертва, почти не докосваше съзнанието му. Светът му се стесни. Целта му вече не беше да спечели битката, нито това първо стълкновение, нито да спаси живота си, а просто още една крачка. Всяка крачка беше малка победа. Шейсет… и няколко… започваше да обърква броенето. Започна отначало. „Едно. Две. Три…“

„Сигурно ще умра сега“. Два пъти не вършеше работа. Закрещя вътрешно заради безсмислието на всичко, полудял от съжаление, че не може да умре достатъчно. Ръката му се тресеше от умора. На тази порта й трябваше майстор на меча, а не секретар, но утринното бдение на царевната беше предвидено за тесен кръг нейни приближени и само няколко от тях въобще можеха да въртят меч. Никой ли не идваше да му помогне? Дори и старите слуги все можеха да грабнат нещо и да го хвърлят по… „Двайсет и две…“

Можеше ли вече да отстъпи назад през двора към стълбите? Бяха ли се качили вече царевната и другите на галерията? Хвърли трескав поглед назад и това беше грешка, защото изгуби ритъма си и със звън на метал мечът на капитана изби неговия от ръката му и той издрънча на каменните плочи. Баошианецът се хвърли отгоре му, изтласка го изпод арката и го събори на земята. Петима-шестима нападатели се юрнаха през портата след капитана и се пръснаха из двора. Двама от тях, предпазливи и опитни, го сритаха на минаване, за да са сигурни, че няма да стане и отново да грабне меча. Той все още не знаеше кои са, но нямаше съмнение чии са.

С раздирани от кашлица дробове, Казарил се обърна на хълбок тъкмо навреме, за да види ди Жиронал, който препусна ругаейки под арката след още десетина мъже. Ди Самбюер все така лежеше, превит на две, със стиснати в агония зъби. Бяха ли вече Изел и Бергон на сигурно място? Слезли по някое сервизно стълбище, издрапали по плочите на покрива? Да не дават боговете да са изпаднали в паника и да са се барикадирали в покоите си… Ди Жиронал се отправи към стълбите за галерията, където част от хората му чакаха, за да съгласуват атаката си.

— Марту! — кресна Казарил и събрал сили, се изправи на колене.

Ди Жиронал се обърна рязко, сякаш беше прикачен към края на издърпано въже.

— Ти! — По негов знак баошианският капитан и един друг войник стиснаха Казарил за ръцете, извиха ги зад гърба му и го вдигнаха на крака.

— Закъсня! — извика Казарил. — Тя е венчана и любена и вече нищо не можеш да направиш срещу това. Шалион притежава Ибра на най-справедливата цена, плащана някога, и цялата страна празнува късмета си. Тя е Дете на Пролетта и радостта на боговете. Не можеш да спечелиш срещу нея. Откажи се! Спаси своя живот и този на хората си.