Със съдействието на ди Баошия и архисвещения Казарил откри, че не страда от липса на ентусиазирани доброволци и от града, и от храма, които да отнесат писмото на царевната в Кардегос. Мъжете направо се стичаха около царската двойка. Онези, които бяха пропуснали самата сватба, сега пристигаха в града за тържествата по случай утрешния Ден на Дъщерята. Цялата тази младост и красота действаше на хората като мощен талисман, а сезонът на обновление на Пролетната дама до голяма степен се свързваше с предстоящото управление на Изел. Номерът беше да подсигурят основата на това управление, докато настроението още е силно, така че властта й да не се разклати върху гнили темели, когато настъпят по-трудни времена. Със сигурност никой от хората тук, в Тарион, нямаше да забрави тези времена на надежда, която все така щеше да се помайва в очите им, когато погледнеха остарелите вече Изел и Бергон.

Така Казарил събра група от дузина мъже, които се метнаха със сериозни лица на конете си в час, когато повечето хора се мятаха вече в леглата си. Връчи официалния документ в ръцете на един свещен с висок сан, достолепен лорд, издигнал се високо в ордена на Бащата. Марш ди Сулд щеше да тръгне с тях в качеството си на свидетел и говорител на Бергон. Посланическата група потегли сред тропот на копита от храмовия комплекс, а Пали изпрати Казарил до двореца на ди Баошия и му пожела лека нощ.

Спешната задача, разсейвала го досега, отпадна от мислите му и краката му отново натежаха, докато се качваше по стълбите към галерията над двора. Тежестта на проклятието беше тайно бреме, което дърпаше надолу всички добри надежди. Преди десетина години младият Орико беше поел управлението със същия хъс и желание като Изел. Сякаш беше вярвал, че ако положи достатъчно усилия, ако впрегне волята си и не отстъпва от добродетелите, ще успее да надвие черното проклятие. Но всичко се беше объркало…

Имаше и по-лоши съдби от това да се превърнеш в Изелиния ди Лютез, замисли се Казарил. Можеше да се превърне в Изелиния ди Жиронал. Колко тревоги и корозия можеше да издържи един лоялен помощник преди да полудее, гледайки как младостта и надеждата постепенно се израждат в старост и отчаяние? И все пак, каквито и грешки да беше допускал Орико, поне беше издържал достатъчно дълго, за да даде шанс на следващото поколение. Като някакъв обречен малък герой, който подпира с гърба си дигата и сам се удавя във водовъртежи от тъга, докато другите се измъкват на брега.

Казарил се приготви да си легне и да посрещне тазнощната атака, но Дондо беше необичайно спокоен. Изтощен ли беше? Или прегрупираше силите си? Или изчакваше… Въпреки това злокачествено присъствие Казарил най-накрая заспа.

Един слуга го събуди час преди съмване и го поведе със свещник в ръка към двора, където приближените на царската двойка щяха да участват в религиозното бдение. Въздухът беше студен и мъглив, но няколкото бледи звезди точно над главите им обещаваха денят да е хубав. Молитвени килимчета бяха наредени около фонтана по ибрийски обичай и всеки зае мястото си, на колене или проснат по очи. Изел и Бергон коленичиха един до друг. Лейди Бетриз се настани между царевната и Казарил. Ди Тажил и ди Самбюер се присъединиха с прозявки — заеха места във външния кръг от килимчета заедно с още неколцина членове на домакинството от по-нисък ранг. Един свещен от храма изрече кратка молитва, после подкани всички да отворят умовете си за благословията на настъпващия сезон. Из цял Тарион зимните огньове бяха загасени. Когато всичко беше готово, духнаха и последните свещи. Пълен мрак и тишина се спуснаха над двора.

Казарил се отпусна на килимчето си с разперени ръце. Изрече три пъти наум двете пролетни молитви, които знаеше, но после се отказа да пълни ума си с механично запомнени думи, които да държат мислите му под похлупак. Ако ги оставеше да следват курса си, може пък след тях да настъпеше тишина. В която да чуе… какво?

Сменял бил темата, обвинила го беше Бетриз, когато отговорите му се стрували прекалено трудни. Беше се опитвал да прави същото и с боговете. Но явно и тях не беше успял да заблуди.

На Иста й бил даден шанс да развали проклятието и тя се беше провалила, и провалът й, изглежда, се отнасяше до цялото нейно поколение. Подозираше, че ако и той се провали, няма да му позволят да направи кръгом и да опита отново. Щяха ли тогава Изел или Бергон, или и двамата заедно, да се превърнат в един нов Орико и да удържат потопа с цената на живота си, за да създадат шанс за следващото поколение?

„Голяма мъка ще имат с децата си“. Знаеше го, ей така, изведнъж и без капка съмнение. Целият смисъл на плановете им за мир и ред почиваше върху надеждата за един силен, светъл наследник, който да наследи и двамата. Щяха да излеят всичко от себе си, докато се опразнят, в деца пометнати, мъртви, луди, прогонени, предадени…

„Бих щурмувала рая заради теб, ако знаех къде е“.

Той знаеше къде е. Беше от другата страна на всеки човек, на всяко живо същество, толкова близо, колкото обратната страна на монета, като външната страна на врата. Всяка душа беше потенциален портал за боговете. „Какво ли би станало, ако всички се отворим едновременно?“ Щеше ли светът да плувне в чудеса, а небесата да се опразнят? Внезапно му хрумна, че светците са нещо като напоителната система на боговете, като онази край Загосур — ефективно и грижливо отваряне и затваряне на шлюзове, което да достави на всяка душа-ферма необходимото й количество благодат. Само дето го усещаше повече като пропукана дига, удържаща разбесняло се наводнение.

Призраците бяха изгнаници от погрешната страна на границата, хора, обърнати с хастара навън. Защо не действаше в обратната посока? Какви би било да си антипризрак от плът и кръв, пуснат на воля в света на духовете? Щеше ли тогава да е невидим за повечето призраци, безсилен и объркан, както призраците бяха невидими за повечето хора?

„И щом мога да виждам душите, откъснати от телата им, защо не ги виждам, когато са все още в телесните си обвивки?“ Беше ли се опитвал всъщност? Колко хора имаше около него в момента? Затвори очи и се опита да ги съзре в мрака с вътрешното си зрение. Сетивата му все така бяха объркани от материята. Някъде във външния кръг от килимчета някой захърка, после изгрухтя стреснато, когато ухиленият му съсед го смушка с лакът. Ако действаше по този начин, щеше да е като да погледне през прозорец към рая.

Ако боговете виждаха душите на хората, но не и телата им, огледално на хората, които виждаха телата, но не и душите, това би обяснило защо боговете са толкова небрежни към неща като външния вид и другите телесни функции. Като болката? Болката илюзия ли беше, от гледната точка на боговете? Може би раят не беше място, а просто различен ъгъл на погледа, различна височина, перспектива.

„И в мига на смъртта ние се приплъзваме изцяло през този процеп. Губим котвата, която ни държи в материалното и печелим… какво?“ Смъртта разкъсваше дупка между световете.

И ако една смърт разкъсваше малка дупчица в света, която ще зарасне бързо, какво ли е необходимо, за да се разкъса по-голяма дупка? Не някаква си задна вратичка, през която да се промушиш, а широк прорез, подсигурен от мини и окопи, през който да прелеят свещени армии?

„Ако умре бог, каква ли дупка ще се разкъса между земята и рая?“ Какво всъщност представляваше проклятието-благословия на Златния генерал, това нещо от другата страна, захвърлено в изгнание от тази? Що за портал беше отворил за себе си рокнарийският гений, що за канал е бил…

Подутият корем на Казарил се сгърчи от болезнен спазъм и той се претърколи на една страна, за да не го притиска. „Понастоящем аз съм едно крайно необичайно вместилище“. Двама изгнаници от света на духовете бяха уловени в капана на плътта му. Демонът, чието място изобщо не беше тук, и Дондо, който трябваше да е напуснал света на живите, но беше останал, задържан от неизплатените си грехове. Дондо не копнееше да се яви пред боговете. Дондо беше съсирек от своеволие, оловна запушалка, която ровеше из тялото му с нокти като куки от стомана. Ако не беше Дондо, той можеше да избяга.